Спомням си как, отговаряйки на журналистически въпроси, в нощта на избирането си днешният ни президент гордо заяви, че си е рискувал многократно живота за НАТО. Онези наши сънародници, които тогава му повярваха, днес имат всички основания
да свалят доверието си от него
Междувременно чрез политическото си поведение генерал Радев неуморно декларира както лоялността си към Кремъл, така и резервираността си към Евроатлантическата общност. Една лоялност, която граничи със сервилност, и една резервираност, която прераства във враждебност.
В поредна демонстрация на лакейщина се превърна декларацията, с която президентът ни поздрави участниците в русофилския събор на язовир Копринка край Казанлък. Радев напомня историческите културни връзки между двата народа, споени от общата ни писменост и общата ни православна вяра. Писменост и вяра, които ние сме дали на руснаците – обстоятелство, което те оспорват дори на държавническо равнище. За приноса ни в цивилизоването им руснаците ни се отблагодаряват през вековете, опитвайки се многократно под една или друга форма да ни колонизират. Тези подмолни опити продължават с променлив успех до есента на 1944 г., когато под охраната на Червената армия се стига до откритото ни и пълно русифициране и съветизиране за кажи-речи половин век. Време, през което ние бяхме изцяло лишени от собствена, национална външна и вътрешна политика. И всичко това – в името не на робството, а на свободата, на прогреса, на мира и дружбата (допреди трийсетина години българо-съветска, след това българо-руска) между народите. Коментирайки ролята на СССР на Стария континент, съветският и руски литератор и журналист Андрей Малгин пише: „СССР не е освобождавал Европа през Втората световна война. Две трети от Европа освободиха САЩ и Великобритания, а една трета завоюва Съветският съюз. Именно
завоюва, а не освободи
Да освободиш някого, значи да му дадеш свобода. Докато Съветите потопиха завоюваните страни в робство. Така че СССР не е донесъл никаква свобода на Европа.” Свобода носят само армиите на свободните страни, докато в годините на Втората световна война СССР е най-несвободната, най-деспотичната държава на планетата – държава, която притежаваше само мракобесие и само мракобесие можеше да изнася и въдворява със силата на оръжията. По стечение на независещи от нас външнополитически обстоятелства ние, българите, се оказахме част не от освободените, а от поробените народи. И ако срещу тази си участ не можехме нищо да сторим, днешното провъзгласяване на поробителите ни за освободители е наше собствено дело – наш свободен съзнателен избор. Което ще рече – и наша морална и национална отговорност.
Показателен е съборът на язовир Копринка, показателно е и отношението на държавата ни към него. В събитието участват пряко или косвено парламентаристи,
политици и държавници от първата фаланга с президента ни воглаве
Участват под аплодисментите на десетки хиляди фенове от цялата страна. А който аплодира вчерашните ни поробители, подготвя почвата за бъдещи робства. За разлика от предшественика си Плевналиев, ген. Радев не е положил и едно цвете пред мемориала на жертвите на комунизма, не е почел и с един бегъл знак саможертвата на горяните, които са несъмнено наши национални герои, не се е преклонил пред паметта нито на Георги Марков, нито на хилядите политзатворници и концлагеристи от Белене. С ласкателства генералът обсипва само Кремъл, който е по-скоро наш двоен поробител, отколкото освободител.
Неведнъж съм обръщал внимание на ирационалната природа на българското русофилство. Ирационално е то дотолкова, доколкото е неподвластно на здравия разум – цъфти и процъфтява, въпреки историческата фактология. Която говори ясен език: Близостта ни с Русия (монархическа и особено съветска) винаги е носела злощастия на нацията ни. При което милионите ни русофили са използвали завоеванията на руския творчески гений като свой политически аргумент – правят го и в ново време. Тези завоевания са наистина несъмнени, но какво общо имат те с актуалната руска вътрешна и външна политика, която е деспотична, имперска и антибългарска. Велики литератори и творци имат всички народи – реши ли човек, ще открие достатъчно шедьоври на перото и духа, за да стане и англофил, и германофил, и фракофил, и американофил. Но само русофилите на родна земя се радват на едно многомилионно войнство. Независимо от обстоятелството, че, както и друг път съм споменавал, тези гении на руска земя са една изключително тънка прослойка – индивиди, които живеят в отчуждение и неразбиране, в сурова вътрешна емиграция, които са чужденци в собствената си родина. Тъкмо затова, подобно на българската, огромна част и от най-великата руска литература е писана в изгнание. Така е било през вековете, така е било и през комунистическото мракобесие, така е до голяма степен и днес.
Това явно не безпокои русофилите ни – те с лека ръка използват шедьоврите на изкуството за користните си политически цели. Ето защо на събора на язовир Копринка видяхме портрети не на Достоевски, не на Чайковски и Репин – видяхме портрети
само на кагебиста Путин и сатрапа Сталин
Не несъмнените ценности на руската класика – деспотизмът и империализмът на Кремъл е водещо начало за родните русофили. И то в един момент, в който националните ни органи за сигурност разплитат един невиждан по размери шпионски скандал. Става дума за руски шпиони на родна земя, за национални предатели, които произхождат от средите на българското русофилско движение. Едно национално предателство, което, противно на всякаква логика, като че ли насърчава и възпламенява тази патологична, тази деструктивна, тази некрофилна любов към Русия.
Доколкото руският примитивизъм, почвеничеството и безпросветността са от векове противопоставени на ренесансовия, светски дух на Стария континент, привързаността ни към Русия закономерно ни откъсва от Европа. Докато от векове най-напредничавите, най-просветените ни политици са търсели път към външния свят, полагали са неимоверни усилия да ни измъкнат от блатото на балканския ни изолационизъм,
днешните ни русофили градят бариери между нас и Евроатлантическата общност,
препоръчват ни и ни налагат един евразийски политически модел, който е гаранция за утрешната ни икономическа и духовна гибел. Предвождани от неокомунистическите ни формации, ден след ден екзалтирани русофили горят и тъпчат по сборищата си европейски и американски знамена и развяват руския национален флаг. В тези изстъпления няма нито искрица култура – има само безкултурие и гаменщина, има пагубно идеализиране на една нация, управлявана от властолюбиви и сребролюбиви олигарси и тънеща в материална и духовна нищета. Остроумният Шимон Перес го формулира с присъщата му ирония: „Москва и Санкт Петербург са само витрина. Цялата останала Русия е като Нигерия, само че покрита със сняг.” Който иска да види националното ни бъдеще в подобни черно-бели краски, нека потегли по дирите на русофилските ни орди – те ще го отведат право в Нигерия.
Съзнавам, че не всеки ще ми повярва. Надявам се обаче онези, които не повярват на мен, да повярват на Захари Стоянов – един българин, в чието родолюбие и в чиято култура съмнение няма. Станал жив свидетел на имперските попълзновения на Кремъл на родна земя след т. нар. Освобождение, Захари Стоянов пише във в. „Свобода”: „Като народ можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. С. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са били против официална Русия. Никога те се са апелирали към нея, защото са знаели, че нейният камшик боли повече от турския.”
Една болка, която в историческото съзнание на будния българин не е отболяла и до днес. И от която можем да се поучим. Ако решим да се поучим. Предпочетем ли обаче язовир Копринка пред поуката, чакат ни нови изпитание. Които можем да обобщим в две думи: национална обреченост.