Протестът и демократичната общност

Демократите биха подкрепили искането за оставка на Борисов, ако цената на тази оставка не е прякото инсталиране на Румен Радев и неговия кръг на власт

Огнян Минчев

Огнян Минчев

Огнян Минчев, kultura.bg

Колкото повече оредява протестът, толкова по-радикални ще стават проявите му. Ще расте броят на летящите към фасадите на публичните институции яйца и домати. Ще се множат блокадите по кръстовищата, ще расте войнствеността на „отровните лидери“… Всичко това ще продължава неопределено дълго време. Ако имат шанс, водачите на протеста ще го удържат, докато към него се включат хора, мотивирани от социални и икономически проблеми – нещо, което се очаква през есента. Но е напълно възможно една подобна нова вълна на протести да не пожелае да се смеси с тази, която тръгна със сила и много млади хора, за да се саморедуцира до 

ексцентрична периферия

Протестът можеше да бъде много по-силен и много по-успешен – във всички свои измерения и цели, ако лидерите му биха пожелали да почерпят опита на миналите вълни на обществено недоволство в България от последните 30 години. Те подцениха размерите и влиянието на тези обществени групи, които изразиха принципна подкрепа за протеста, но поставиха условия за своята подкрепа. Най-важното условие бе – да не се смесват целите на протеста с политическите амбиции на президента Радев, както и на фигури с добре известна политическа принадлежност като Мая Манолова, с елита на БСП, с радикалната ляво-русофилска периферия. Водачите на протеста застанаха зад тезата, че борбата срещу „режима на ГЕРБ“ изисква 

обединение на всички опозиционери, при което „няма ляво, няма дясно“ 

– „сваляме Борисов и Гешев, а след това ще видим“. Тази позиция автоматично лиши протеста от подкрепата на тези хора – цели поколения – които винаги са подкрепяли демократичната западна ориентация на България. Тези поколения протестираха през 1990-а, през 1997-а, през 2013 г. – за да утвърдят европейската и атлантическа посока на развитие на България, за да блокират симбиозата между руската енергийна олигархия и нейната корумпирана олигархична прислуга в България. Те винаги са разглеждали БСП и фигури като Румен Радев като естествени противници на своята кауза. За мнозинството от тях безпринципната, опортюнистична и лицемерна позиция на Бойко Борисов за съчетаване на проевропейска принадлежност с обслужване на руските енергийни и стратегически цели в България беше и си остава напълно неприемлива. Тези хора биха подкрепили искането за оставка на Борисов (а също така и на Гешев), ако цената на тази оставка не е прякото инсталиране на Румен Радев и неговия кръг на власт.
В продължение на седмици мнозинството хора, осигурили през изминалите десетилетия подкрепата за демократичното развитие и за прозападната ориентация на България, включително и на няколко вълни на радикален обществен протест, ясно изразяваха своята позиция към водачите на днешния протест – „свалете искането за служебно правителство, договорете друг изход от кризата, за да получите нашата подкрепа“.
 В отговор получиха хули, подигравки, обвинения в обслужване на „мафията“… Най-яростни в обругаването на тези, които не желаеха да допуснат предаване на властта на президента Радев, бяха пропагандистите на ляволибералното крило на протеста. Тяхната ярост се развихри до обвинения в „предателство“ към доскорошните им съмишленици и съратници в борбата за демократизация на България, в изказване на откровено „презрение“ и т.н. Представителите на русофилско-посткомунистическото направление на протеста бързо разбраха, че тече процес на самоизолация на левите либерали от по-широките кръгове на прозападната и демократичната общност. Въпреки много добре организираните и безукорно проведени акции на Христо Иванов и негови съмишленици в залива на Росенец (резиденцията на Доган) и пред ТЕЦ Варна, обществената подкрепа за „Демократична България“ нарастна твърде умерено от 7-8 на 10-12 на сто от гражданите. БСП и екипът на президента Радев решиха да не пречат на това 

ново разцепление на демократичните сили 

в България. Корнелия Нинова изтегли партийния актив от площадите и спря демонстрирането на лозунгите и символите на партията сред протеста. След като излезе на два пъти в началото на протеста с вдигнат юмрук – „Мутри вън“ – президентът Радев предпочете да излезе от фокуса на камерите и публичното внимание. На площадите останаха самопоканилото се „отровно трио“, групата „Боец“ на бившия ГЕРБ-ер Георги Георгиев и обичайните заподозрени – няколкото фигури на „професионални протестиращи“ от лявата периферия на демократичните сили.
Политическото разделение между Изток и Запад, между наследниците на бившата БКП (от чието наследство те не се отказват) и демократичната общност, формирана в много трудни и противоречиви условия, понесла безчет поражения и вътрешни разделения, не може да бъде неглижирано от което и да е обществено движение или протест в България. Аз винаги съм бил привърженик на националното помирение в името на общото бъдеще на страната ни, но и винаги съм си давал сметка колко трудно то може да бъде постигнато. Разделението „комунизъм – антикомунизъм“ с времето се изпразва от конкретно политическо съдържание. Енергията на това разделение обаче се трансформира в други, често по-дълбочинни разделения на българската национална идентичност, по които компромиси е трудно да бъдат направени. Едно такова разделение е класическото „русофили срещу русофоби“. Това не е просто спор за стратегическа ориентация. Това е

 конфликт за оформяне на национална идентичност

Поколенията на демократичната общност през последните 30 години проведоха и донякъде спечелиха трудни битки за преориентиране на най-покорния сателит на Кремъл от епохата на Студената война в нормална, европейска и атлантическа България. Подчертавам, че донякъде спечелиха, просто защото срещу себе си имаха и имат другия лагер на българското обществено мнение и българската политическа класа, за които източната, евразийската, олигархичната идентичност на България е за предпочитане. ГЕРБ е „кентавър“ – клиентелна мрежа, люшкаща се между двете противоположни страни, доминирана от пределната безпринципност на своя лидер Бойко Борисов. За него е еднакво възможно да принадлежи към политическия елит на ЕС и да обслужва интересите на руската енергийна олигархия в България. За демократичната общност ГЕРБ и Борисов в продължение на едно десетилетие бяха „по-малкото зло“ именно предвид наличната алтернатива – Румен Радев, БСП, Слави Трифонов… Дали има смисъл да продължаваме?
Днес чашата очевидно прелива – и то не само за „протестърите“. Борисов строи „Балкански поток“, който попадна под санкциите на Вашингтон. Балкански поток, за който в настоящите обстоятелства кредити могат да се взимат само от руски източници. Ако утре по тази тръба не тече достатъчно газ, кредитите няма да могат да се изплащат. Тогава Москва услужливо ще ги опрости срещу … собственост върху тръбата. Така българската газопреносна мрежа, която не попадна в руски ръце нито при Виденов, нито при Костов, ще стане 

изцяло руска собственост

 Как да не искаш оставката на Борисов? Той размрази проекта АЕЦ „Белене“ с ясното съзнание, че това може да бъде само руски стратегически проект, за който ще платят българите. Българите ще платят руската стратегическа цел Москва да контролира газовия поток през Балканите до Сърбия. Българите ще платят стратегичекия контрол на Москва върху електрическата система на България чрез АЕЦ „Белене“ – ако този проект въобще може да се реализира. Ако не – руско-българската мафия ще „разкеши“ още 3-4 милиарда за сметка на България. Чашата прелива и демократичната общност иска оставката на Борисов.
Демократичната общност е единна около искането за тази оставка, защото вече не притежава дори и минимална гаранция срещу непрекъснато разрастващия се контрол на олигархичната мафия върху икономиката и публичните институции на държавата.
 Популярността на Бойко Борисов през изтеклото десетоилетие се дължеше и на обстоятелството, че той отказа публична коалиция с ДПС и Доган. Но с всеки изминал ден и за най-наивните прозираше тясната връзка и пълната зависимост на политическия връх на ГЕРБ от корупционните интереси на Сарая. Кой не вижда, че 5-6 фирми в България получават лъвския пай на обществените поръчки? Кой не знае на кого са тези фирми? Днес „студеният резерв“ на ТЕЦ Варна е отменен под натиска на улицата. Да не би досега за някого да беше тайна, че след като придоби като подарък ТЕЦ „Варна“ Доган получи „студения резерв“, без да произвежда и искра електричество – придоби 54 милиона (досега) като „диш хак“, като 

данък, че си е хабил зъбите да схруска ТЕЦ-а

 и пристанището пред него?
За мнозинството от демократичната общност обаче е неразумно отстраняването на Борисов с цел „възцаряване“ на Румен Радев – макар и за кратък период от време. Конфликтът между двете страни на „Дондуков“ отдавна е достигнал до точката на кипене. Зад Румен Радев стоят сили, които не биха допуснали властта да се върне обратно при ГЕРБ или при някого другиго след кратко „междуцарствие“ на едно чисто служебно правителство. Малцина са толкова наивни да повярват, че Радев и тези, които стоят зад него, няма да се възползват от политическата криза, за да преформатират контрола върху управлението на България. Упражнението оставка-служебен кабинет-нови избори не се осъществява, за да дойде на власт „Демократична България“ – със своите 10-12 на сто подкрепа. Това упражнение се осъществява, за да дойде на власт една алтернатива на статуквото, която е най-вероятно последователно евразийска. Демократичната общност знае това – платила е за това знание с дълбоки белези по кожата си, десетилетия наред. Поколенията, осигурили принадлежността на България към Запада, не са толкова наивни, колкото могат да изглеждат на протестиращите млади хора от поколението Z. Ако младостта знаеше… Ако старостта можеше… „Ние сме се споразумели с Радев“, изпусна се един фукльо от „Демократична България“. Споразумели сте се – но 

не сте чели история

 Или се правите, че не сте чели.
Все още има време за постигане на единство в рамките на демократичната общност за неизбежната политическа промяна, която очаква България. Бойко Борисов отлично разбира необратимостта на тази промяна. Затова излиза с на пръв поглед авантюристичния план за ВНС и нова конституция. Каква конституция – кой прави конституция в условия на обществено разделение и конфликт? Програмата минимум на Борисов е да си купи време, за да приключи мандата си, без да се изправи пред преход на властта в ръцете на основния му противник Румен Радев и служебния му кабинет. Програмата максимум на офертата за ВНС е действително преучредяване на държавата, при което Борисов и ГЕРБ ще успеят да мобилизират подкрепа и съюзници – сред Сарайското крило на БСП, в партията на Слави Трифонов, в корпоративното крило на ДПС – за да утвърдят своята власт в един много по-концентриран и потенциално авторитарен формат. Така, както вървят нещата с протеста в процес на полуразпад, няма да се учудя, ако Борисов постигне и най-неприемливите си за обществото цели с проекта за ВНС и нова конституция.
Необходимо е обединение на демократичната общност. Оставката на настоящия кабинет и на премиера не може да бъде под условието за създаване на служебен кабинет. Имаме действащо Народно събрание. Там трябва да се формира мнозинство за преходен кабинет, който да доведе страната до редовни избори за обикновено Народно събрание. Повтарям:

 ВНС е авантюра

 Обединената демократична общност може да постигне много още преди изборите. Скандалните предложения на ГЕРБ за промени в Избирателния кодекс трябва да бъдат заменени от законодателни промени, гарантиращи честност и откритост на предстоящите избори – радикално намаление на купения вот, въвеждане на регионални преброителни центрове за изборните бюлетини, коригиране на избирателните списъци… (При служебен кабинет няма действащ парламент, който може да приеме подобни промени.) На дневен ред са и промени в структурата на съдебната система. Поискана е оставката и на главния прокурор – искане, което може да бъде по-широко подкрепено. Но тази оставка е по-трудно да бъде получена от оставката на премиера. И дори да бъде получена – последващи резултати може да има само с промяна на цялостната система от правила за избор и пълномощия, а не просто от смяна на личността начело на държавното управление.  
Една от основните причини за намаляващия потенциал на протеста са растящите разногласия между неговите лидери. Все повече хора от ляволибералната част на демократичната общност разбират, че ексцеси като цапане на фасади с яйца и домати, блокиране на кръстовища и приемане на маргинали в редиците на протестиращите активисти отблъскват обикновените хора, които принципно приемат целите на протеста. Все по-ясно става обаче и нещо друго – че искането за служебно правителство е не просто технически, процедурен въпрос за организиране на предсрочни избори, а е организиран процес за предаване на властта на алтернативни сили, които засега са зад сцената. „Кой ще дойде на власт след нови избори“, питат все повече хора. „Хайде, хайде“ – отпраща ги „отровното трио“ – дайте да свалим Бойко и Гешев, пък тогава ще видим.“ Е-е, господа, не сме чак такива глупци. Пред „Демократична България“ и нейните поддръжници днес има ясна перспектива на избор. Дали ще подкрепят идването на власт на политическа конфигурация, която системно да отдалечи България от нейната европейска и атлантическа принадлежност, да я върне в кошарата на евразйската диктатура, или ще подкрепят реформа, стъпила върху потенциала на цялата демократична общност. Кое ще избере „Демократична България“? Между нас казано, не съм оптимист. Малко трудно се взимат подобни завои  – дори да разбереш, че пътя, по който вървиш, те води към пропаст. Да се надяваме на здравия разум. И на още малко късмет. Иначе – горко ни…