Магистратите ни скочиха като един срещу наложените от САЩ санкции срещу съдебната ни система и играта загрубя. Фактологията е общоизвестна и аз ще я спомена само мимоходом: Вашингтон забрани на корумпирания според тях съдия Андон Миталов да посещава САЩ. В световен мащаб подобни мерки не са прецедент, но към нашата страна те се предприемат за пръв път. Мерките срещу един браншовик са мерки и срещу целия бранш, а името на санкционирания не е избрано на случаен принцип – мярката е подплатена с конкретни доказателства: Миталов е съдията, разрешил на уличения в шпионаж в полза на Русия (анти)български гражданин Николай Малинов да напусне страната и да избяга от правосъдието чак в Кремъл. Така, вместо да въдворява по силата на служебния си дълг правосъдие, съдия
Миталов предотвратява правосъдие
Досието на Малинов е досие на агент на влияние от кариерата – той е председател на Национално дружество „Русофили”, официален представител е на редица руски медии в София, а тези му официални представителства се съчетават хармонично с функциите му на ръководен кадър на БСП и издател на партийния официоз в. „Дума”. Всичките му тези антибългарски активи, които намират своето естествено продължение в дейността му в полза на Русия, са подобаващо оценени от Кремъл, който щедро го отрупва с държавни отличия. Междувременно лично Путин му връчва наскоро церемониално поредния орден за заслуги – една безпрецедентна демонстрация на арогантност и към Република България, и към евроатлантическите ни партньори, доколкото шпионажът срещу нас е шпионаж и срещу НАТО. (Всъщност Кремъл вече би могъл да го декорира и с ордена „Ленин” – премахнат с разпадането на СССР, но възстановен преди седем години от бащица Путин. А че възстановяването на орден „Ленин” вещае възстановяване и на ленинизма, е близко до ума.)
Та тъкмо този обявен от САЩ за корумпиран и проруски и антибългарски настроен свой колега тръгват да бранят българските магистрати. Една съдебна система, която вместо да противодейства на корупцията със силата на законността, сама се превръща в нейно убежище, една съдебна система, която е негодна да обезпечи справедливост, се изправя срещу първите опити на една външна сила да се справи с вътрешноведомствената негодност на родното правораздаване. По-естествено, по-логично, по-подобаващо би било, след като не могат да опазят със собствени усилия и личната си професионална чест, и законността, магистратите ни сами да потърсят съдействието на страна с богат опит в това поприще като САЩ. Вместо това те отхвърлят подадената им приятелска ръка. Ако правораздаващите ни институции бяха така задружни, така солидарни в противодействието срещу престъпността, те отдавна щяха сами да изхвърлят от собствените си редици и съдия Миталов, и миталовщината. Или по-скоро да не ги допуснат изобщо.
Не е трудно да пресметнем какви ще бъдат ефектите от позицията на магистратите ни. Първо, тази позиция хвърля
ново петно върху нашата вече многократно себеопетняващата се съдебна система,
превръщайки я в трайно и сигурно убежище на корупцията и разврата. А корумпираността на съдебната система насърчава корумпираността и във всички останали сфери на гражданската действителност. Второ, с тази си стъпка магистратите ни забиват нож в гърба на органите ни за сигурност, подкопават и обезценяват нелеката работа на онези наши контраразузнавачи, които с много усилия и рискове проследиха и разобличиха един отявлен враг на отечеството. Трето, чрез ясно послание към многобройните настоящи и предстоящи руски шпиони на родна земя, че те няма от какво да се боят, че са неуязвими за закона, че дори, което и без това се случва от рядко по-рядко, нашето контраразузнаване да ги залови, все ще се намери един Миталов да им обезпечи закрила. Четвърто, поведението на магистратите ни подхранва политическите ни конфликти с евроатлантическите ни партньори, без чиято солидарност обезпечаването и поддържането на националната ни сигурност е немислимо. Пето, така магистратите ни
насърчават руските имперски апетити,
насочени преди всичко към нашата страна. На шесто, но не и последно, място публичното солидаризиране с Миталов петни и без това разклатения ни престиж на международния паркет, укрепва дългогодишната и незавидна роля на България като русоидката на НАТО, вбиваща чрез политическото си поведение клин между нас и целия цивилизован свят, между нерадостното ни балканско и поскомунистическо битие и колебливите надежди за пълномерното ни европеизиране.
Любимец и жертва на най-корумпирания римски император, Гай Пентроний, документира в „Сатирикон” най-достоверно съотношението между действие и бездействие в правораздавателната практика:
„Ако царува царица Монета, какъв е законът?
Ето какво е съдът: съдиите седят и съдят.
Ако ги купиш, не съдят, а просто седят.”
Как скоропостижно унаследихме порока, а добродетелта не унаследихме, как ни споходиха изневиделица чак от древността, с каква учудваща лекота прехвръкнаха през хилядолетията от античен Рим чак до нашия новодемократизиран делник най-развратните обществени нрави на древен Рим, помели без остатък от гражданската сцена съпротивата на сатирика!
Всъщност не съдия Миталов бранят с такъв монолитен отпор магистратите ни и техните институции – те бранят себе си, собствената си корумпираност. Явно подвластни на подозрението, че всеки от тях може утре да се окаже в ролята на подкупния съдия Матилов, чрез колективните си протести магистратите ни целят своевременно да се погрижат за спокойствието си в тази така присъща на бранша им роля. Обезпечавайки единодушно служебен имунитет на колегата си, те колегиално си себеобезпечават и собствен имунитет, себепоставят се и над морала, и над закона, и над нарастващото родно обществено недоволство, и над международните усилия да се сложи край на тази порочна практика. Не личността Матилов – феноменът Матилов е тяхна първа грижа. Защото в една или друга степен и форма Матилов е всеки от тях. Но с армия от Матиловци национално правосъдие не се изгражда – потъпква се национално правосъдие. За благото на хиляди съдии в центъра и по места. И за наше общо злощастие. В центъра. И по места.