Владислав Иноземцев, The Insider
На първо място, путинската тактика се прояви още по-релефно и зримо. Ако на пътя на руския вожд възникне някакво препятствие или обект на неговата ненавист (а за неговия психотип препятствието бързо се превръща в обект на ненавист), то отначало се извършват действия за сплашване, след това се създава реална заплаха, след това се дава време да „си помисли“ и след това се нанася
последния удар
В този контекст съдбата на Навални е идентична на съдбата на Украйна: отначало предупреждения (условна присъда/откъсване на Крим), следва нагнетяване на напрежението (арест/нахлуване в Донбас), след това пауза (допускане до избори/Минските споразумения), и след това вече — опит за убийството на Навални и нахлуването в Украйна.
Даже в последния етап имаше варианти: на Алексей му предложиха да остане в чужбина през 2020 година, а на Украйна през април 2022 и предложиха да сключи мир, но и в двата случая Путин отиде до край.
Същината на такава стратегия, според мен, се определя от разсейване на вниманието на публиката (руската или международната) от обекта на унищожението:
Ако през 2011-2013 година след Навални на улицата излизаха десетки хиляди души, то при неговия последен арест — няколко хиляди, а да сложат цветя пред портрета му сега се решават едва малцина.
Ако през 2022 година изглеждаше, че светът е осъзнал заплахата от путинизма и всеки момент ще стовари върху агресора цялата си мощ, то на „провалената“ от смъртта на Навални Мюнхенска конференция по сигурността беше разпространен доклад, съгласно който даже в Европа Русия вече не се възприема като основна заплаха.
Трябва да признаем, че подобна тактика дава плодове.
За четвърт век на власт Путин постигна потресаващи резултати в
смазването на собствения си народ
Руското население става все по-изплашено и губи всякаква надежда за бъдещето.
Властта започна преследването на неугодните, при това, в началото твърде ограничено, когато цялата инфраструктура за терор срещу всеки несъгласен беше готова. От началото на 2012 година в Русия са заведени 3,600 политически мотивирани наказателни дела, а административните, за „дискредитация на армията“ — само от март 2022-ра до октомври 2023-та — около 8 000.
При това присъдите стават все по-ужасни, а поводите все по-незначителни, но това дава и необходимия ефект:
обществото изпада в анабиоза
Алексей Навални беше човек, който се опитваше да разбуди руснаците.
Но той се стремеше към резултат, който да е способен да разруши репутацията на властта (достатъчно е да си спомним „партията на мошениците и крадците“, както започнаха да наричат „Единна Русия“ даже представителите на квазиопозиционните партии в Държавната дума) и така да положи основите за плебисцитното отстраняване на сегашната кремълска камарила чрез избори.
За това през 2012 имаше някакви илюзорни шансове, но през 2020 – никакви!
Причините, според мен, бяха като минимум две: от една страна, опозиционното мнозинство в Русия само по себе си едва ли е възможно, освен ако движението към промени не бъде санкционирано от самата власт (както това се случи при Горбачов), от друга страна, смяна на властта чрез масови движения и избори е възможна само в случай, че има разкол сред самите елити (създаването на нова Русия беше малко вероятно без Елцин, както излизането на Мандела от южноафрикански затвор без Вилем де Клерк).
Навални подчертано очерняше цялата руска върхушка, без да търси сред нея никакви съюзници. Изборът на корупцията в качеството на основна мишена, може би не беше много удачен, доколкото с корупцията се сблъсква мнозинството руснаци и на твърде много от тях тя е облекчила живота, а не го е усложнила (а дворците на владетелите в Русия винаги са се възприемали като нещо разбиращо се от само себе си).
Въпреки това, Алексей Навални правеше в своята борба най-главното — той се опитваше
да разпали у руснаците мисли за несправедливостта,
която се върши в тяхната родина и да им напомни, че те имат поне правото на глас.
За съжаление, народът се оказа глух за неговите призиви.
Събитията след смъртта на Навални несъмнено поставят въпроса за перспективите на руската опозиция, лидер на която беше в продължение на най-малко 10 години.
Тези перспективи на мен не ми се виждат много добри.
От една страна, съратниците на Навални нямат неговата харизма и визионерство, и фактически през последните години оставаха негова „поддържаща група“.
При това поклонниците на политика започвайки от 2020 година бяха активно прогонвани от Русия или бяха хвърляни в затвора, „разчиствайки“ от тях публичния живот.
Без такъв лидер като Навални, който отказа да замине, прие да страда в путинските килии, политическата тежест на ФБК рязко намалява; освен това, в последно време вече се водят дискусии не е ли корупцията в руския милитаристичен режим благо, подкопаващо мощта на агресора; а други съратници на Навални засега не виждам.
От друга страна, голяма част от емиграцията към края на втората година от войната очевидно се превърна от руска опозиция в „група за подкрепа на Украйна“, дистанцирайки се от обществения дневен ред в Русия и намирайки смисъл за себе си в събирането на средства за ВСУ.
Не изключвам, че именно това е, в което дисидентите могат да се проявят днес — но в очите на огромното мнозинство руснаци (даже не „Zапутинците“, а обикновените жители на граничните райони) ги превръща в предатели, с които просто е невъзможен какъвто и да било диалог.
Според мен, Алексей Навални беше последният мащабен опозиционен политик, останал в Русия и не обвързващ своето бъдеще с успехите на Украйна на бойното поле.
Затова неговата загуба е
катастрофален удар по антипутинските сили,
последствията от който скоро ще видим.
Според мен, събитията в последно време (в съвкупност, а не само смъртта на Алексей Навални) бележат важен рубеж в развитието на съвременна Русия: те показват, че от путинското безумие нашата страна няма да може да се освободи самостоятелно.
Русия се е родила и развивала като империя и никога не е приемала формата на nation-state; държавата никога не е съществувала за сметка на творческия потенциал и труда на населението, „препитавала се е“ от природните ресурси и преразпределянето им; съзнанието за изключителност е било внушавано на руския народ в продължение на столетия и както показва близкото минало – тези усилия са попаднали в благодатна почва.
Когато през 90-те Александър Янов е писал за „Ваймарска Русия“, той е бил съвършено прав — рецептата за лечението, изглежда, може да бъде само най-радикалната.
Проблемът си остава в това, че Западът няма нито воля за съпротива на путинизма, нито планове да инкорпорира Русия, това, което превърна Ваймарска Германия в съвременна държава.
Превод: Faktor.bg