Огнян Минчев
Всяко правителство има своите поддръжници - фенове и своите противници. Всяко българско правителство идва на власт като вдъхновена антитеза на своите предшественици, но твърде често слиза от власт под напора на яростни обвинения за това, че не е изпълнило ангажиментите, поети в началото. Почти всяко правителство стартира с амбициозна програма за промяна, но твърде често финишира с аргументи на полуизвинение под яростните атаки на тези, които нямат търпение да го заменят и да поемат властта...
"Промяна" е магическата дума
на нашата епоха - при това далеч не само в България. Господстващите политически идеи на съвременността са нарастващо критични към статуквото - към всяко статукво. Затова промяната - накъдето и да води - се счита за добре дошла и легитимна сама по себе си. Продължаваме промяната. Добре. Да си пожелаем успех. И то не само заради ритуала - всяко ново правителство да има 100 дни за спокоен старт. Да си пожелаем успех защото всеки неуспех - на всяко правителство е неуспех за България като цяло.
Кои са предпоставките, подпомагащи успешно управление на току що заклелото се ново правителство? Преди всичко - то вече
реализира една основна промяна – поколенческата
В България през 90-те години младостта беше основна политическа ценност. "Сменяйте, сменяйте - дайте млади хора", беше основен лозунг в политиката на прехода след комунизма. Мнозина от нас помнят - младостта не е достатъчно основание да очакваме положителна промяна. Млади бяха Филип Димитров, Жан Виденов, царските юпита, Сергей Станишев... Всеки от тях постигна различна степен на успех. Но поколенческото обновление днес идва след като в продължение на почти две десетилетия българският политически процес бе ръководен преди всичко от хора, принадлежащи към поколенията на прехода. От хора, чиито политически възгледи се формираха върху разлома на посткомунизма, върху трансформацията на номеклатурната класа в постноменклатурна олигархия, върху ожесточената битка за пътя на България между идеала за модерна нация, идващ от Запад и реалността на наследената и многолика зависимост от Изток. Поколенията на родените след 1980 г., които днес влизат във висшия ешелон на българската политика имат различни дневни редове. Те гледат на света през различна призма на приоритети. Нека да видим!
Основно предизвикателство пред новото правителство ще бъдат високите амбиции на неговите лидери. "Нулева толерантност към корупцията" е добър политически лозунг, но на политиката, водена от подобен лозунг й е съдено да застане с лице към пропаст. В България много се говори за олигархията и още повече - против нея. Но ако външен човек слуша този разговор, ще остане с впечатление, че олигархията - това са ГЕРБ и Бойко Борисов, Пеевски и Гешев, по-рядко - ДПС и неговите кулоари. Олигархията обаче е нещо много повече. Олигархията - това е стопанската, обществената и институционалната система на България, формирана през последните две-три десетилетия, когато апаратният и милиционерският елит на бившия режим успешно приключиха ограбването на държавната собственост от комунистическата епоха, превръщайки я в богатство на една много малка група зад кулисите на върха на обществото. Съхраняването и умножаването на това богатство не преминава през пазара и успешния бизнес, а през установяването на "късо съединение" между корпоративния ъндърграунд и публичните институции на държавата, кулминирало във
всеобхватен контрол на олигархичната мафия върху завладяната държава
Публичната пропаганда рядко дава реална представа за мащаба на този олигархичен контрол върху обществото и държавата. Всеки, който иска да го промени трябва да разгради една вече утвърдена социална система. А ние само преди 2-3 десетилетия разграждахме социалната система на комунизма и помним каква цена платихме за това, че не успяхме да го направим докрай. Днес сме изправени пред задача от подобен мащаб. И ГЕРБ на Бойко Борисов, и БСП на Станишев, и външният (политически) кръг на ДПС са актьори на сцената на олигархията. Да ги отстраниш от властта за да заемеш мястото им е относително несложна задача. Всички те бяха и си остават коне - макар и добре охранени коне, теглещи впряга на олигархичното господство. Отстраняването на уморените - намразените коне е вдъхновяваща и приятна задача. Тя обаче е само увертюрата. Търсят се лидери, които не просто да подменят впряга, а да "изхвърлят ездача", да вкарат каруцата на олигархията в блато, от което няма измъкване. Да, нека тези лидери свършат работата на Андрешко, поне на Андрешко...
Господството на българската олигархия е толкова по-мощно, колкото повече външни интереси и ресурси са инвестирани в нея. Енергетика и финанси, пропагандна война и системна корупция - да повторим, тук става дума не просто за сребролюбиви властници, а за система на обществено възпроизводство и контрол върху завладяната държава.
Има един урок от близкото минало, който трябва да научим, ако искаме да се справим - поне донякъде - с всевластието на олигархията. В началото на 90-те години бившите сателити от Централна Европа постигнаха национален политически консенсус за промяната в своите общества - и приключиха политическата промяна за броени месеци. В България политическата битка се води почти до края на века и продължи в променени форми и до ден днешен. Сериозни обществени преобразувания се правят с максимален обществен консенсус - не с граждански конфликт.
Новото правителство дава високи заявки, но се основава на компромисни предпоставки в крехкия съюз на партньори "от немай къде". БСП начело с К. Нинова трябва да участва във властта за да оцелее. ИТН трябва да участва във властта за да не се върне окончателно в ТВ 7/8 - където бе допреди година. ДБ трябва да участва във властта за да се опита поне отчасти да прокара тези свои приоритети, които въобще осмислят съществуването на разноликата коалиция. А ПП трябва да споят всичко това за да постигнат цели, с които би се затруднила и мощна партия, получила 2/3 от гласовете на своята нация. Нищо де! Нека тръгнем - пък ще видим, както е казал на времето Наполеон.
ПП трябва да бързат. Подобно на всеки човек, натоварен с непосилна тежест, те трябва почти да спринтират, преди мускулите и гръбнакът на техния властови потенциал да отмалеят под тежестта на паразитния товар, който носят. Какъв е този паразитен товар? Извинете - ще бъда откровен. Първо, това е непомерната властова амбиция на Румен Радев, обладан от яростта на саморазправата с личния си враг Бойко Борисов, усетил вкуса на концентрирана власт през служебните си правителства и твърдо решен "да продължи да участва",
да контролира това правителство,
което с известни основания счита за свое. Второ, това е паразитната структура за политическо посредничество, създадена като индивидуален бизнес проект с политическа цел - политическото шоу в ритъм 7/8. Да търсиш там принципи, визии и лоялност е все едно да търсиш богобоязливи въздържатели в кръчмата на пристанището. Трето, това е старата бойна другарка от Позитано, за която няма да ни стигнат и "1001 нощ", за да поразкажем това онова от пребогатата й биография. Кирил и Асен са като крехък ордьовър за стария рептил, веднъж подушил власт и изкарал на сцената "силите на мрака"... Четвърто, ДБ... Ах, ДБ...
"Не дълбай с длетото тънко" ... градската десница...
либералната левица ... или каквото пожелаете. Този разговор вече сме го водили многократно. Добрата новина е, че за каквото и да става дума, тази част от демократичната общност има таланта да възкръсва като птицата феникс - дори когато е изгорена до пепел...
И така - желаем успех, но гледаме внимателно. Така, както гледахме предишните заявки за велики дела и от време на време припомняхме - с различна степен на деликатност - на юнаците начело на властта, че докато се правят на луди и влачат каквото докопат - "конят им отива в реката". Ще припомняме и оттук нататък. Желаем успех - ние сме добри хора. Но няма да бъдем наивници, извинете...!