Огнян Минчев, Портал Култура
През 20-те години на ХХ в. либералната демокрация (в тогавашния си формат) влиза в криза. Отляво социалдемокрацията започва да губи влиянието си в полза на агресивния болшевизъм, капитализиращ влияние върху стопанската разруха след войната. Отдясно радикалният национализъм изтласква традиционните консервативни партии, чието управление носи вината за катастрофата, в която се намира Европа. От тази катастрофа страдат и победители, и победени. Сблъсъкът между двата радикализирани полюса изгаря потенциала на реформистките отговори на кризата. Отначало фашизмът, а след това и националсоциализмът покоряват Европа – броени години, след като болшевизмът прегазва Русия. Дори там, където либералната демокрация се съхранява – във Франция и части от северна Европа – тя остава бледа сянка, карикатура на самата себе си. Някой бе казал, че пародийният роман „Клошмерл” най-добре описва профанизацията на публичните нрави в една формално демократична Франция…
Новият курс на Рузвелт в Америка и денацификацията на Европа след 1945 г. тласкат политическото махало наляво. Чак до края на 70-те години политическият консерватизъм, наследен от миналото, е редуциран до група инертни идеи и възгледи, опитващи се да коригират отдясно успешния реформистки модел на кейнсианска икономика и социална държава. Европейското дясно е преместено в умерения християндемократичен център на „социалното пазарно стопанство”, Бари Голдуотър в Америка звучи доста крайно – въпреки, че е умерено „десен” по днешните политически мерки, а „крайно десният” Никсън през 1971 г. заявява: „Днес, разбира се, всички ние сме кейнсианци”. Тази хегемония на лявоцентристкия реформизъм в целия Запад чак до края на 70-те не създава криза на либералната демокрация. Не само защото господстващите идеи – макар и леви – са умерени, реформистки и конструктивни. Но и защото са толерантни към „другата страна” – към традиционалисткия консерватизъм, който макар и инертен и не особено динамичен в този период, съхранява своята легитимност на политическа алтернатива в рамките на либералнодемократичната система.
В края на 70-те Ървин Кристъл призовава – „Свалете държавата от гърба си! Извадете си ръцете от джобовете ѝ!”. Роналд Рейгън твърди: „Правителството не е решението, то е проблемът…” Лейди Тачър пристига в Уайтхол с афоризма – „Социализмът свършва, когато свършат парите на другите…” Свободен пазар, край на социалното преразпределение, прекратяване натиска на синдикати и други лобисти за по-големи парчета от държавния пай. Западът попада под властта на неоконсерватизма. Кейнсианският модел е отхвърлен, дезавуиран, обявен за трагична грешка, подкопаваща жизнеността на капитализма. Но либералната демокрация все още не е в криза. Макар и инструмент на настъпващия глобализъм, сурово стесняващ суверенитета на националната държава, неоконсерватизмът съхранява легитимността на победения в състезанието от 80-те години социаллиберален реформизъм, въпреки че го изтласква в ролята на слаба и неубедителна опозиция. Икономическата доктрина на неоконсервативната революция – неолиберализмът и пазарният фундаментализъм – се превръщат в хегемонен идеен проект на глобализацията.
Либералната демокрация навлиза в първия етап на своята структурна криза на границата между ХХ и ХХI в.
Не защото е отхвърлена идейно или политически – напротив! Франсис Фукуяма дори обяви в началото на 90-те години, че с рухването на социализма либералната демокрация се превръща в единствената смислена възможност за социална и политическа организация на съвременното общество. В това той видя и „края на историята” като борба на идеи. През 90-те години т.нар. „трета вълна на демократизация” обхвана голямата част от бившия „втори” – комунистически свят, както и много други страни и региони в света. Паралелно с това, кризата на либералнодемократичния модел започна да се проявява като процес на отслабване и релативиране на националния суверенитет и като редуциране на легитимните потенциали на националната държава да взима стратегически решения в сферите на икономиката, социалната сигурност и културната политика. Либералната демокрация е политическа и обществена система, която възниква и функционира в рамките на националната общност. Демосът е общността на гражданите, носещи съзнание за отговорност пред съвкупните интереси на нацията. Как оцелява и се възпроизвежда една национална либералнодемократична система в среда на динамично „изнесен” суверенитет по посока на глобалната мрежа на икономическа и квази институционална власт?
Глобализацията подкопава суверенитета на националната държава в две основни, но свързани измерения. Първо, процесът на глобализация делегитимира охраняването на националния пазар в полза на свободен универсален обмен на стоки, услуги, финанси, технологии, комуникационна власт. Второ, глобализацията утвърждава идеологическата хегемония на „свободния глобален пазар” като единствено легитимен механизъм на обществено възпроизводство. Тази глобална пазарна свобода обаче няма нужда дори и от „нощен пазач” – не съществува и не възниква международна институционална структура, налагаща правила на икономическата игра. Регулациите – доколкото ги има – се съхраняват само на национално ниво. Когато пазарните играчи ги намират за неблагоприятни, те просто отиват другаде. По този начин системата на либералната демокрация се оказва поместена в „безвъздушното пространство” между отслабения национален суверенитет, от една страна, и неинституционализирания глобален пазар, от друга.
Неолиберализмът като идеология на възродения свободен пазар „отключва” през 80-те години легитимността на икономическата глобализация „отдясно”, през утвърждаването на индивидуалната свобода като феномен на неограничения от държавна регулация пазар. През 90-те години се разгръща идеологическата легитимация на глобализацията „отляво”, чрез синтез на един нов културен космополитизъм, заменил рухналата класическа левица (както радикалната – комунистическа, така и реформистката – социалистическа). Новият ляв синтез приема глобализацията като нов прогресистки хоризонт – космополитен идеал, който трябва да бъде реализиран. На повърхността левият космополитизъм мощно утвърждава либералната демокрация като единствено легитимна социална и политическа система в глобалния свят. На практика следването на новия ляв синтез създава нарастващи дилеми пред разпространението и натурализирането на либералнодемократичното управление – особено извън границите на демократичния Запад. Левият глобализъм изразява радикална несъвместимост както с всеки вид национализъм, така и с легитимния институционализиран интерес на националната държава. Нацията е ретроградна отживелица, а „залезът на националната държава” – неизбежен резултат от прогресисткия процес на глобализацията. През 90-те години присъствах на десетки семинари и диспути под заглавия като „Краят на националната държава”, „Залезът на националната държава”… След 2000 г. този организационен ентусиазъм сякаш позатихна, но не и глобалния прогресистки патос на враждебност срещу националната държава като препятствие по пътя към една интегрирана глобална общност.
Този антинационален патос на новата глобална левица пряко съвпада и бързо се интегрира в структурата на глобалния корпоративен – икономически интерес. Капиталът, глобалният капитал вече не е класов враг, а партньор и съмишленик на левия глобализъм. Артилерийският огън на левия радикализъм е обърнат срещу ретроградния национализъм и „отживялата времето си” национална държава. Този нов хегемонен проект на възродената левица причинява – заедно с глобалната корпоративна инфраструктура – много беди и разруха сред обществата и държавите на Третия свят. За дълбоко вкоренените институционални структури на националната държавност в западна Европа, Америка и Япония „залезът на националната държава” е просто нов идеологически вятър отляво, наследил класическата левица – както радикална, така и реформистка. Но за крехките държавни национални структури на посткомунистическите общества, на постколониалните страни и на немодернизираните общности, комбинираният ефект на глобалния корпоратизъм отдясно и глобалният космополитизъм отляво е наистина болезнен и често катастрофален. Този ефект е пряко противопоказан на утвърждаването на либералнодемократичното управление, защото произвежда държавен и общностен упадък – слаби и рухнали държави (weak states and failed states). Клановите олигархии, арогантната корупция, злоупотребата с публична власт в полза на частни, често престъпни интереси са пряко следствие на деинституционализацията на националната държава. За какво ви е държава – невидимата ръка на пазара автоматично ще ви обогати, а космополитното братство между хората ще гарантира вашата сигурност. Самият Франсис Фукуяма – десет години след „Края на историята” – удари камбаната за тревога: Внимавайте, не подценявайте институциите! Беше вече малко късно… В продължение на цяло десетилетие градихме либерална демокрация, без да познаем необходимостта от легитимна и правова държава. Когато си припомнихме необходимостта на връзката между правова държава и либерална демокрация, големи сектори от стопанската, обществената и политическата власт бяха вече попаднали в ръцете на организираната престъпност и мафиотизираната олигархия.
Би било несправедливо да дефинираме глобализацията единствено през призмата на негативните ефекти, които тя произвежда в институционалната структура на „слабите държави”. На практика глобализацията през последния половин век се реализира
като мощен процес на увеличаване на богатството на многобройни страни и региони,
включително извън западния свят чрез свободната миграция на капитали – инвестиции, финансови и информационни потоци. Сенчестата страна на това увеличено благосъстояние е драматичната поляризация между бедност и богатство навсякъде по света – и на Запад, и в Третия свят – вследствие на изцяло нерегулираните пазари. Стопанската и обществена динамика, които глобализацията носи със себе си стимулират процесите на демократизация чрез въвличане на големи човешки маси в нови социални движения – както в развития, така и в развиващия се свят, мащабни потоци от хора, които за пръв път влизат в публичния живот на своите общества. Същевременно пазарната поляризация и деинституционализацията на равнището на „слабата” национална държава превръщат процеса на демократизация в процес на частично контролирана дестабилизация, която засилва центробежните тенденции на общностен разпад.
Глобализацията експанзира върху два основни носителя: „хардуеъра” на неограничените финансови потоци и пазари, и „софтуеъра“ на глобалната масова култура, изградена върху примера на западния – преди всичко американския начин на живот, чиято динамика се определя от мощния процес на либерализация на нравите и социалните отношения в постиндустриалната епоха. Степента на натурализация на глобализацията в различните общества зависи не само – и не толкова от приемането на глобалния финансов и пазарен ред, колкото от приемането или отхвърлянето на нормите и моделите на универсализираната масова култура и стилове на живот. Има общества, в които местната култура интегрира селективно моделите на глобално икономическо развитие и начин на живот. В други общества глобализацията е приета като съвкупност от технологични артефакти при пълно отхвърляне на този стил либерализация на нравите, който навлиза с универсализираната масова култура. Отхвърлянето на масовата култура и социалните модели на поведение, навлизащи с нея се материализира в мощна вълна на антиглобализъм – отрицание на глобализацията чрез възраждане на традиционната култура. Икономическата поляризация, институционалната неефективност и завръщането към традиционализма в обществените нрави и културата допрнесоха значително за възраждането на авторитарните форми на управление в посткомунистическия и в развиващия се свят. Стопанският успех на страни като Китай утвърди един нов синтез на пазарна експанзия, културен традиционализъм и политически авторитаризъм. Агресивното съчетаване на традиционализъм и авторитаризъм бе поставено в основата на новия квазиимперски проект на Путинова Русия. Кремъл, който 70 години водеше света по пътя на „пролетарската революция”, днес вече е лидер на „консервативната вълна“…
Възраждането на традиционализма и традиционната култура в края на ХХ в. и началото на XXI в. бе феномен по-скоро на незападния свят, насочен срещу инвазията на глобализма в културата и социалните отношения на немодернизираните или частично модернизирани традиционни общества. През последното десетилетие бумерангът на традиционалисткия бунт срещу глобализацията и нейната универсалистка либерална култура се завърна на територията на самия Запад. Националпопулистките движения в Европа, както и изолационисткото крило на Републиканската партия в САЩ (дошло на власт с президента Тръмп), оспориха ефектите на глобализацията като универсален либерален проект, осъществяван чрез системата на либералната демокрация. Популистки лидери като Виктор Орбан открито заговориха за „нелиберална демокрация”, понятието за „либерално” и „либерализъм” бе тясно и неразчленимо асоциирано със съвременния ляв радикализъм в политическата и в културната сфера на Запада. Левият популизъм и културен радикализъм с готовност се идентифицира като „либерализъм” и се вживя в ролята на единствено легитимен приемник на либералната демокрация. Доброволният отказ на националпопулистите вдясно от принадлежност към системата на либералната демокрация на практика утвърди абсурдната идеологическа претенция на радикалната левица да се представя като единствен носител и защитник на това, което наричаме „либерална демокрация”.
На практика тук имаме много сериозна подмяна.
Всъщност – двойна подмяна
На първо място, радикалната левица успешно опакова своя политически дневен ред в претенцията да бъде носител на „либерализма”. На кой либерализъм? Постмодерната левица подмени гражданското равенство с идеология на „мултикултурализъм”. Съхраняването на малцинствената идентичност получи приоритет пред общия културен код на гражданската общност – демоса, дори когато малцинствената култура е активно недемократична (като общностните източници на ислямисткия радикализъм). Плурализмът на визии, ценности и интереси бе заменен с господството на cancel културата (крайно репресивен вариант на „политическата коректност”), която налага неумолима цензура по мащабно нарастващ кръг обществени теми и проблеми. Вместо да засилва значението и практикуването на толерантност между хората, претендиращият да бъде „либерален” политическият проект на cancel културата обръща острието на нетолерантност към заварените „мълчаливи мнозинства”. На практика понятието за „либерализъм” се употребява като легитимационен етикет за новите версии на революционното левичарство, които отново се борят за унищожаване на завареното общество в името на нови и все по-абсурдни утопии.
Парадоксално, но очевидно – най-ценен съюзник на левия радикализъм в амбицията му да си присвои либерализма е десният националпопулизъм. Изграден върху възродени ценности на традиционализъм, национализъм и политически проекции на консервативно религиозно съзнание, националпопулизмът не без удоволствие приписва на радикалното левичарство определението за „либерализъм”, за да се пребори с него и да замени либералната с „нелиберална” демокрация. Това, което наблюдаваме е радикална, недемократична „игра с нулев резултат” – глобален сблъсък на поредна левичарска утопия с тоталитарни амбиции (скрити зад претенцията за „либерализъм”) и дясна авторитарна реакция, стремяща се да възроди примордиални – предмодерни ценности и визии на традиционализъм, където индивидуалната свобода е подчинена на „интересите на обществото”. Кой определя интересите на обществото? Този, който държи властта. Оттук – втората подмяна – на смисъла и съдържанието на либералната демокрация като политическа система. Националпопулизмът отдясно слага знак за равенство между либерализъм и либерална демокрация. Левият радикализъм с удоволствие приема тази подмяна. Защо? Защото, ако радикалната левица е легитимният носител на „либералната” идентичност, а либерализъм и либерална демокрация са синоними, то тогава постмодерните „либерали” остават единствените защитници на демокрацията – в борба с настъпващия авторитаризъм отдясно. Така направихме пълна обиколка на залата с кривите огледала, в която се прожектират политическите амбиции на недемократичните сили в нашата съвременност.
Либералната демокрация (синоним – парламентарна демокрация) наистина възниква в лоното на класическия либерализъм и се изгражда като система за осъществяване на просвещенската визия за мястото на човека в обществото. Но в първите етапи на развитие на модерния Запад този инициален модел на либерална демокрация се практикува ограничено в рамките на един твърде тесен обществен елит, чиито членове притежават възгледи, статут и гражданска култура, подходящи за участие в тази нова форма на властова легитимация чрез представителство. Наследниците на просвещенските елити постепенно постигат стратегическо споразумение с основния си противник от епохата на буржоазните революции – с предмодерния консерватизъм. Представителната демокрация престава да бъде либерална в тесния смисъл на думата. Тя интегрира либерални и консервативни визии и привърженици в една политическа игра, която носи името „либерална демокрация”, за да обозначи вече само своя идеен и ценностен произход.
През втората половина на XIX в. управляващите елити на индустриалния капитализъм се изправят пред нарастващото предизвикателство на радикализираното работническо движение отляво. Недъзите на ранния капитализъм обричат индустриалния пролетариат и разореното селячество на свръхексплоатация и мизерия. „Пролетарската революция” изглежда като единствен изход от нетърпимия живот на социалното дъно. Но с развитието на индустриалното общество в края на XIX в. възникват възможности за подобряване условията на живот на наемния труд отвъд радикалния избор на революцията, в която пролетариите „могат да загубят само оковите си”. Появата на пролетарски слоеве, които имат да губят повече от оковите си прави възможно интегрирането на работническото движение в системата на политическо представителство. Либералната демокрация става все по-масова и все по-плуралистична. Истинските либерали остават в малцинствена позиция в центъра. Отдясно стоят консервативните – традиционалистки общности и техните представители. Отляво – работническите партии, социалдемокрацията и „временно примирилите се” със статуквото комунисти и радикали. Най-радикалните движения вляво и вдясно са извън системата – те капитализират от кризата на либералната демокрация.
Либералната демокрация печели привърженици поради две причини. Първо – тя е инклузивна. Достъпна е за всички, които приемат простите правила на демократичната политическа игра. Свободен избор, управление на мнозинството, права за малцинството, свобода на възгледите и убежденията, право на политическа борба за мирна промяна на статуквото. Второ – либералната демокрация е ориентирана към компромис и споразумение. Тя не обича играта с „нулев резултат” – аз печеля, значи ти губиш. Ти печелиш – аз губя всичко. Либералната демокрация е изградена върху презумпцията, че в основата на цялата система стои човекът като гражданин. Не „обществото”, не „светлото бъдеще”, не „нашата велика държава”. В основата е човекът с неговите права и отговорности към общността. Тук е разликата между либералната и нелибералната демокрация. При нелибералната демокрация обикновено някой говори от името на „народа”. Тези, които са против „народа”, нямат право на демокрация. Тези, които са против народа са различни – те са предатели, експлоататори, слуги на чужд интерес, арогантни бели мъже и колонизатори, гнили либерали, подривни елементи… Списъкът може да бъде продължен – и отляво, и отдясно…
Живеем във времена на драматични разделения
Нашият свят се фрагментира по осите на една свръхнатоварваща психиката и живота ни, свръхдинамична промяна – технологична, стопанска, информационна, културна, идеологическа… От нас се отцепват и отплуват острови и материци, населени с „другите”, с тези, с които пътищата ни сякаш се разминават завинаги. Тази промяна разпалва многообразни конфликти и гори мостове. В този процес ние сме на път да изгубим основното достижение на нашата цивилизация в политическото устройство на света – либералната демокрация. От една страна, тя е заплашена от традиционни форми на авторитаризъм и диктатура, въоръжени с властовите технологии на ХXI век. От друга, тя попада под немилостивите удари на новата тоталитарна утопия на левия радикализъм – на cancel културата. От трета, тя е все по-честа жертва на хитроумни и софистицирани форми на подмяна – на субституция на волята на гражданите с волята на големите пари, на задкулисните елити, на господарите на виртуалната реалност, на информационната лавина. Либералната демокрация се основава върху разумния възглед на свободния човек за самия себе си, за другите и за света – човек, свободен от вериги и свободен от илюзии. Ако човек не е в състояние да постигне – да изгради своя картина на света, независима или поне автономна от внушенията на тоталната информационна лавина, той не притежава най-значимия ресурс за отговорно гражданско действие. В света на постистината е истинско предизвикателство да останеш свободен.
Либералната демокрация принадлежи на всички ни. Тя е достояние на истинските либерали, за които свободата на другия е най-важната ценност. Достояние е на консерваторите и традиционалистите, които трябва да гарантират връзката на хората и обществото с тяхното минало, с тяхната дълбочинна идентичност, за да не се изгубим изцяло в илюзиите на бъдещето. Достояние е на вярващите хора, които напомнят на всички ни, че животът ни има смисъл отвъд ежедневната борба за успех и напредък в този свят. Достояние е на левите и прогресистите, които имат визия за един нов свят, но са задължени да го договорят с останалите. Либералната демокрация е достояние и на тези, които я ненавиждат, които я подменят и които я опорочават, възползвайки се от нейния регламент за универсално равноправно участие. Затова либералната демокрация има нужда от защита. Защото тя е един от малкото останали източници на надежда. Надежда, че в превратностите на хаотичния ни век ще успеем да съхраним себе си, ценностите си и правото си да живеем свободно и отговорно. Тази надежда днес не е голяма. Но я има.