Д-Р Любомир Канов
Вчера бях на остров Персин. Лагерът в Белене. Втори Обект. Минах по пътя на българската Голгота с кола, което само по себе си, беше кощунство. Срамното беше, че наистина, имаше даже път, затворници бяха построили път, по който да мине кола. Път! Такъв тогава не е имало. Не е уместно тук да преразказвам този опит да се събуди от забравата тази, така наречена “българска памет” пред събраното множество, което макар старо и болно, дойде, за да склони глава в почит пред невинните жертви на комунизма. С реч и молитва и с поклонение . Нямаше го разбира се “натовският офицер” на това поклонение. “Главата на народа” липсваше в мястото за памет. Дойде обаче един друг бивш Президент и каза верните думи на преклонение и срам. С болка и вълнение разказа, че на този остров, са погубени с глад и бой много надежди за този народ, който
не умее и не желае да помни своите жертви
Не е само Христо Ботев и Левски, добре е да се знаят поне имената на тези загинали, също за свободата на България. Не толкова славни, нито достатъчно именити, но важни за духа на онези, които все още ги помнят и тачат. Имаше там много силни стари тела, дошли с бастуни и бавно кретащи из местата на този остров, където е била погубена младостта им. Силни по душа стари хора. Дойдоха все пак, въпреки всичко. Последните от това поколение.
За мен беше много трудно, (с моята кола), да си представя този път в онези времена, някога, какъв е бил той за арестуваните клетници. Кален път, където конни милиционери са пришпорвали дядо ми, дедо Дойчо, верният земеделец, Гичевист и последовател на Стамболийски, с тояги и бичове все по-далече от понтона, в джунглата от лиани, върби и комари към бараките, измазани с кал. Подгонен заедно с всички тези елитни и образовани хора, невинни и мразени “врагове”
ритани и бити по цялата тази Голгота
Там в тези изплетени от върбови пръчки бараки е щял да живее той до кофата с пикня доста години, много далече от 4-те си деца и семейството си и всяка сутрин да става в 5 часа за робския труд из блатата, Дойчо, бащата на майка ми.
Тук хиляди и хиляди високообразовани и честни хора са претърпяли унижения и са страдали много и знаех, че никой в това множество от млади хора застанало за почит под яркото слънце, няма никаква представа, какво е да прекараш в този ад в лагера дори един час, изкоренявайки полугладен дънери на стогодишни дървета. На този див остров, който би могъл да бъде Рай, само ако отецът католик Паоло Кортези магически би могъл да върне времето назад и бе станал градоначалникът на тази Преизподня, вместо полковник Томов или някой подобен изверг.
Като духовен човек обаче, заедно с другите вероизповедни служители, той се помоли за милост, опрощение и разбирателство между хората. Дори прикани
да се помолим за душите на нашите палачи
Така и трябва да бъде. И все пак, отново и отново се опитвах да си представя ходилата на дедо си по тази безкрайна кална пътека из високите треви, джавакащата кал между пръстите му, обути с единствените му гумени цървули на бос крак, шаячното сетре, затъващ в блатата под бичовете на конните милиционери. Беше мой личен образ, детайлен. Аз все още го помня, макар че се спомина преди близо шейсет години. Виждах като в сън мухите и комарите, плискането на мътния “Син Дунав” около понтона, силното течение на тази любима за мен мощна река край остров Персин. Над мен в този вчерашен горещ ден кръжаха орли, а между тях се появи неочаквано един черен щъркел. Върху пътеката, настлана с циментови блокове бе седнала и ме гледаше една любопитна лисица с жълти измамни очи на комарджия. Сякаш ме питаше:
“Кога да ви чакам обратно тука… Аз никога не бързам…”
“Да, - отговорих, - но, почакай още малко! Много скоро пак ще ни покарат с бичовете тук. Всичките ни жертви бяха безполезни! ”
“Пляс! “ -каза тя с опашка и изчезна в гъстите храсталаци.