Няма шанс да подредим градинката наречена България, инак не бих стоял в Лондон
В Родината се борим с вятърни мелници, а по-страшното време е, когато няма вятър, казва пред Faktor.bg единственият българин, носител на Оскар за градинарство с екипа на сър Джон, от тазгодишното Chelsea Flower Show 2015
Интервю на Стоян Стоянов
- Христо, за поредна година ти си единствената „българска следа“ на най-голямото градинарско изложение в света. Какво е усещането да си част от екипа на сър Джон, един от най-добрите градинари на Великобритания?
- Да ти призная - като седнахме по английска традиция за един следобеден чай, почти бяхме приключили с градината. Тогава казах пред всички: „Чувствам се като един от рицарите на кръглата маса.“ Точно такова е усещането да си част от екипа на сър Джон. Както знаем на кръглата маса всички са равни. По един или по друг начин сме посветени. Десет-единадесет човека работим заедно и всички ние сме посветени. Интересното е, че сър Джон сега ще стане на 70, Майк - на 63, Брадли е на 19 години, той е на-младият от нас, а аз и дъщерята на Джон сме на средна възраст. Въпреки това всеки се чувства като пръв пред равни. Има приемственост и това е много красиво.
- Имаше ли някакво предчувствие, че ще вземете най-голямото отличие на изложението в Челси?
- Тъкмо бяхме приключили с подреждането на градината и гледам един от стюардите на изложението - седи пред градината и се усмихва. Отидох при него и го попитах как се казва и от къде е. „Джон, от Гамбия съм и се чувствам много щастлив, гледайки толкова красива градина!“, ми отвръща той. Тогава казах на Джон, че тази градина ще стане най-красивата на изложението. Това момче от Гамбия бе нашето провидение.
- Как гледаш на факта, че България, която до преди 70-80 години е предавала своите умения по градинарство в цяла Европа, сега забрави тези свои традиции?
- Нямам друг отговор на този въпрос, освен, че това е резултат на колективната безотговорност, която се нарича комунизъм. В тази система българите живяхме цели 45 години. Комунизмът, както се казва, разказа играта на абсолютно всички хора. Това безхаберие, в което живееха повече хора тогава, продължава да се шири и до сега. Колективната безотговорност унищожава всичко. Чак ме боли като гледам какви са днес нещата в България.
- Има обаче хора, които и днес изпитват тъга по комунизма, някои дори се опитват да реабилитират този режим. Има ли някаква надежда да променим нещо в тази наше тъжна родна градинка?
- Не, няма шанс, за съжаление. Ако виждах и малка надежда, че нещата вървят към по-добре - нямаше да съм тук, в Лондон.
- Терминал 2 ли е единственият изхода за българите, които искат да се развиват и да имат по-щастлив живот?
- Откровено казано, през 1989, аз бях стегнал куфарите и бях решил да се махам от България. Но дойде 10 ноември, нещата някак си тръгнаха в добра посока. Започнахме да се движим по- свободно, имаше свобода да правим това което ни харесва. Така създадох бизнеса си, с желанието да правя нещо красиво за обществото, надявах се да се развивам в тази посока. Но в един момент, когато ме поканиха да участвам за първи път в изложението по градинарство в Англия, се изправих пред огромни трудности, въпреки, че това беше една страхотна възможност да представя България. Имах чувството, че се боря не просто с вятърни мелници, а по-страшно – във време, когато няма вятър. На това моряците му казват в ЩИЛ или безветрие. В това състояние днес е изпаднала родината ни. Бандитите станаха бизнесмени, опитаха се да направят нещо, но се провалиха. Трябваше някой да им каже, че трябваше да четат малко повече, да искат да се образоват. Защото светът не е само тяхната малка пишка. Те не разбраха, че освен тях на този свят има и красота, толерантност и доброта, която те обаче не са открили.
- За времето, което си на Острова, успя ли да опознаеш българската имигрантска общност?
- Не, сприятелих се единствено с Евгени, добър мой приятел, който издава българския вестник „БГ Бен“. Аз не бих казал, че се броя за емигрант, аз просто се спасих. Веднъж отидох в българското посолство по повод представяне книга за Петър Увалиев. Такъв соцреалистичен хлад не бях изпитвал никога в живота си. Както може би се знае, българският културен институт „София“ е разположен в кюмюрджийното на посолството, от там минават всички изложби, концерти и други културни изяви. Но когато излезеш и застанеш пред сградата на нашето посолство виждаш едни опърпани цветя, едни плакати, закачени на оградата със свински опашки – тъжна картинка. И за капак - на фасадата на сградата, точно при кабинета на посланика е поставен климатик. Показвах тази „мила“ картинка на един приятел, с когото работехме по това време заедно и той беше изумен от това, което видя. И наистина - на цялата улица такова нещо не може да се види. Всичко това е толкова обидно за мен, за българите в посолството, аз не се чувствам част от тях. За хората, с които работя, представата им за България съм аз, но като се сетя за нашето посолството, за това че нямаме дори църква в Лондон – ми е болно и тъпо.
- Ти си във Великобритания, за да търсиш реализация. Има ли шанс да отглеждаш цветята си и да създаваш твоите градини и паркове в България?
- Не виждам бъдеще в България. Ако го виждах, щях да съм си вкъщи, при жена ми и дъщеря ми, а не да сме разделени от хиляди километри. Ако можех да печеля достойно в родината си, да си вадя хляба нормално и да живея добре, да се чувствам спокоен и щастлив в това , което работя, никога нямаше да помисля за чужбина.