Интервю на Светослав Пинтев
Евгения Радилова-Ени е една от първите адреналинки в "Господари на ефира", а днес вече жъне и много сериозни режисьорски и актьорски успехи в САЩ. Например видеото й True Paradise бе сред финалистите на фестивала "Los Angeles CineFest" и в селекцията на престижния Los Angeles Independent Film Festival".
Върна се в България снощи, а след дни ще ви разкажем и защо. Започнахме разговора, когато си беше в Щатите, но той продължава…
- Ени, натрупа доста сериозни режисьорски успехи в Съединените щати за кратко време, как стана така изведнъж?
- Това е най-вълнуващото. Беше много странно. Започнах да режисирам преди около две години и просто като един ураган се развихри кариерата ми на режисьор, спечелих няколко престижни награди на важни фестивали. Започна се от първото музикално видео, което направих с моята партньорка, то помогна и да създадем компанията си, която се казва IDareProductions. С това видео спечелихме три фестивала за музикално видео - един в Ню Йорк, един в Лос Анджелис и един в Маями. Просто не можехме да повярваме на успеха, който постигнахме, защото го направихме абсолютно сами, със собствен бюджет, със собствени костюми. Аз научих някой от танцьорките как да въртят огньове, само за видеото. Те бяха много развълнували от това преживяване. Направихме наистина невероятно видео, което се прие много добре, но най-важното е, че разбрах каква любов имам към този вид творчество. Разбрах също, че сам можеш да си създадеш проект, който да бъде успешен.
При актьорското майсторство доста често трябва да чакаш, да минаваш през кастинги. Има различни начини, чрез които ти показваш и доказваш работата си. Те отнемат доста време, а в режисирането и продуцирането няма кого да чакаш и направо действаш. Така създадохме много проекти- шест филма и две музикални видеа.
- На каква тема са те?
-Първият филм, които аз написах, продуцирах и режисирах се казва „Патрик“. Той сега спечели първата награда на един голям фестивал… Кой беше този фестивал, взех да ги бъркам (смее се). Обявиха ме и за един от най-добрите режисьори на 2018 година. Това беше невероятно признание, защото е за първия ми филм. Той е за един възрастен актьор, който е истинска легенда на Бродуей. Наистина се казва Патрик, кръстих филма на него. Историята всъщност започна от една случка, която стана пред ВИТИЗ, преди много години, когато учех там. Много интересно е, ще ти разкажа това, защото всичко започва от България. Просто тогава запомних тази случка и написах разказ по нея. Сега го използвах в този филм, след толкова години..
- Защо направо не разкажеш тази случка?
- Да, разбира се. Докато учех във ВИТИЗ, Александър Събев, който ми беше преподавател в този момент по режисура, ми даде две задачки, много интересни. Едната беше да запомним някаква случка, която ни е привлякла вниманието на улицата и да я опишем. Интересът ми прикова още първата случка, която видях, като излязох от Института. Бяхме в пауза между часовете във ВИТИЗ, слязох долу да си взема пица, едно парче, много добре си го спомням. Докато си ям пицата, съм застанала точно до пешеходната пътека и виждам един дядо, който едвам-едвам ходи, прави една стъпчица с треперещи краченца. Почти не може да направи втора крачка, а трябва да пресече улицата. Става зелено, той се опитва да върви, но ходи толкова бавно, че светва червено и вече трябва да се върне обратно. Това беше истинска борба с пресичането на улицата от този човек, продължи доста дълго време. Замислих се как един човек не може и една улица да пресече след целия си достоен живот, как големите неща стават толкова малки, а малките неща стават толкова големи. Написах разказ с тези размисли и той стана основата на филма „Патрик“.
- А с истинския Патрик, на когото си кръстила първия си филм, къде се запозна? Той така ли се казва всъщност?
- Да, Патрик Болдоф. Когато отидох в актьорското студио в Ню Йорк на Ал Пачино и Елън Бърнстейн, от 1500 души избраха само трима артисти, аз бях една от тях. Това стана преди 3 години. След това Елън Бърнстейн, която е един изключителен човек и артист, гигант в професията, носителка на „Оскар“, ме покани да играя нейна дъщеря в постановката „Вишнева градина“ на Антон Павлович Чехов в студиото им. На тази сцена аз се запознах с Патрик. Ние имахме доста известни личности там, но аз просто се влюбих в него и някак така се завъртяха нещата, че написах тази история за него, като я обогатих, разбира се. Вплетох и случката от България. Самата история е за един бродуейски актьор, който трябва да си получи награда за живот и творчеството. Той живее много близо до „Таймс скуеър“ и до театъра и решава да не взима никакви таксита, да не използва бастун, защото е много горд, иска да отиде дотам сам. Когато вече е стигнал до „Таймс скуеър“, което е центърът на Ню Йорк, един космополитен град, в някакъв смисъл е и център на света, той не може да пресече. Просто не успява, пропуска си церемонията. Няма да казвам какво точно се случва накрая, за да остане малко любопитство у хората, които ще го гледат, но се случва нещо, от което той разбира, че има по-важни неща от церемонията, от голямото признание и наградата в този живот, че чисто човешката връзка е много по-важна. Накрая му помагат, но и това няма да издавам. Главното послание на филма е, че понякога си мислим, че големите неща са по важни, а се оказва, че накрая връзката между хората остава най-важното нещо.
- С Патрик сте се запознали на сцената, а друг като него си видяла пред ВИТИЗ. Интересна е тази история… Какво излиза, Патрик живее и на „Раковски” в София, и до „Таймс Скуеър“ “в Ню Йорк.
- Да, точно така. Това е супер трактовка, да ти кажа, не се бях замисляла по този начин. Ще го запомня и ще го използвам, ако може. Аз играех Аня, дъщерята на Елън Бърнстейн във „Вишнева градина“, той играеше пощальона. Дадоха му малка роличка, защото е много възрастен. Има една сцена, в която на бал се събират най-добрите приятели на семейството. Най-малката дъщеря Аня, т.е. аз, танцува с пощальона, който се играеше от Патрик. Така се запознахме тогава. Ние се виждаме постоянно в студиото, защото това е една лаборатория, в която непрекъснато репетираме или правим разни шоу-програми. Това е едно много известно място, безценно за актьорите.
Друга такава лаборатория за актьори няма в света. Преподава се по Станиславски и Лий Страстбърг, който развива школата на Станиславски в Америка. Лий Страстбърг създава тази школа, защото казва, че актьорското майсторство е единствената професия, която не може да се практикува или да се тренира вкъщи. Трябва да имаш публика, тогава ученето е най-истинско, иначе не става. С тази идея той създава това студиото където всички актьори седят и гледат работата на колегите си, като я коментират. Трябва, разбира се, да е много конструктивна критика, не може просто да си говориш каквото искаш. Така ние се учим и на критика, и на различни техники.
- Какво се изисква от актьорите там?
- Там не искат да виждат готова работа, а процес. Участниците се записват с година напред. Вторниците и петъците, по два часа, в това студио моделират световноизвестни артисти като Ал Пачино,Елън Бърнстейн, Алек Болдуин, Стивън Ян... Ти просто работиш, без да трябва да даваш пари за това нещо.
- Работиш по много интересни проекти в момента, кои са най-важните за теб?
- Да наистина са много. Вторият ми филм, на който написах сценария, ще излезе скоро. Казва се „Ел Кавил“, името на героя. Идеята пак идва от ВИТИЗ, което е много странно. Пак от този час на Александър Събев, в който той ни даде две задачки. Филмът е за обущар, който е на улицата и обича работата си повече от всичко на света, но хората около него нямат време да повярват… Искаме да наблегнем на старата традиция, на виждането за класата на човек и да напомним това как обувките придават настроение, че само една минута, ако отделиш, за да изчистят обувките ти, ще промениш целия си ден нататък. Горе-долу това е, един забързан Чарли Чаплин стил, но с цветове.
Заснех и едно музикално видео на българската певица и писателка Рада, цялото й име е Рада Ангелова. Тя работи от много време в САЩ и са запознахме тук. Направих нейното първо музикално видео, което се казва „Нищо не се променя“. То ще излезе най-късно това лято. С нея също мислим за филм. Тя написа една история, аз ще работя върху сценария и се надявам да снимаме това лято или най-късно следващото в България, на морето, късометражен филм.
- Ходиш много често в Китай, ако съдя по постовете и снимките, които пускаш във „Фейсбук“. Какво правиш там?
- Ходих до там три пъти, беше уникално. Връщам се редовно в тази страна, за да преподавам актьорско майсторство.
Аз също идвам от комунизъм и ми се стори, че България и Китай имат нещо общо в духа, по меко да се изразя. Имах много персонална връзка с децата, които бяха доста замразени, не знаят как да изкарват емоциите си, никой не ги пита какво искат в този живот, какво мислят за нещата, всичко им е казано как става и какво ще бъде. Аз като че ли намерих начин да стигна до душите им и да ги отворя, да ги отключа. Те имаха нужда от много любов, да им дадеш шанс да кажат какво искат, от какво имат нужда, да разберат, че тяхното мнение има значение. Направих две постановки там, и заснех два филма, имах четири различни уъркшопове. Мислим да ходим това лято пак. Не се знае със сигурност, но трябва да продължим това обучение.
- Дочух, че ще снимаш филм и за някакъв човек от „Уолстрийт“ и някакво прасенце, що за история е това?
- Да, ще снимам първия си пълнометражен филм това лято. Аз ще съм копродуцент и корежисьор на моя невероятен приятел Майкъл Тознър, който снима всичките ми проекти досега, той дойде и в Китай с мен. Ние просто някак се събрахме и станахме един отбор, който работи постоянно заедно. Той написа сценарий, който се казва „Бейкън“. Вече сме намерили пари за половината филм. В края на лятото, началото на есента, ще започнем снимките на този първи мой пълнометражен филм и това много ме вълнува. Става въпрос за един 32 годишен бизнесмен от „Уолстрийт“, който е направо гений, прави много пари. Предвижда в един момент, че ще стане една война съвсем скоро и целия свят ще пропадне финансово, особено Америка. Жена му я застрелват при обир в един магазин, става по грешка. Той решава да вземе детето си и да отидат в планината, да живеят тих живот. Там срещат едно прасенце, което наричат Бейкън. То им променя мисленето за живота, мисленето за отношенията с другите хора, за ценностите в живота. Много теми са засегнати.
- Как вижда актрисата и режисьор Ени това, което става в САЩ, а и по света, вълнува ли я то или я вълнува само работата й, както е при много хора на изкуството?
- Не мога да не се вълнувам. То става все по-невъзможно да не се вълнуваш и да не се интересуваш. Аз бях в Ню Йорк, когато встъпи в длъжност първият черен президент Барак Обама. Това беше много интересно, защото виждаш как реагира една друга част на народа, която до сега не е била подкрепяна особено, как се съюзяват стават едно цяло, как хората започват да си помагат. Това, което се случва сега е някаква абсолютна трагикомедия. Ние всички сме в шах и мат. Никой не може да повярва, че се случва това, което се случва. За съжаление, изходите са два. Или ние ще надделеем, хората с малко разум, с творчески дух и разбиране на тоя живот, или материалистите, които просто завземат нечовешки света. Имам чувството, че в САЩ хората със собствено мислене ще надделеят.
В момента много от младите хора разбират колко зле е политиката, каква пародия е всичко, което се случва около нас. Има два начина да го погледнем. Или да ревем непрекъснато и да викаме: „Мале, какво стана. Някакъв абсолютен клоун ни е шеф в момента“. Или: "Ако този човек е избран да бъде президент значи всичко е възможно, абсолютно всичко е възможно в този живот“.
- Вярваш ли в руската връзка за избирането на Тръмп?
- Не знам дали да вярвам, но ние имаме тук достатъчно републиканци, които за мен са дебилска работа, с извинение за думата, просто дебилска. Сега ще ти разкажа един малко таен случай. Свързан е с Майло, не знам дали го знаеш, той е един педераст, много известен политик, но известен само с глупостите, които прави (Майло Янопулос е инициатор на редица радикални инициативи, автор и популязатор на хаштага #FeminismIsCancer („Феминизмът е рак"), коментатор в консервативния сайт Breitbart, мнозина го смятат за професионален руски провокатор –б.а.)
Аз имам компания за различни видове пеформънси, танци с огньове, с кокили, във въздуха и ни поканиха „под прикритие“, да правим едни бойни сцени за премиерата на книгата на Майло в Ню Йорк, няколко квартала бяха включени. Всичките републиканци бяха на едно място. Единственият начин, по който можеше да оцелея, когато не бях на сцената, беше да казвам, че харесвам Тръмпи, че съм една от тях. Беше ми много любопитно да видя как мислят тези хора. Никога не бях попадала в такова „общество“. Питам ги: „Защо харесвате Тръмп“. Отговарят така: „Защото той ще изхвърли всичките мексиканци и ще построи стена, те са лоши хора.“ Просто беше уникално да видиш отблизо феновете на републиканците.