Преподаватели по най-новата история на България, се изживяват като реаниматори на мита за Живков
Църковните битките се свиждат до материални интереси, до постове и апетит за власт, казва известният учен
Проф. Ивайло Знеполски е дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски” и асоцииран преподавател към Училището за академични изследвания по социални науки и важен партньор на Дома на науките за човека в Париж.
В периода 1993-1995 е министър на културата в две правителства - на Любен Беров и на Ренета Инджова. Той е инициатор на философските срещи „Софийски диалози“, сред чиито гости бяха Умберто Еко, Пол Рикьор, Жак Дерида и пр. световни интелектуалци. От 2005-а е директор на Института за изследване на близкото минало. През 2012 проф. Знеполски бе удостоен с престижното отличие на Франция - орден “Кавалер на ордена за заслуги”.
Интервю на Мая Стоянова
- Проф. Знеполски, през последните седмици сме свидетели на ескалация на напрежението, институционална кризи, спад на доверието към управляващите. Като симиотик как разчитате тези знаци?
- Ако ги разгледаме нещата внимателно и в този контекст, а и в по-широки контексти, ще видим, че тук се наслагват няколко феномена. От една страна, имаме демократична система, изградена върху руините на тотално делегитимираните институции на комунистическата държава, което постави под въпрос институциите като такива. От друга страна, обществото ни изживява гигантска мутация - променя своя характер, минавайки през формата на собственост и стигайки до политическата организация, като успоредно с това е подложено на процесите на евроинтеграцията и глобализацията. Едно неукрепнало, излязло от фризера общество, трябва да синхронизира няколко наслагващи се процеса, задача оказала се много трудна. В един такъв широк контекст не съм склонен да гледам прекалено драматично на случващите се конфликти – например, около избора на конституционни съдии или битката за властта в църквата. От една страна, те наистина отчасти се изживяват травматично от обществото, което се насити на конфликти и конфронтации, но от друга – това му помага да намира правилните форми, верния път. Убеден съм, че улягането на формите, нормализирането не може да дойде по друг път, освен чрез драматични конфликти като тези. Те помагат извънредно много за изясняването на правилата. Трябва да ги изтърпим, това е нещо като да получиш имунитет срещу някакво заболяване.
Вторият много съществен момент в този широк контекст, е огромната промяна на правенето на политика в световен мащаб. Наблюдаваме колко загрубяха политическите нрави и политическият език дори в страна като Съединените американски щати, която дълго време се предлагаше и възприемаше като модел за модерна демокрация. Наред с джентълменските жестове – загубилият изборната битка ще признае загубата, ще поздрави победителя и ще обещае подкрепа при решаването на основни национални приоритети - виждаме и много мръсни номера, кампании за дискредитиране, дори прибягване до оклеветяване. Около скандала с генерал Петреъс и ЦРУ става ясно укриване на секретна информация от президента, манипулиране на информация, с оглед извличане на политически дивиденти в ситуация на избори. Защо става така? Защото политиката се премести от традиционните места за правене на политика към медиите. А политиката в медиите днес може да съществува и да притежава мобилизираща сила, само под формата на скандал, на дискурс, излизащ от рутината.
Това го виждаме много добре и у нас – смята се, че дори голословното обругаване на конкурента върши добра работа.
- Кой от нашите политици е най-голям майстор в това обругаване?
- Шампион, според мен, на тази дисциплина се явява лидерът на социалистите Сергей Станишев. При него наблюдаваме много странна смесица на модели на поведение. От една страна, се разкрива стария тип демагогско и манипулативно говорене, което беше характерно за функционерите на предишния режим, които внушаваха и дори вярваха, че думите формират действителността и нямат никакво значение дали отговарят на тази действителност. И от друга страна, наднича и съвременният медиен политик, който знае, че трябва да казва нещата просто, ясно и кратко, с достатъчна уверен вид, за да може наслагващите се сигнали да изградят ефективна верига. Това, според мен, се отразява пагубно върху цялостния политически живот у нас. Този стил се оказва заразителен. Вече се стига до там, хората да загубват доверие в каквото й да е политическо говорене. Когато си на власт, убеждаваш хората, че “Южен поток” е част от Големия шлем, че реализирането му би било огромен успех. Но по-късно, когато друг подпише споразумението за същия този “Южен поток” и получим далеч не символична отстъпка в цените на газа ( не бих искал да коментирам това в детайли, защото не съм специалист, б.а.), изведнъж се заявява, че реализирането на проекта е крайно нерентабилно и дори груба политическа грешка и т.н. Има нещо абсолютно неадекватно в този начин на поведение и на говорене. Това, че у нас няма разумно и интелигентно опозиционно поведение, способност да се признае успеха или способностите на опонента, това че политическите съперници не са в състояние да поддържат диалог и цивилизовани отношения, се превръща в голям дефект, който се явява фактор за маргинализиране на обществото.
- Този процес само у нас ли се наблюдава?
-Не, феноменът на профанизиране на политическото се забелязва за съжаление и в някои от големите европейски държави. Не говоря само за Румъния, Унгария или Полша, с които понасяме последствията от едно и също наследство.
- Смятате ли, че Сергей Станишев използва момента, за да яхне вълната заедно с ДПС, което пък атакува управлението на Борисов с вот на недоверие. Те ли са разумната алтернатива за България?
- Ще избегна директен отговор за алтернатива на сегашното управление и кой е потенциалната алтернатива. Защото е нормално всяко управление да има алтернатива, която да носи нещо по-добро. Така се върви напред. Комунистическото управление се представяше за безалтернативно. Въпросът е в това, че алтернативата не се изгражда само на голословното и обругаващо отрицание. Алтернативата става осезателна тогава, когато предлага решения на реални праблеми, които управлението не е в състояния да реши. Решения, на базата на убедителен баланс между трезвата оценка на фактите и реалистичните обещания за промяна. В момента не виждам формиране на безусловна алтернатива, доколкото липсва трезва и адекватна оценка на ситуацията. А ситуацията се описва в преувеличени, крайно катастрофични краски, срещу тях се изправят неясни розови обещания, които както добре знаем по принцип никога не се изпълняват. В този смисъл имаме дефицит на алтернатива, дефицит на програми, които могат да предложат нещо по-добро. Ситуация, заслужаваща съжаление…
- Виждате ли някаква връзка между сътресенията в дясното, кризата в Синята коалиция и скандалите в държавата?
- Това, което се случва в Синята коалиция е нещо достойно, за съжаление, защата много хора ще изправят пред невъзможността да няма за кого да гласуват. Разправията около издигането кандидатурата на Петър Стоянов за член на Конституционния съд показа, че има силен дефицит на политическа култура и толерантност, че нещата се преценяват от гледна точка на личния интерес или разбиране, че лидерските съперничества са пагубни капани, които трудно избягваме. Най-нормалната реакция в ситуация като тази, според мен, е да се преценява човекът и изгодите от неговото пребиваване на даден пост, а не да се хвърляме в подозрения за политически комбинации. Ако одобряваш Петър Стоянов и смяташ, че има качества за член Конституционния съд, че може да бъде полезен с присъствието си там, че може да бъде гарант за коректното му функциониране, би трябвало да се приеме избора му. За съжаление в синьото пространство политическите емоции винаги са побеждавали политическия прагматизъм. Най-добрият пример е отказът на СДС да направи коалиционен кабинет с НДСВ и това отвори път на социалистите към властта. Да вземем друг пример -това, което направи Никола Сакрози, когато трябваше да определи френската кандидатура за председател на Международния валутен фонд. Той предложи социалиста Строскан, спряган за негов потенциален конкурент на предстоящите избори. Преценката му е, че като опитен финансист би допринесъл за повишаване влиянието на Франция в света. У нас липсва това по-широко мислене, което да ни изважда от време на време от политическата котерия.
- Защо политическите лидери у нас все по-често говорят за договорки, за обслужване на определени интереси. Има ли връзка подобно говорене с конспирацията или е някаква дефект в мисленето, което допускат дори и десни политици?
- В това поведение се крие един начин на мислене, който е много погрешен - смесване на нивата, на голямото и малкото. В дребните симптоми се виждат белезите на голямото явление – комплот, криза, задкулисие... Не бива случки от политическото всекидневие да се натоварват с прекалена тежест, не бива всекидневните политически жестикулации да се смесват с голямата политика. Това определено пречи да се работи конкретно в политическото всекидневие.
- Управляващите твърдят, че българите живеят добре, че са сбъднали мечтите им, а в същото време в държавата назряват протести, ескалира напрежение, искат се оставки, уволнения. Къде се разминават тези две реалности?
- Тези две плоскости съществуват едновременно и относително самостоятелно. Например много често се констатира, че в Италия има перманентни правителствени кризи. Случвало се е Италия да остава по цели месеца без правителство, но животът продължава обичайния си ход, държавата не спира да функционира, хората не страдат от това… Тоест, възможно е да се случват две неща, излъчващи противоположни знаци. Възможно е да има някакво общо стабилизиране, да има успехи в една или друга сфери, да се удари контрабандата, да се сплашат бандитите, най-общо да се случат положителни промени. И в същото време доходите да тъпчат на едно и също място, петролната криза да удари бизнеса, да има неразкрити убийства, да има случаи на корупция по високите етажи… Съвременният свят не само е многополюсен, но и многовалентен. Различни неща протичат на различни нива и най-често се срещат, сблъскват, преплитат в живота на отделните индивиди, които трябва да ги разплетат, подредят, оценят. В зависимост от статуса на човека, от баланса, който самият той прави между условно очертаните тенденции, някои от векторите натежават. И в някои съзнания вероятно се самонасажда един напълно оправдан катастрофизъм, но в други съзнания доминира по-скоро чувството за справяне и за перспектива. Не можем да смятаме и да искаме да има единен образ, единна оценка на тази действителност. Само в медиите, чрез засилени акценти, едното може да натежи повече от другото. Но понеже се казва, че медиите се хранят преди всичко със скандала и лошите новини, не може да очакваме образът на нашето всекидневие в тяхното огледало да бъде добра новина.
- Намирате ли промяна в стила на Бойко Борисов, създава се усещането, че напоследък не успява да владее ситуацията?
- Не намирам особена промяна в поведението на Бойко Борисов, може би една доза умора в повече. Дори и днес той е склонен да промени мнението си по един или друг въпрос, да се съобрази, да се ослуша за настроенията на масата. Според мен, това не е недостатък, защото много повече негативни неща могат да дойдат от един заинатил се политик, който до край упорства за взетото неправилно решение. Нещата, от които Борисов се е отмятал, после по-скоро са намирали по-разумно и правилно решение. Иска се кураж и честност да признаеш временната си некомпетентност или прибързаното решение. Още повече, че Борисов го прави по един естествен начин, за което хората не му връзват кусур. Лошо би било, ако във всеки един момент контролира една или друга ситуация. Мисля, че той владее по-добре нервите си от Станишев, с когото вече оформят една антагонистична двойка. Това е големият успех на Станишев – персонифициране на конфликта, което му придаде политическата тежест, нещо, което му липсваше в сянката на президента Първанов. Но го постигна с цената на големи поражения върху общия политически климат в страната. В двуборствато Борисов нанася по-малко общи щети, държи се по-хладнокръвно, не отправя излишни остри реплики и обиди. А когато отправя, ги прави по един не толкова нахъсан и злоблив начин, и най-често като отговор на нападки. Така че хората от страни го възприемат като легална самозащита.
- Защо тогава все по-често се коментира, че няма решение, което да не се взема без намесата на Борисов, без неговата благословия?
- Ами така е. Решенията на ГЕРБ са благословени от Борисов, решенията на БСП са благословени от Станишев, а решенията на сините са благословени от Иван Костов. Познавам донякъде механизмите на властта в една малка страна като нашата. Тук много или малко всички решения, които са от определено ниво на важност, в края на краищата не могат да не бъдат консултирани и взети с одобрението на министър-председателя, който обикновено е и шеф на управляващата партия. Въпросът не е в това дали той е в течение, дали одобрява или не одобрява, дали влияе за решенията. Въпросът е дали налага вредни, неприемливи решения.
- Наскоро италиански вестник коментира, че в България се реставрира комунизма. До колко е вярна тази теза?
- Ако говорим в ежедневен, битов план, но и в контекста на практиките на институциите – по-скоро няма такова нещо в политически аспект, а още по-малко в икономически. Но медиите винаги са имали болезнен интерес към диктаторите на миналото и техните фамилии. Това е характерно и за Германия, и за Италия, и е свързано обикновено с нездравото любопитство към тайните на властта в несвободните страни. В свободните държави интересът се насочва по-скоро към скритата власт. И доколкото пространството е изпълнено с такива сценарии, хората търсят скритата нишка между тайната на старата власт и тайната на днешната скрита власт. Феноменът носталгия се поддържа донякъде изкуствено от не толкова умели и най-често нахални оркестрации на определени, лично заинтересовани кръгове или по-точно фамилни кръгове. Употребявам думата фамилия в широкия смисъл. Те използват възможности и влияние в определени, по-скоро малобройни среди. Както се казва, тяхна си работа. По-странното е, че често успяват да ангажират медиите. Жалко е, че има и преподаватели по най-новата история на България, които се изживяват като реаниматори на мита за Живков. И затова италианският журналист, чиито впечатления от България са преди всичко от медиите, разказва по-скоро своите впечатления от тях. Жалко е, че медиите мислят повече за печалбата, отколкото за отговорността си като фактор на формиране на общественото съзнание. Трябва да се научат да отсяват значимото от незначимото.
- Как ще преодолеем кризата в духовното, ще успее ли Българската православна църква да намери достоен водач за патриарх?
- Аз мисля, че в БПЦ нещата са предрешени, защото за съжаление висшите ни духовници с много малко изключения са истински духовни фигури. Църковните битките се свиждат до материални интереси, до постове и апетит за власт. Виждаме една църква, през която е преминал ураганът на комунистическата власт. Тя беше сведена до някаква фолклорна форма на националното, оставена на изживяване, с затихващи функции. На владиците им беше раздаден по един богат манастир, в който те се чувстваха като дребни феодали, в един враждебен свят, който не ги интересува. Те нямаха никакви отговорности към паството, никакви амбиции да защитават нещо, да се борят за нещо, не дай си боже да се противопоставят на властта. Просто, като мнозина от нас, мислеха само да си осигурят един добър и спокоен живот. Този манталитет от времето на комунизма, се проявява много осезателно сега.
Наскоро ми попадна едно писмо на Асен Игнатов, адресирано до проф. Иван Славов. В него той разказва за срама който е изпитал, когато през 1996 г. придружавал германския президент Херцог в Бачковския манастир, по време на визитата му в България. Манастирът им се сторил чудесен, не много голям, но съотносим с много западноевропейски манастирии. Виждало се някакво важно историческо наследство, някакъв дух. Докато не започнал да говори игуменат. Той казал: Уважаеми г-н президент, искам да ви разкажа за живота в нашия манастир. Имаме толкова и толкова крави, свене, кози, кокошки. Изцяло сме на самоиздръжка! Кокошките снасят средно по еди си колко яйца на ден… Сами доим кравите и имаме такъв и такъв млеконадой. Произвеждаме сами ракия. Господ няма нищо против, ако си пийваме ракия с мярка. Услаждаме си по този начин душата. Цяла зима пием и ракия, и вино. Не ги продаваме, произвеждаме си ги само за себе си… Така цели 20 минути. Президентът Херцог гледал с недоумение, макар и учтиво, сигурно се питал дали е разбрал добре къде се намира - дали е в манастир или в някакво стопанство… И Асен Игнатов завършва разказа си с впечатленията си от няколко срещи с католически абати – доктори по богословие, автори на трактати, единият познавач на история на киното, говори с часове за Бунюел и т.н.
Тази картина може да се промени само, ако дойдат друг тип духовници, но не с интерес към лукса, скъпите коли и часовници от олигарси. А духовници, готови да отидат при болните, при сиротите, при стачниците, при гладуващите, при просяците. Тези, които могат да отправят някакво послание, могат да коментират проблемите на обществото. Тогава ще се случи промяната в църквата, тя не може да дойде автоматично с избора на новия патриарх, все едно кой от владиците ще бъде избран на мястото на Максим. Неговият основен актив, който признават всички, е запазване единството на Църквата, спокойно справяне с разколниците. Не трябва да забравяме обаче, че Максим бе част от статуквото. Може би най-добрата част от статуквото - не е корумпиран, няма вкус към лукс, не е интригант. Но при такава църква трябва да бъдеш много млад, много амбициозен и да имаш много време, за да можеш да промениш нещо в нея – ресурс, който патриарх Максим не притежаваше.