​Не паметникът на цар Самуил, а този на Съветската армия е същинският позор в София

Позор за гръмогласните по незначителни въпроси пишман интелектуалци, които така и не си научиха родната история

Даниела Горчева, специално за Faktor.bg

В обществото се разгоря остър дебат около паметника на българския цар Самуил, открит оня ден в София. Принципно в това няма лошо, напротив.

Една дискусия, проведена както трябва, може да направи чудеса. Например може да просвети българското общество за цар Самуил и неговото време, може да бъде използван общественият интерес, за да бъдат прочетени историческите сведения за цар Самуил, да ни бъдат показани отново материалните следи, останали от негово време.

Можеше да чуем експертни мнения дали е уместно да се използва „исторически реализъм“ при направата на паметници на действителни и значими исторически личности, за които нямаме точни сведения как са изглеждали.

Обаче както обикновено сме на път да изпуснем тази възможност. Не умеем да спорим спокойно и с аргументи, не изслушваме опонента си с уважение, не – надвикваме се и се „надцакваме“ с обиди.

Жалко, но факт – на нас в България драстично ни липсва култура на водене на дискусия. А това се учи и се възпитава още от началното училище.

Това, което не разбирам как може

язвително и дни наред да се дъвче един паметник

с наистина спорни достойнства (по-долу ще се аргументирам защо мисля така), но все пак паметник, който е по- добре да го има, а същевременно позорно и угоднически да се мълчи вече близо три десетилетия за пропагандния „паметник“ на съветската армия?

Защо на интелектуалните критици на днешния паметник не вади очите на тази 37-метрова грамада, която стърчи в центъра на София, за да възхвалява всеки ден позора, че една шепа безогледни и кървави комунистически терористи получиха нелегитимна власт за половин век и кусур, благодарение на чужда окупационна армия?

Защото това не е войнишки паметник на действително загинали в бой чужди войници и офицери, мобилизирани и пратени да се бият далеч от родината им. Такива войнишки паметници са белег за цивилизованост. Мъртвият не ни е враг.

Но няма нито един загинал в сражение съветски войник в България. Що за паметник е това тогава?

Това е пропаганден антипаметник, това е опит за подмяна на паметта и на историческата истина.

Това е „паметник“, деклариращ "признателността" на жертвата към убиеца и изнасилвача и възхваляващ „освободителната“ роля на завоевателната окупационна армия на Сталин – един масов убиец и кървав сатрап, много по-голям престъпник от Хитлер.

Това е апотеоз на насилието

Всичко това обаче не вълнува толкова тревожните иначе български естети и интелектуалци.

Ето защо „паметникът“ на съветската армия е и техен позор – позор за гръмогласните по незначителни въпроси пишман интелектуалци, които така и не си научиха родната история (поради рефлекса им на зубрачи и вродения им интелектуален мързел), но които инак пращят от снобско високомерие.

Що се отнася до Самуил и неговия паметник, ето и моето лично мнение без претенции за изчерпателност или за експертност.

Смятам, че е хубаво в столицата на България да има паметници на българските владетели и от Първото, и от Второто, и от Третото българско царство и че е нелепо в българската столица на знакови места да има паметници на чужди владетели, а да няма нито един на българските царе.

Но това трябва да е следствие от добре премислен проект и внимателно обсъждане на концепцията, естетиката и мястото, а не сега да се втурнем като управниците на Скопие да поставяме паметници как да е и на кого да е.

Аз имам възражения към външния вид на паметника на цар Самуил, както и към мястото, където е поставен. Лично аз не приемам

естетиката на т.нар. исторически реализъм,

особено за живели преди хиляда години действителни исторически личности като цар Самуил, за които имаме малко сведения, поради което неизбежно се стига до смесване на елементи от различни исторически епохи и разни фантазии. Пък и историческият реализъм и гигантизмът в такива случаи подозрително ми напомнят на соцреализма с неговия пропаганден характер.

За мен скулптурата на Любомир Далчев „Войниците на Самуила“ е много по-въздействаща с драматизма си. Но всичко това е, разбира се, субективно. Иначе моите уважения за частната инициатива и за идеята по принцип.

Снимки в галерия:

1. Паметникът на Съветската армия в София

2. Съветският реализъм - "Работник и колхозничка", на Вера Мухина в Москва

3. Войните на Самуил, на Любомир Далчев и цар Самуил на Александър Хайтов