Огнян Минчев*

Поведението на фигури като Бабиш, Фицо, Орбан, Радев и - с отчитане на въртеливите движения - на Бойко и Делян - навява тъга, защото отразява нарастващи обществени настроения на тесногръдие и аморализъм в Централна и Източна Европа. Повечето европейски национал-популистки партии имат негативно отношение към помощта за Украйна и идеологически афинитет към Путиновата сатрапия, но в Изтока на Европа подобни убеждения са 

пряко предателство 

към историята на посткомунистическите общества и към страданията, които родителите и прародителите на днешните източноевропейци изживяха под ботуша на болшевишките чингизиди през втората половина на 20 век. Как е възможно един чех злорадо да отказва помощ на Украйна, ако е запознат с това, което се е случило на 21 август 1968 г. в Прага? Как е възможно един унгарец да се превърне в толкова озлобено и тесногръдо същество, та да забрави убийствата и терора над своите сънародници от 1956-та, когато съветските окупатори стреляха "на месо" в Будапеща. Оставям настрани ирационалния афинитет на немалка група българи към руския ботуш, който ги 

превръща в зложелатели 

на борещата се за оцеляването си Украйна. 

Русофилството е дългосрочно заболяване на българската национална душа, което изисква отделна интерпретация. 

Централна и Източна Европа има трагична историческа съдба, защото нейните народи в продължение на дълги столетия са потискани и обезправявани от мощни имперски амбиции и интереси. Хабсбургите, тевтонците/ прусаците, Руската и Османската империя третират своите инородни субекти по традиционен начин - като втора категория поданици, въпреки че този статут бавно се променя във времето. Потискането на етнонационалните елити и липсата на достойна перспектива за общностно - национално развитие в продължение на дълги столетия формира господстващи ориентации за оцеляване и затваряне в непосредствения общностен кръг, или към - частична или пълна - идентификация с господстващите общности и елити на империята. 

Без да подценяваме интелектуалните и културни върхове на централноевропейското развитие - Мицкевич, Сенкевич, Дворжак, Лист - принудени сме да ги разглеждаме в техния по-широк имперски контекст, дори и когато са израз на събуден прогресистки или романтичен национализъм. 
Кундера загатва - а някъде и подчертава – 

тази трагична простота, дребнавост 

на доминиращия еснафски манталитет на дълго подчиняваните от чужди господари централно и източноевропейски народи. Липсата - или редкостта на значимо визионерство, на откъсване от заврения контекст, на амбиция и жажда за някакъв вид идентификация за уникалност. 

Полша е известно отклонение от тази норма, защото никога не е губила своето чувство за превъзходство 

над "варварската идентичност" 

на своите великоимперски потисници. Затова и Варшава и до днес ражда визии, които надвишават нивото на околните народи. Пример за това е геополитическата идея на Пилсудски за Триморието - идея за обединение на централна Европа като единствена възможност да бъдат ограничени хищническите апетити на имперските нашественици от Изток и от Запад. 

През 70-те и 80-те години източна Европа създаде надеждите за мощно морално и интелектуално възраждане в борбата с болшевишкия империализъм –

 Харта' 77, Солидарност, 

водещи творци и мислители като Хавел, Форман, Колаковски. Дисидентските движения в Източна Европа създадоха нови стандарти на морално поведение за цяла Европа – докато нейните западни елити и народи се къпеха в материално доволство и залитаха в ексцентричните саморефлексии на постмодернизма. Затова и „нежните революции” от 1989-та бяха възприети като 

движения за паневропейско обновление 

– а не само като демократични движения за национална еманципация от съветската империя. Ентусиазмът от „вятъра на промяната” обаче прикри факта, че от момента на своя успех през 1989 г. нататък, тези революции започнаха много бързо да „светят” отново с отразена светлина. Моделът на източноевропейския посткомунистически преход се оказа простичка конфекция – отражение на господстващата през този период 

идеология на глобалния неолиберализъм.

Източна Европа влезе в руслото на обединена Европа и Запада, и това, което видя не й хареса особено. По две причини. Първо, защото Европа от началото на 21 век бе много различна от жадуваната Европа, която наблюдавахме през гъстите редици бодлива тел през 60-те и 70-те години (и затова малко я идеализирахме). Второ, защото конфекционният модел на промяна доведе до обществена несправедливост в разпределението на благата и до налагане на авангардистки културни образци, които Западът бе развил в епохата, когато ние бяхме зад бодливата тел – в безвремието. 

Източна Европа имаше шанса да излезе с алтернативна визия за своето и за европейското развитие, веднъж след като бе припозната за интегрална част от европейското обединение. Вместо това източноевропейците предпочетоха да се затворят във вече значително по-луксозния си бит и да се самоизолират от по-широките процеси и дилеми на епохата и на света. Вместо визионери, начело на управлението в Прага, Будапеща, Белград и София дойдоха

популистки мошеници и тарикати, 

чиято основна грижа бе да се позиционират така, че „да сучат от гърдите” както на Изтока, така и на Запада. На мястото на борците срещу диктатурата, срещу дехуманизацията и насилието дойдоха морални примитиви, яздещи квази традиционалистки пропагандни хвърчила, съшити от парчета национализъм, озлобление и брутален аморализъм в стремежа за лична и котерийна печалба отвсякъде и на всяка цена. Така се създаде синтезирания източноевропейски тип 

арогантен негодник на власт,

който прибира прите на ЕС, но през задния вход ускорено пропуска китайската търговска инвазия към Европа. Тип, който се облагодетелства от гаранциите за сигурност на НАТО и ЕС, но ентусиазирано лобира в полза на агресията на кремълския режим срещу своите съседи. 

Еснафското тесногръдие на масата прави възможно издигането на власт на предприемчиви и аморални фокусници, готови да откраднат всичко отвсякъде, да предадат всеки, който им е направил добро и да обслужат всеки силен на деня, който не им пречи да придобиват плячката си.

Този критичен поглед към Централна и Източна Европа по никакъв начин не цели да идеализира западната част на континента. Европа е във всеобща криза, която на повърхността се проявява в сравними форми, но в дълбочина очертава все още значимите 

различия между Изтока и Запада. 

Западна Европа е очевидно деморализирана вследствие на своето благоденствие и мир през последните осем десетилетия, поради което днес е силно затруднена да се адаптира към рязкото влошаване на геополитическия климат в света. Масовото потребление върви ръка за ръка с развитието на една нова култура, която в отрицанието си на традиционализма отрича и базисни човешки отговорности като дълга да продължиш себе си и народа си, отглеждайки деца. Тази дилема има лесен отговор – масирана имиграция. За съжаление, постлибералната визия на мултикултурализма, доминираща публичните отношения, отхвърля необходимостта от интеграция на новодошлите. Така, докато европейците са свободни да се отдадат на постмодерен хедонистичен живот, имигрантите носят и утвърждават своята собствена култура

в експанзиращи гета 

на европейска територия. Така достигаме до проблема с натурализиране на огромни ислямистки орди, некриещи завоевателните си претенции към заварена Европа...
Отговорът на тези различни дилеми – на Изтока и на Запада на Европа, засега е общ – 

експанзия на национал популизма. 

Подобно на всяка ретровизия, възкреяваща отминали реалности, национал популизмът е реакция, будилник, претенция за коригиращ механизъм, но не е и не може да бъде визия за бъдещето. Какво може да направи Бабиш? Да спре помощта за Украйна, да затвори Чехия в илюзията за собствено самоограничително благоденствие, докато кремълския людоед тероризира най-големия си съсед и се готви да се придвижи на Запад. О, не, не – това е илюзия и пропагандна заблуда, иронично усмихнати твърдят Бабиш § С-ие. Важен е днешният бизнес – и в Прага, и във Вашингтон. Само че Вашингтон може да си позволи дълъг ауфтакт в практикуването на отговорна международна позиция, има достатъчно ресурси за това – икономически, стратегически... Прага не може да си го позволи. Будапеща – още по-малко. И София не може да си позволи да се върти като фурнаджийска лопата по кефовете на силните на деня. Не само, че не е достойно. Безперспективно е – и опасно.