Кейт Маккена, substack.com

В края на 90-те работих за AIG Trading, тайното оръжие на Ханк Грийнбърг и Кисинджър за подкрепа (и осигуряване) на американските интереси на глобалните капиталови пазари. Работата на 13-ия етаж на иначе 12-етажна сграда, с биометрични скенери за да влезете в търговския етаж, беше уникална за времето си. Но изобщо не беше уникално всичко онова, което правех и казвах, и което беше записвано и наблюдавано. Бях част от

 тайна операция за дерайлиране на еврото 

още преди то да бъде стартирано.

Моят колега в това усилие и скъп приятел беше Бърнард Конъли. Той беше проводникът на американските интереси и с него обиколихме света да убеждаваме ключовите ни партньори, че еврото е предизвестена катастрофа, която само чака да се случи, и че Брюксел е „леговището на самия Дявол“. Бяхме сенчестата ръка на американската власт. Бях дете с прекалено много власт, играейки игра, която не разбирах напълно, но абсолютно обичах. Мъдростта идва с възрастта и белезите от битки.

Думите на Бърнард Конъли "…че ERM и EMU[1] не само са неефективни, но и недемократични и са не само опасност за нашето богатство, но и за нашата свобода и в крайна сметка за нашия мир" бяха първият залп на Бърнард Конъли в книгата му "Гнилото сърце на Европа", с която той позиционира предшественика на еврото (ERM) и самия съюз като екзистенциални рискове, предвиждайки, че твърдите валути ще предизвикат конфликти — предвещавайки социалните вълнения по време на гръцката криза и битките за суверенитет по време на Брекзит.

И тук на сцената се появи "Евро кошницата", дериват, който аз създадох и продадох в огромни количества. Не просто инструмент, а

 оръжие за манипулиране на пазара, 

което използва хеджиране на опции, за да наложи спот цените и да подкопае доверието в този „прекрасен нов“ европейски свят. Свят, за който получихме мисия да преобърнем, разрушим и да опитаме да унищожим.

"Подобно на Хитлер и на Сталин, енаркът[2] вярва, че властта винаги ще надделее над икономиката." В "Гнилото сърце на Европа" Бернар критикува френските технократи (енарки от елитното Национално училище за администрация), управляващи EMU, оприличавайки техния идеологически устрем към паричния съюз, на пренебрегването на икономическата реалност от страна на диктаторите преди тях. Това сравнение му изкара име на еретик в Брюксел. Тогава знаехме, че има списък с хора, които са обявени за „врагове на държавата“ и Бърнард беше в челната десетка.

Това не беше измамническа търговия. Не беше и измамно поведение. Това беше и, вярвам, все още е американската стратегия – да се хвърля сянка върху европейските "фантазии" [за каквото американските коментари от 90-те обявиха еврото], за да се защити доминацията на долара. Гледах с удоволствие как моите пазарни интриги вървяха перфектно – беше ми приятно да виждам как плочките на доминото падат една по една, точно както бях планирала. Понякога тези мои схеми работеха даже по-добре, отколкото исках – история, която ще оставя за друг път.

В случай че се чудите на чия страна бяхме: "В продължение на доста векове... именно британската национална държава (заедно с нейните почитатели във Франция, Америка, Австрия) учеше света какво означава народите да живеят в свобода и с достойнство, докато идеята за "Европа" породи поредица от тирании." Точно така, цитирайки философа Йорам Хазони в книгата си, Бернард обвинява паневропеизма като исторически инкубатор на деспотизма (например Наполеоновите войни, фашизма), противопоставяйки го на англосаксонската свобода — политически експлозивно твърдение, което свързва EMU с векове на конфликти. Звучи познато, нали?

Конфронтацията – пророчествата на скептиците и скритите намерения 

В трескавото обратно броене до дебюта на еврото през 1999 г., неспирен и безмилостен поток от американски икономисти пусна своята интелектуална артилерия, която сипеше огън по целия проект, обявявайки го за безразсъдна, опиянена политически фантазия. Това не бяха учтиви академични забележки, напротив, беше координиран артилерийски огън с цел унищожаване, изстрелван от надменните кули от слонова кост в Чикаго, Харвард и MIT[3], въоръжени с димящите останки от колапса на ERM през 1992-1993 г. Спомняте ли си Черната сряда, когато на 16 септември 1992 г. Джордж Сорос и рояк спекуланти удариха британския паунд толкова жестоко, че Великобритания беше унизително изгонена от ERM, губейки милиарди за една нощ, а Италия скоро последва нейния пример. Тези кризи разкриха самоубийствената глупост да се оковават с твърди обменни валутни курсове силно различни икономики — точно същите ограничения, които еврото щеше да наложи завинаги.

Американската атака черпеше своята смъртоносна прецизност от теорията за оптималната валутна зона на Робърт Мъндел: за да оцелее една единствена валута без да се разпадне, е нужна светкавично бърза трудова мобилност, гъвкави заплати и мускулеста фискална федерация, която да омекоти регионалните шокове — Европа не успя да премине всички тестове. Работниците едва преминаваха границите (годишната вътрешноевропейска миграция се движеше в рамките на жалките 0,1-0,2%, срещу 2-3% в „пъргавите“ Съединени щати), езиковите и културните бариери превърнаха движението на труда в изгнание, а оскъдният бюджет на ЕС — едва 1% от БВП — не предложи значими трансфери, за разлика от федералната огнева мощ на Америка с нейните 20% от БВП.

Милтън Фридман, титанът на свободния пазар, хвърли първата граната през 1997 г.: еврото ще бъде "голям източник на проблеми, а не източник на помощ", гръмна той, предупреждавайки, че то "ще засили и влоши политическото напрежение, като превърне различни шокове, които биха могли лесно да бъдат превърнати, чрез промени в обменния курс, в политически противоречия." Бум — право в сърцето на суверенитета.

Мартин Фелдщайн от Харвард пусна направо ядрена бомба. В своята ожесточена статия за Foreign Affairs от 1997 г. "EMU и международните конфликти" той предсказа открита катастрофа: нестабилен валутен съюз може да запали "война между Франция и Германия", превръщайки икономическата болка в суров междудържавен сблъсък. Той посочи Американската гражданска война като мрачен прецедент — доказателство, че дори дълбоки политически връзки се разпадат, когато няма фискални амортисьори.

Пол Кругман, гений от MIT с доста остър език, изстреля зловещо предупреждение в есето си за Fortune от 1998 г. "Еврото: Внимавай какво си пожелаваш." Без безпроблемните трудови потоци в Америка, предупреди той, еврото жестоко би "изострило неравенствата", като превръща едни региони в безконечни провали — като Масачузетс, който губи работни места, докато Слънчевият пояс процъфтява — осъждайки периферията на трайно неравностойно положение.

Рюдигер Дорнбуш, колега на Кругман от MIT, в своята критика във Foreign Affairs през 1996 г., нанесе последния смъртен удар с жестоко презрение, като нарече цялото начинание "европейски фантазии". Това беше илюзорна "панацея", подиграваше се той, сляпа за инфлационните разлики и твърдостта в заплатите, които биха унищожили южната конкурентоспособност, биха породили жилищни балони и биха изисквали или смазващи строги икономии, или експлозивни разпади.

Това не беше случайна забележка. Беше синхронизиран интелектуален блиц-крийг, където аз бях в центъра на координацията, подхранването, усилването и използването. Всеки залп подсилваше предишния, а всички се позоваваха на унизителния срив на ERM и очевидните провали на OCA[4], които Европа упорито игнорира. Техните предупреждения не бяха просто пророчески — те бяха пророчески гръмотевици, които отекнаха през дълговия ад на 2010 г., през почти изгонването на Гърция и през пропастта между севера и юга, която все още тлее и днес. Американските икономисти не просто се съмняваха в еврото. Те го осъждаха като опасна заблуда — и историята оттогава доказва тяхната брутална правота.

Но по същността си, това беше координирана атака за защита на американските интереси от нарастващата европейска заплаха.

Докато икономистите изсипваха огън от академичните си среди, американските институции нанесоха истинските удари в тежката категория — студени, премерени удари от коридорите на властта, които разкриха суровото презрение на Америка към европейските претенции за независимост.

Мадлин Олбрайт, архитектката на последвалия студената война ред на НАТО, начерта брутална червена линия през 1998 г.: всяка европейска отбранителна инициатива трябва да се подчинява на нейните прочути "три D" — никакво отделяне от НАТО, никакво дублиране на американските оперативни способности, никаква дискриминация срещу съюзници от извън ЕС. Превод? Брюксел можеше да мечтае за автономия колкото си иска, но Вашингтон не търпеше нищо, което да заплашва американското командване. Тя отхвърли европейските възражения като "глупости", като ясно заяви: или НАТО остава инструментът на Америка, или от него няма смисъл.

Министърът на отбраната Уилям Коен започна с отровни забележки към „гратисчиите“ от Европа. През 1997 г. той публично унижи съюзниците си заради неуспешни обещания, дадени през 1991 г., като изръмжа, че те "не напредват достатъчно бързо" по реформите, докато намаляват бюджетите, за да финансират фискалните гимнастики на Маастрихт. Посланието беше жестоко: 

Европа преяждаше с американска отбрана,

 докато осъждаше на гладна смърт собствените си отбранителни способности — класическо поведение на паразити.

Заместник-министърът на финансите Лорънс Самърс, който налагаше икономическата политика на администрацията на Клинтън, през 1997 г. изигра ролята на тихия убиец: "дълбок скептицизъм" относно жизнеспособността на еврото, предупреждавайки, че инвеститорите ще изискват "доказан опит", преди да се докоснат до новата валута. Това беше дипломатически код за: този експеримент е изграден върху пясък и ние не можем да заложим финансовото превъзходство на Америка.

Всичко това отразяваше опустошителната диагноза на Хенри Кисинджър за самонараняването на Европа — "паузата". Както той предупреди в края на 90-те години, предаването на националните суверенитети в ръцете на Брюксел беше унищожило националната решимост, която някога подхранваше европейската мощ, без да създаде нещо, което да я замени. Резултатът? Континент, който вече не можеше да излъчва, изпраща и прилага глобална сила, но който напълно отказваше да се подчини на американското ръководство — затворен в разкрачено положение и ерозиращ собствената си значимост, докато за защитата си разчита изключително на Америка.

Европа не просто се интегрираше. В очите на Вашингтон тя бавно се самоубиваше, очаквайки Съединените щати да поемат сметката, докато тя кърви фатално.

Всеки, който мисли, че стратегията за национална сигурност на Тръмп е шокиращо и нова, или не е внимавал през последните няколко десетилетия, или ако е новак в живота, не е чел достатъчно. 

Американската омраза към създаването и съществуването на обединена Европа не е нищо ново

На 4 декември 2025 г.: Националната стратегия за сигурност на Доналд Тръмп в неговия втори мандат падна като термоядрена бомба-обвинение, изискващо Европа да отпусне 5% от БВП за отбрана или да бъде изоставена от САЩ, като същевременно САЩ обяви неутралитет спрямо Русия за "стабилизиране на Евразия" и обрисува ЕС като потъващ кораб на "упадък" с неговото регулаторно задушаване, наплив от мигранти и ерозия на идентичността, които обричат сърцето на НАТО след няколко десетилетия да стане "преобладаващо неевропейско".

Мадлин Олбрайт през1997 г.: "Ще настоявам нашите стари съюзници да споделят това бреме справедливо. Това е същността на НАТО." Това е дословното "Хагско обещание" на Тръмп – справедливо изнудване, всъщност, учтивото подтикване на Клинтън, издигнато до екзистенциална заплаха. Ударът в корема, който Уилям Коен нанесе през 1997 г. — "Те не се движеха достатъчно бързо" — се превърна в жестокия списък от днешната национална стратегия за сигурност: "огромни дисбаланси", където европейските бюджетни съкращения след Студената война (Германия с 1,7% БВП през 1999 г.) сега оправдават изтеглянето на войски. Шепотът на Лорънс Самърс от 1997 г. за "дълбок скептицизъм" относно "недоказаната история на еврото" отразява търговските нападки на днешната стратегия срещу "зловредните дейности" на Брюксел – от въглеродни тарифи до дигитален суверенитет – бариери пред доминацията на САЩ, явни и хищнически.

Интеграцията на Европа като самопричинен трескав сън, размекващ националните гръбнаци без да създава глобален юмрук, оставяйки САЩ да виждат един континент, твърде горделив, за да плати сметката си. Ами ако, без този безмилостен американски обстрел, еврото беше слепило Европа в единен колос — убиец на долари, съперничещ на орбитата на Америка? Вместо това този обстрел помогна да бъде създаден един недоизпечен гигант, истинското му сближаване беше жестока шега. За съжаление, и много вероятно заради хора като мен, които просто не му дадохме шанс. Създадохме невидими уязвимости, за които знаехме, че ще подкопаят всичко точно както се разви и развива.

Нуждаете се от доказателства, че евроомразата на Тръмп не е нещо ново за Америка? Ето:

Скептицизмът в САЩ през 90-те срещу NSS 2025: Непрекъсната нишка

- Искания за споделяне на тежестта

Ехо от 1990-те и Мадлин Олбрайт (1997) – "Ще настоявам нашите стари съюзници да споделят това бреме справедливо."

Паралел в NSS 2025: "Хагският ангажимент" – 5% разходи за отбрана на БВП или сте изправени пред изолация.

Реално оправдание: Средните разходи за отбрана в Европа остават около 1.7% (2024), давайки на Америка огромен лост на предимство по време на войната в Украйна.

- Отбрана гратис и реформи през 1990-те

Ехо на Уйлям Коен (1997) – "Те не напредваха достатъчно бързо с реформите."

Паралел в NSS 2025: Европа "прехвърли разходите за своята отбрана върху американския народ."

Реално оправдание: Бюджетните съкращения след 1999 г. повдигнаха неамериканския дял в НАТО до около 30%, но Америка все още носи около 70% от тежестта.

- Съмнения относно жизнеспособността на еврото

Ехо от 1990-те на Лорънс Самърс (1997) – "Дълбок скептицизъм" относно "недоказаната история на еврото."

Паралел в NSS 2025: "Упадък" на ЕС, предизвикан от задушаващи регулации и неконтролирана миграция.

Реално оправдание: Еврото спадна от 1,18 $ при старта си през 1999 до 0,82 $ през 2000 г., потвърждавайки опасенията за оптималната валутна зона.

- Ерозия на суверенитета и загуба на идентичност

Ехо от 1990-те: Хенри Кисинджър (края на 90-те) – "Паузата" на Европа в суверенитета ерозира глобалната ѝ мощ. 

Паралел в NSS 2025: "Загуба на идентичност... континент, неразпознаваем след 20 години."

Реално оправдание: Разликите в БВП на глава от населението през 2024 г. – Люксембург е 241% от средното за ЕС, България около 41% – разликите са се увеличили с около 20% от 1999 г. насам.

Ако всичко това не е било ясно, Европа, ти си точно в американския прицел и Америка се е прицелила в теб – може би е отнело две десетилетия, но основите ти се подкопават, докато пиша тези редове. Оставам толкова лоялна към Америка, колкото бях и тогава, вярна на Обединеното кралство (не мислете за секунда, че скъпата стара Маги и компания не наблюдаваха иззад кулисите – BREXIT имаше също толкова дългогодишни корени). Но съм и изключително про-европейски настроена, тъй като това е единствената сигурност, на която Украйна може наистина да разчита. Вярвам, че Америка сгреши, както и Великобритания – Европа никога не е била заплаха. Китай беше и е. Но това е история за друг път, защото да, и аз бях част от този танц между Кисинджър и Ханк.

Хронологично сканиране

Епоха на Студената война (1950-те – 1970-те): Приоритет на разделението пред единството

- Хенри Кисинджър (1973, в отговор на европейските оплаквания):

"В Европа има оплаквания, че Америка иска да раздели Европа икономически, или да напусне Европа военно, или да заобиколи Европа."
Признава обвиненията към САЩ за умишлена икономическа фрагментация с цел запазване на доминацията, разкривайки ранно намерение да се предотврати единен блок, съперничещ на американското влияние. Забележете, че той никога не го отрече – хаха.

След студената война 1990-те: Предсказване на конфликт за подкопаване на интеграцията

-  Мартин Фелдщайн (1997): "Неправилен валутен съюз може да доведе до гражданска война."
Представя EMU като катализатор за насилствена междудържавна война, намеквайки за одобрени от САЩ критики, които биха могли да посеят семена на разделение в Европа.
-  Хенри Кисинджър (края на 90-те): "Обединението на Германия е по-важно от развитието на Европейския съюз, а падането на Съветския съюз е по-важно от всяка европейска интеграция."
Изрично поставя на първо място германското единство и разпадането на Съветския съюз пред напредъка на ЕС, което показва предпочитание на САЩ към фрагментирана Европа пред обединена сила.
-  Мадлин Олбрайт (1998, "трите D"): Никакво отделяне от НАТО, никакво дублиране на усилия, никаква дискриминация срещу съюзници от извън ЕС — отхвърляне на отбранителната автономия на ЕС като "глупост".
Налага вето на САЩ върху независимата европейска отбрана, като гарантира, че НАТО (водено от САЩ) запазва блока разделен и зависим.

2010-те: Отворени призиви за обръщане на посоката
- Тед Малох (2017, кандидат на Тръмп за посланик в ЕС): "САЩ трябва... да затвърди своята опозиция към федерална Европа, като каже категорично "Не" на единно евро правителство... Европейската интеграция изобщо не е в интерес на Америка."
Застъпници за активно противопоставяне и обръщане на федерализма в ЕС, третирайки интеграцията като противоречаща на целите на САЩ — явно намерение да насърчи разпадането чрез двустранни споразумения.

2025: Явни заплахи от заличаване и излизане

- Национална стратегия за сигурност на САЩ (2025): "Европа е на път да стане 'неузнаваема' заради миграционните политики, които подкопават националната идентичност на европейските [нации]... Европейските държави не могат да разчитат на САЩ за собствената си сигурност, докато в същото време подкопават сигурността на самите САЩ."
Предупреждава за "цивилизационно заличаване" и оказва натиск върху съюзниците да се откажат от единството на ЕС, представяйки интеграцията като саморазрушителна и враждебна към Америка.
- Изтекли файлове от САЩ (2025): Доклади за  стратегия за убеждаване на Австрия, Унгария, Италия и Полша да напуснат ЕС, следвайки модела на Брекзит.
Разкрива предполагаеми активни усилия на САЩ за организиране на излизания от съюза, целящи да разцепят блока на по-слаби, ориентирани към САЩ фрагменти.

И сега какво?

Ако приемете, че тази последна антиевропейска американска агресия не е нищо ново, тогава решението е сравнително просто. Време е европейците да поемат отговорност за бъдещето си, ако искат то да бъде голямо и красиво. Америка греши. Русия е заплахата. Китай е заплахата. Европа никога не е била оня страшен Торбалан от приказките, в който Кисинджър и други са ви научили да вярвате. Светът е по-добър, когато Западът е обединен, а това означава силен единен фронт.

Превод: Владимир Миленски

[1] ERM = Exchange Rate Mechanism (Европейски валутен механизъм), а EMU = Economic and Monetary Union (Икономически и паричен съюз)

 [2] Възпитаник на елитното френско Национално училище за администрация.
[3] MIT = Massachusetts Institute of Technology (Масачузетският технологичен институт) е американски частен университет в Кеймбридж, Масачузетс, едно от най-елитните висши училища в света в областта на техниката и технологиите.
[4] OCA = зона на оптимална валута.