Александър Йорданов, спецциално за Faktor.bg
Част първа
„Освободените имат много повече нужда от свобода, отколкото робът. Казал ни е това Пенчо Славейков и ние нямаме основание да не му вярваме. Защото свободата има смисъл, ако е осъзната. Няма свобода там, където има лазене в нозете на „освободителя”. На 3 март 1878 г. т.нар. „освободители” нямат съзнание за свобода. Те самите са несвободни без да съзнават това. В собствената си империя „освободителят” преследва свободно мислещите хора. В армията му воюват представители на „поробени” от него народи. Те тепърва предстои да воюват и за своята свобода. Затова и народният ни поет се обръща към руските „освободители” през 1916 г. с думите: „ О, колко ви, братя, жалея! О, как бих желал, братя клети, Свобода и вам и за нея, кат нас да живейте и мрете!”
Българската национално-освободителна доктрина не предвижда друг да ни дари „свободата”. Не предвижда, както пише още през 1928 г. проф. Спиридон Казанджиев, историята да потъмнее в съзнанието ни. Защото докато пазим в съзнанието си своята история ние ще бъдем самостоен народ. Но подменим ли тази история то тогава „чужда сила” започва да владее съзнанието ни и да определя делата ни. Дори годините си, пише проф. Казанджиев, ние започваме да броим „според събитията, които мерят чуждо минало”. Такава подмяна на българската история бе осъществена в периода 1944-1990 г. В определен смисъл подмяната продължава и до днес. Част от нея е подмяната на знанието ни за национално-освободителната ни борби с благодарността към „освободителя”. Затова е време да кажем, че не Руската империя ни е освободила. Империите не освобождават. Освободила ни е волята на българите за свобода проявена в самото национално-освободително движение,чийто връх е Априлското въстание. В своята „автобиография” Васил Левски е казал много по-рано същото с прости думи: „не щях да съм турски и никакъв роб, същото да гледам и на милий род”. Той знае, че който ни “освободи” със сигурност ще ни пороби. Затова и в писмовното му наследство, както и в спомените за него, няма нито един ред, който да показва или да намеква дори, че Апостола на българската свобода е бил русофил или е очаквал Русия да ни „освободи”. Няма дори и намек затова. Ако имаше, то той още при социализма щеше да бъде развяван като „знаме”. Но няма.
На 3 март 1878 г. не са вече между живите Г.С.Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Васил Левски, Христо Ботев, Панайот Волов, Ангел Кънчев, Георги Бенковски. Много скоро си отиват от живота Тодор Каблешков и Любен Каравелов. Това са нашите национални герои. Но продължават тяхната борба за свобода съратниците им Захари Стоянов и Стефан Стамболов. Те имат нерадата участ да застанат лице в лице с нашите „освободители”. Да не полягат на лаврите на „благодарността”, а да продължат заветите на своите другари. Защото разбират една проста истина: Русия не е това, което тя ни внушава, че е. И когато българите мислят за себе си като народ, то те не трябва да мислят с руски акъл за себе си. Захари Стоянов е казал всичко това с един неповторим език:
„„Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука... защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек.”
Аз не бих го казал толкова крайно, но е очевидно и документално доказано, че в Руско-турската война от 1877-1878 г. не „освобождението”, а завладяването е било цел, т.е. отделянето на една територия на Османската империя и поставянето ѝ под контрола на руския император. В българското „освобождение” от 1878 г. няма независимост, има опит за ново чуждо господство. И това става очевидно от т.нар. „Санстефански договор”.
Санстефанският договор
Това е обикновен предварителен (прелиминарен) протокол за прекратяване на войната между две воюващи страни. В него понятие „освобождение на България” няма. И това е логично, защото цел на руската политика не е освобождението на България. Завладяването, т.е. окупацията на част от територията на Османската империя, е само средство за постигане на цел. Целта е Русия да има безпрепятствен достъп до Проливите. Това означава, че руската имперска завоевателна доктрина не предвижда по пътя към „топлите морета” да има независими, провеждащи своя национална политика, държави. Нейна цел е да има контролирани и зависими от политиката на императора „автономни” области. Това е целта. Пропагандата е нещо друго. Тя може да облече целта в привлекателна дреха. За българите тази дреха се нарича „освобождение”. Впрочем самите руски историци признават това, когато записват в „Болшая советская енциклопедия” следното: ”Царското правителство на Русия преследваше във войната с Турция завоевателни цели, но използваше лозунга на една освободителна война”. С други думи понятието „освободителна война” е лозунг и нищо повече. Той е за „народните маси”. Елитът – императорският двор, военоначалниците са абсолютно наясно с целта. И я преследват и до Санстефанския „договор”, и след него. Доколкото под Санстефанския протокол стои подписът на руския посланик в Цариград граф Николай П.Игнатиев, то е добре да се цитират неговите „записки”, издадени през 1914 г. в Санкт Петербург. В тях четем:
„На Русия ѝ е тясно в Черно море и тя трябва да владее изхода му, т.е. Проливите, пряко и косвено, и то не само заради осигуряването на безопасността и благосъстоянието на своя Юг, колкото поради политически и икономически съображения.” И по-нататък:
„За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравстено подчинение съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер.”
Това мисли „авторът” на Санстефанския договор, дипломатът и политикът граф Николай П. Игнатиев. Обикновеният руснак си „превежда” тази политическа „философия” по следния начин:
„Курица не птица и Болгария не заграница”, т.е. кокошката не е птица и България не е чужбина.
Официалната руска пропаганда десетилетия наред внушаваше точно това. За съжаление в България имаше и продължава да има политици, които споделят тази рабска философия. Според тях България трябва да е вечно благодарна на Русия за „освобождението” и затова не може да води независима от Русия политика, не може да си позволи да има равнопоставени отношения с Русия. Когато български политици и държавници се държат достойно с Русия и защитават националните ни интереси, те са обявявани от Кремъл за „врагове”. За да се контролира територията, която препречва на Русия пътя към проливите, срещу България се осъществява постоянен натиск и агресия – преврати, терористични атентати, внос на „революция”, окупация, масови убийства, концлагери и репресии. Има дори и два опита за ликвидиране на държавата ни и превръщането ѝ в „съветска република”. Вярно е, че тези опити са дело на българските слуги на окупатора, но това не променя картината. Целта е
България да „кудкудяка” в задунайския двор на империята
Руската империя подготвя чрез дипломация осъществяването на целта. Същото прави по-късно и СССР – в Техеран, Ялта и Потсдам. Преди войната с Османската империя Русия сключва тайни споразумения с Австро-Унгария в Райхщад (юли 1876) и Будапеща (януари-март 1877). Според Райхщадското споразумение, което практически се реализира на Берлинския конгрес (юли 1878 г.) Австро-Унгария и Русия се съгласяват, че на Балканите няма да се създаде голяма славянска държава (т. 2, б.б). И тя наистина не се създава. А това означава, че година преди началото на руско-турската „освободителна” война, Руската империя се е отказала от създаването на т.нар. по-късно „Санстефанска България”. Будапещенската конвенция е тайно споразумение отново между Русия и Австро-Унгария, с която се отвърждава Райхщадското споразумение. Затова именно и „договорът”от Сан Стефано е „прелиминарен”, т.е. необвързващ. И третото тайно споразумение е т.нар. Лондонско споразумение между Русия и Великобритания като част от подготовката за Берлинския конгрес. То предвижда България да няма излаз на Егейско море, да бъде разделена, а не обединена, а в един от меморандумите към него директно се говори за „продължителността и характера на руската окупация на България”.
Тези три споразумения изцяло погребват мита за т.нар. „обединена Санстефанска България”. Те са реални документи, които реално влизат в действие на Берлинския конгрес.
Историците отлично познават и един сборник със секретни руски документи, озаглавен „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-дунавска област“ от 1893 г. Той включва предадените на българския премиер Стефан Стамболов секретни документи от руския чиновник М. Якобсон. Те са публикувани най-напред на страниците на в. „Свобода“, а след това и като отделна книга с предговор на Димитър Петков. В него Димитър Петков –кмет на София, председател на парламента и премиер на княжество България, отбелязва сполучливо, че „всеки русофил след като прочете документите би трябвало да се срамува, че е такъв.“ Логично историкът Янко Гочев задава въпрос: защо „освободена“ България в руските дипломатически документи е наричана „Балканска област“ или по точно „Руско-дунавска област“. Защо Русия уж освобождава България, а не я легитимира в своите дипломатически документи с нейното собствено име? Едва в Берлинския договор от 13 юли 1878 г. името „Балканска област“ („Руско-дунавска област“) изчезва и руските документи започват да говорят за „Северна България“ и „Южна България“, т.е. за „Източна Румелия“.
Изводът е еднозначен: на 3 март 1878 г. не се сбъдва националният идеал за свободна, независима и обединена България.
А това е нашият възрожденски идеал. Един „предварителен” договор не „дава” свобода, независимост и обединение. Той е пожелателен документ и практически прах в очите на българското население, което няма откъде да знае, какви са били реалните споразумения, които Русия е сключила още преди войната и преди Берлинския конгрес.
Но да се вгледаме в текстовете на „Санстефанския договор” с уговорката, че и до днес липсва неговият оригинал. В текста на „договора” се използва терминът „окупация“ („окупационен“, „окупационна“). Той означава „задържане на територия и контрол върху нея“. Не означава „освобождение”. И съвсем не означава „независимост” поне що се отнася до България.
В окупираната територия не българите упражняват върховната власт
В чл.1 и 2 Османската империя признава окончателно независимостта на княжество Черна гора. В чл. 3 и 4 се признава независимостта на Сърбия и се дава право на мюсюлманите в тази държава да запазят имотите си. В чл.5 се признава независимостта на Румъния. И стигаме до важния за нас член 6. В него България се описва като автономно поданно княжество с християнско правителство и народна милиция. По въпроса за границите се определя създаването на руско-турска комисия, която трябва да се съобразява с принципа на народността. В чл.7. се определя изборът на българския княз и утвърждава неговото потвърждаване от турския султан. Самата организация на управлението на Княжеството трябва да се изработи преди избирането на Княза и това право се дава на руски императорски комисар. За целта е предвиден срок от 2 години. Но тогава е логичен въпросът: що за държавен глава е това, след като „организацията на управлението” става без него?
В чл. 8 е посочено, че България преминава под руска окупационна aдминистрация. Никъде няма задължение на Русия да изтегли войските си. Не е уточнено и от кога започва тази окупация. В чл.9. се определя годишен данък, който България ще трябва да плаща на сюзерена – Турция. Така Санстефанският „договор” описва т.нар. „освобождение” като сделка. Посочва се, че размерът на задълженията ще бъде определен по-късно. Платецът е известен – българският народ. В чл. 10 се дава възможност на Турция да си служи с българските пътища за превоз на свои войски. Уж сме „освободени”, според „Санстефанския договор”, а турските войски могат да преминават през България като „стой та гледай”. В чл. 11 се гарантира, че българските мюсюлмани запазват своята собственост. При евентуални спорове ще заседават съвместни българо-турски комисии под контрола и надзора на руски комисар. В чл.12. се предвижда всички крепости по река Дунав да се съборят. Но защо? Нима българската държава няма да има нужда от защита от север? Или просто територията трябва да остане лесно проходима за бъдещ поход на „руските императорски войски” към Проливите?
Любопитен е текстът и на чл. 25, който гласи, че „пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между Н.В. руския император и Н.В. Султана.“ Защо „с изключение на България”? Как се нарича държава от чиято територия чужда армия е „забравила” да се изнесе? Нарича се окупирана държава. Слава Богу, че Берлинския договор ревизира този текст и намалява срока на руската окупация на 9 месеца като задължава Русия да изтегли войските си до три месеца след този срок.
Санстефанският договор не предвижда международноправен суверенитет на България. И държавата ни наистина не получава такъв. От 3 март 1878 г. до 22 септгември 1908 г.
България няма независимост и няма суверенитет като държава
Всички държави по света имат за свой национален празник Денят на независимостта или на Националния суверенитет. Ден на „освобождението” имат за национален празник само Беларус и България. Вероятно защото в тези две държави политиците най-малко разбират значението на думите „свобода”,”независимост” и „суверенитет”. Дори Русия, която има всички основания да избере за свой национален празник „освобождението” си от 250 годишното татарско-монголско иго, не прави това, а избра за свой национален празник датата на провъзгласяване на своя суверенитет след разпадането на Съветския съюз. На 12 юни 1990 г. Първият конгрес на народните депутати на Руската федерация прие Декларация за суверенитета на Русия и този ден стана национален празник. С други думи, „освободителите”, както мнозина грешно у нас наричат руснаците, избират за свой национален празник Денят на суверенитета, т.е. на независимостта, а не денят на своето освобождение. Но защо ние превръщаме в национален празник един ден, в който чужда държава се намесва в нашата история? Защо сме единствената държава в света, която превръща своя национален празник в междунационален? И трябва ли тогава това един „предварителен” договор да бъде датата на националния ни празник? Не е ли 3 март по-скоро едно „плаващо” историческо събитие, което по-скоро символизира временност, процес, етап, а не завършен исторически акт. Впрочем 112 години българите не мислят, че 3 март трябва да бъде наш „национален празник”. Такъв той стана през 1990 г., когато на власт бе Българската комунистическа партия, но вече бе ясно, че датата на държавния преврат на 9-ти септември 1944 г. в условията на съветска окупация на България, е „неудържима” като национален празник.
„Санстефанска България” е лишена от суверенитет и е „Балканска област” окупирана от руски войски. Автономията на Княжество България не е независимост. Княжеството е „васално” на Султана и е под руско управление. Днес такава форма на държавно устройство се нарича протекторат. Според Янко Гочев това означава, че дадена територия има свои институции, има държавен глава, но над тях стои и решава най-важните въпроси държавата протектор. В случая протекторът е Руската империя. Характерно за Русия като държава „протектор” е, че тя максимално ограничава свободата на действие на националните власти. Прави ги напълно контролирани и зависими. Изцяло от нея зависи външната политика и отбраната. Пак тя напълно контролира и външнотърговските връзки. Така е в Княжество България до Съединението – септември 1885 г. До тогава военното ведомство се ръководи от руски генерали и офицери.
„Санстефанският договор” се оказва една „ловушка”, капан, илюзия, инструмент за десетилетно манипулиране на българския народ. Но обективността изисква да признаем, че самият „договор” не скрива тази си роля. Той е „предварителен”. Едва с Берлинския договор България се появява на картата на Европа със своето име. От „Балканска област“ в Сан Стефано ставаме „Княжество България“ в Берлин.
Следва продължение