De Profundis: Няколко български извода от референдума в Турция

Допитването до народа е целенасочен опит да се използва демократичното невежество като оръжие за постигане на лични или тясно-партийни цели, в ущърб на интересите на всички останали

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

 Много са нещата, от които можем да се поучим покрай референдума в съседна Турция, но тук ще набележа само три теми, за които почти или изобщо не се говори.

Първо – забравете идеята за референдумите като едва ли не най-силното оръжие на демокрацията, защото то било давало възможност да се чуе „гласа народен”.

Да дадеш думата по най-важните въпроси от всеобщия живот на онзи последен тъпак, който не може да си върже учкурите на долните гащи без чужда помощ – но който все пак има право на глас и гордо отива до урната, за да го използва; да очакваш, не, а активно да организираш и насърчаваш масата подобни нещастници с цел точно те да определят бъдещето на цялата нация, след като прекрасно знаеш, че дори под заплахата от бой с тояги не могат да схванат нещастието на собственото си жалко настояще - това изглежда като

 проява на сериозна простотия

 Но всъщност не е простотия, обратно, най-често е съзнателен, целенасочен опит да се използва демократичното невежество като оръжие за постигане на лични или тясно-партийни цели, в ущърб на интересите на всички останали.   

Да, референдумът наистина е оръжие, но от онзи вид, който по най-отвратителен начин се обръща против самата демокрация. Историческите примери, включително онези, свързани с „най-демократичните” традиции на нацизма и комунизма, изобилстват. Тук няма да ги изброявам, вижте си ги сами в учебниците – но в случая дори не те са важните, важен е принципът.

А принципът казва, че ако попиташ даден идиот каква е позицията му за развитието на квантовата физика, ще получиш идиотски отговор, независимо колко безкрайно умно си формулирал въпроса.

И тъй като намирам, че е добре човек да се учи не само от собствените си грешки, но и от грешките на съседа, искам да призова онези, които продължават да претоплят вече отдавна загорялата манджа с тъй наречения „референдум на Слави”, да спрат и да се осъзнаят. Защото да отидеш в крайния популизъм на задължителното гласуване, вместо да пристъпиш към умно ограничаване на тъй нареченото „всеобщо и равно” избирателно право, си е чисто самоубийство за демокрацията по принцип, особено в нейния български, още силно недоразвит вариант. И при народ, който се състои единствено от началници и умници, които не щат акъл, само пари.
Не знам дали си давате сметка, граждани, обаче няма нито една модерна демокрация, която е създадена, развита и достигнала своите висини на базата на „всеобщото и равно” избирателно право. Нито английската е такава, нито американската, нито швейцарската.

Сещате ли се защо системата за гласуване в САЩ изглежда толкова сложна с техните загадъчни „представители”? И толкова странна с възможността даден президент да бъде избран, независимо, че подадената за него пряко в урните бройка гласове е по-малка, отколкото за неговия съперник?

Ами това е именно идиотоустойчивата част от американската демокрация, заложена още от умните бащи-основатели. Това е бариерата, която предпазва американската демокрация от проблема с тъй наречения „диктат на мнозинството”, тоест, от френския вариант на обществена революция, организирана уж в името и с подкрепата на най-широките народни маси, която обаче задължително изяжда не само децата си, а самата себе си и всичко наоколо, до което се докопа.  

Да, ако не знаете, да ви кажа също, че демокрацията в прочутия със свободите си град Женева някога е създадена и поддържана от 200 фамилии, чиито представители взимат решенията в съвета. Тези решения обикновено наистина са в полза на града и всички граждани, затова хората се натискат да живеят там. На женевските граждани понякога дори се дава правото да се произнесат на референдум по даден въпрос – да речем, за да подкрепят вече взето от тарторите на въпросните 200 фамилии решение.

Само че има една малка подробност, която, кой знае защо, обикновено се премълчава от любителите на демокрацията като масова практика - не всички жители на Женева по онова време са граждани.

Много трудно е всъщност тогава да станеш гражданин на Женева и да имаш право на глас. Да, можеш да живееш в града и ако спазваш общите правила - да живееш твърде добре. Обаче си никой. За да придобиеш статут на гражданин, трябва да отговаряш на ред допълнителни условия, които сега биха ни ужасили като политически некоректни и дори откровено дискриминационни. Например - ако си католик, не можеш да си женевски гражданин. А ако вече си гражданин, обаче от философски или други съображения се възползваш от предоставената ти свобода да смениш родната си протестантска религия и да станеш католик, нямаш проблем – изобщо не те хвърлят в тъмница. Само дето веднага губиш статута си на гражданин и повече нямаш думата в общите дела на Женева.

Ако на мен не вярвате, питайте женевския гражданин Жан-Жак Русо, той ще ви каже как точно стоят нещата.  

 Вторият извод, който е задължително да се направим след референдума в Турция, е, че България много бързо трябва да извърши необходимите реформи и да се активизира, за да постигне чувствителен напредък и да засили европейската и евро-атлантическата си интеграция, с което ще гарантира самата себе си.

Например, София трябва най-после да пристъпи към истинска съдебна реформа - дело от всеобща и всеобхватна полза. Полза най-вече за нас, не толкова за Европа. Брюксел настоява от години за това заради общата атмосфера в Евросъюза и защото знае, че каруцата не върви добре, ако едното колело е без спици. Но оттам нататък ние, българите, трябва да си дадем сметка, че нашата съдебна реформа засяга пряко нашия личен и публичен живот – тя се отразява не само върху справедливостта на съдебните дела, които водим, но и върху икономиката на страната, психологията на народа, развитието на гражданското общество в демократичната ни система.  

София трябва също възможно най-бързо да стане член на Шенген. За целта е добре не само да иска пари, за да пази общата европейска граница, но и да сътвори най-после няколко технически прости неща като интерконекторите с Гърция и Румъния, още един или дори два моста на Дунав, плюс повече фериботни връзки, още пътища през южната граница, такива неща. Неща всъщност лесни, защото имат европейска подкрепа, включително финансова, но, кой знае защо – неща, които все не стават и не стават вече толкова години.

Добре, де, всички знаем защо не стават – защото

  Русия няма интерес

  от по-пълната българска интеграция в Евросъюза и съответно руските мекерета тук използват цялото си немалко влияние, за да стопират нещата.

София би трябвало да започне да играе и по-активна роля на Балканите. Например може да стане инициатор на някаква балканска инициатива за предпазване на региона от отровата на руското влияние. Майтапя се, разбира се, но не по същество, а само заради ясното съзнание, че да се очаква подобна активност от българска страна не само сега, но и в следващите десетилетия е наистина като да чакаш от умрял писмо.

София трябва също да се активизира по отношение на участието си в НАТО, като не само повиши военния си бюджет до изискваните от съюзния договор 2 процента, но и стане силен привърженик на задълбочаването на европейските отношения със САЩ и Канада по всички показатели и във всички сфери.

 Третият извод от турския референдум за нас е да не се страхуваме и да не се поддаваме на провокациите на онези, които искат да се страхуваме от тъй наречената ислямизация на Турция. Имаме достатъчно други неща, заради които трябва да изпитваме страх и срещу които трябва да вземем мерки, например текущото, макар временно и твърде крехко, сближаване между Ердоган и Путин - но не и от някаква ислямизация на Турция, подобна на онази в Иран например.  

Защо ли? Логиката е много ясна - Ердоган не е човек, който ей сега ще предостави току-що взетата със зор по-голяма лична власт на някакви си случайни аятолласи и прочие тути-кванти. Просто не е от този вид политици, защото много добре знае, че ако го направи, аятолласите първо

 на него ще му резнат главата

  Да, през годините Ердоган отвори доста повече възможности пред тях, но всъщност ги ползваше за собствените си политически цели. Според мен той и досега ги държи на къса каишка. А нищо чудно съвсем скоро, вече след референдума, в опит да покаже на турския народ, че всъщност следва заветите на Ататюрк, той отново да ограничи в една или друга степен религиозната намеса в държавните дела и светския живот.  

С други думи – очаквам Ердоган да превърне сега активната си политическа опозиция в свой съюзник и я използва срещу аятолласите, точно както досега използваше аятолласите срещу активната си политическа опозиция. Още повече – така силно ще се снижи риска от онази почти гражданска война в Турция, която разни самозвани коментатори в България много обичат да предвиждат.

Предвиждат я, щото така е лесно. И щото така им нареждат онези, които им дърпат конците на предвижданията.

Иначе как ще докараш цял един народ до състояние неистово да вярва на приказките за задкулисната турска намеса в българските дела, като в същото време изцяло забрави за очевидната руска намеса. Която, при това, се случва не само в дните около изборите, а всекидневно.