Д-р Мирослав Дърмов, Лексингтън, Кентъки, САЩ,
23 септември
В първия вторник на ноември за мандат от четири години ще бъде избран най-влиятелният човек на планетата – президентът на Съединените Американски Щати. Това е реалността на последните двадесет години, след като управляващите в Кремъл разбраха, че приказките за светло бъдеще вече не работят в тяхна полза и, за да продължат да благоденстват разграбиха собствеността на държавата си и я деградираха от ранг на суперсила до фактор в международните отношения. По този начин поставиха лидера на другата, останала единствена в биполярното противопоставяне суперсила, на пиедестал като лидер, най-влиятелен на планетата. При това е без съмнение значимостта на президента на САЩ в глобален аспект вследствие на военната мощ на страната, но от друга страна възможностите му за влияние на вътрешнополитическите проблеми на страната е далеч от мощта му на международната сцена. Във вътрешен аспект реално той е една от институциите, влияещи върху икономиката. Но понеже президентът е глава на най-могъщата държава в света, той е номер едно на планетата, поради което изборите в САЩ се превръщат в
събитие от глобална величина
На 6 ноември 2012 година избирателите в САЩ ще избират между Барак Обама от Демократическата партия и Мит Ромни, представител на републиканците за номер едно в света. За да се разбере предизборното съревнование между настоящия президент Обама и конкурента Ромни, следва да се вземе под внимание реалността на политическите партии в Америка и системата за избиране на президент. Преобладаващото мнение в света, а и в самата Америка е, че в САЩ има двупартийна система – демократи и републиканци. Впрочем, това мнение е колкото вярно, толкова и далеч от истината. В САЩ има регистрирани и функционират 38 политически партии, като на национално ниво, освен двете големи партии, действат още 3 партии – Зелената партия, Libertarian Party и Конституционната партия. Първите две се определят вляво от центъра, а Конституционната партия е откровено фашизоидна. Но поради факта, че афоризмът „това, което не е показано по телевизията, не се е случило“ е верен в пълна сила за Америка, за американците, а и за света е известно само, че има двупартийна система. Впрочем, това е реалността на ниво влияние на пропагандата над избирателния процес, докато правната основа е мажоритарната система, която облагодетелствува предпочитаните от корпорациите партии, които по тази причина са фаворити на медиите.
Специфична за Съединените Щати е системата им за избор на президент. В зората на създаването на държавата съществуващата дискусия за избор чрез Конгреса или пряк народен вот намира компромис в член втори на Конституцията - за избиране на електорална колегия в деня на избора, която впоследствие избира президента. Всеки щат, съобразно своите представители в двете камари на Конгреса, излъчва електорални представители, като системата е, че победилата партия взима всички места. За да бъде избран президент, е необходимо той да бъде подкрепен от 270 представители в електоралната колегия. Базирайки се на историята на гласуването, отделните щати се делят на подкрепящи едната или другата политическа партия, както и на такива щати, при които се наблюдава непостоянство в гласуването. Характерна черта на президентската предизборна кампания е съсредоточаването на усилията именно в колебаещите се щати, докато при твърдите поддръжници предизборните прояви са спорадични. При настоящите избори през ноември 2012 година, изборът за президент ще се реши от настроенията на гласоподавателите в Невада, Колорадо, Айова, Уисконсин, Охайо, Вирджиния, Ню Хемпшир и Флорида, където са насочени основните усилия на двамата претенденти за поста.
Анализирайки основните политически партии в САЩ, Ноам Чомски коментира, че Републиканската партия се е превърнала в
идентична на комунистическите партии от Източна Европа
през ерата на съветския социализъм. За читателите от тези страни подобно сравнение би изглеждало най-малкото странно, но ако анализът излезе извън наименованието и се насочи към същността на политиката, приликата е еднозначна. Както комунистическите партии от Източна Европа, така и Републиканската партия в САЩ отстояват интересите на едно господстващо малцинство – в Източна Европа това са интересите на номенклатурата, а в САЩ – на тези, които притежават страната. Според движението „Окупирай Уолстрийт“ това е един процент от населението, които са собственици на 35 % от националното богатство, но по-приемливо е твърдението на Збигнев Бжежински от последната му книга, че това са 10 % от населението, които са собственици на 75 % от богатството на страната. А на пропагандно ниво, както комунистическите партии, така и Републиканската партия, като партия на олигархията, използват мита за „светлото бъдеще чрез упорит труд“. Мит Ромни е типичен представител на републиканците, потомствен милионер, мормон, реакционер, непредлагащ промени и само прокламиращ неясни лозунги за възраждане мощта на Америка. В едно от последните си изказвания в частен кръг, той изразява своето презрение към 47 % от избирателите, които са бедни и поради тази причина не плащат федерални данъци и подчертава, че за него техният вот е без значение. Тези негови разсъждения автоматично му осигуриха прякора „Мистър 1 %“ и по всяка вероятност голяма част от бедните и средните слоеве на избирателите ще се замислят дали да гласуват за него.
Демократическата партия на САЩ, също както и Републиканската, отстоява интересите на десетпроцентния елит, но в тактически аспект проявява значително по-голяма чувствителност към съществуващите проблеми и недоволство, като и на пропагандно ниво се опитва да ги контролира. Барак Обама, със своята подчертана харизма, се явява точно човекът, който персонализира подобна политика. На изборите през 2008 г. той беше избран, защото мнозинството от американците искаха промяна и днес основният проблем за презибирането му е
разочарованието от неизпълнените обещания
Той обеща прекратяване на войните, но реалността се отклонява от обещаното. Също така обеща здравна реформа, но през двете години, когато имаше мнозинство в Конгреса, не направи нищо, а след като загуби мнозинството, прокара една имитация на реформа. Декларира, че ще затвори Гуантанамо, но реално, със Закона за оправомощаване на националната отбрана, създаде легалната основа за неограничен във времето арест, както и възложи полицейски функции за военните. Обеща, че ще предприеме мерки за стабилизиране на икономиката, но реално даде милиарди долари на осъществилите доста съмнителни операции финансови институции, докато програмата за повишаване на заетостта се оказа само обещание. В допълнение продължи политиката за поставяне под контрол на интернет и преследването на Уикилийкс. Или, както казват някои шегаджии с черно чувство за хумор, Обама е един много по-добър републикански президент. Докато Джордж Буш прилагаше само извънсъдебно задържане в Гуантанамо, то Обама, чрез безпилотните летателни обекти, въведе извъсъдебните екзекуции. Разочарованието на излъганите избиратели се чувства най-остро в левите среди и в тези на афро-американците, където съществува сериозна опасност те да не отидат до урните, но все пак при алтернативата Мит Ромни може би с наведени глави ще отидат да гласуват за Обама. Лидерите на демократите оценяват тази опасност и се опитват с нови обещания да преодолеят отчуждението на избирателите, както това направи бившият президент Бил Клинтън, който заяви, че през втория си мандат Барак Обама ще има възможността и свободата за осъществяване на реформите си. Макар че много по-искрена е в своето изказване Нанси Пелоси, която заяви, че Барак Обама ще бъде преизбран, но нищо ново няма да се случи, защото републиканците ще блокират реформите. Последните данни от социологическите проучвания показват 5 % преднина за Обама, а анализите, посветени на изборите за електоралната колегия посочват, че при вероятната подкрепа за Обама, на него му е необходимо да спечели още 33 гласа, за да получи необходимите 270, докато на неговия конкурент ще му трябват значително повече – 64 или повече гласа. При така развиващата се ситуация най-вероятно следващият президент на САЩ ще се казва отново Барак Обама.
На този фон в анализите на предстощите избори се появи един нов странен термин – „изненада през октомври“, който е свързан с възможността
Израел да повлияе на изборите в САЩ
Допуска се хипотезата, при която през октомври, седмици преди изборите, израелските въоръжени сили може да нанесат удар по ядрените инсталации на Иран. В подобна ситуация президентът Обама, въпреки нежеланието си за военна намеса и взаимната неприязън с Бенджамин Нетаняху, ще е принуден да намеси САЩ във войната, за да не загуби гласовете на американските евреи, които традиционно гласуват за демократите. Защото, ако загуби еврейските гласове, това означава загуба на изборите и победа на Ромни, който вече декларира подкрепа за Израел в евентуална война с Иран. Коментиращите хипотезата за „изненада през октомври“ изтъкват и факта, че подобна намеса на Израел за изхода на изборите в Съединените Щати не е първият случай, при който политиката на Израел предопределя изхода от изборите. Като пример се привежда случилото се преди 32 години, когато Израел, тогава също управляван от партията Ликуд и също във връзка с Иран, провали преизбирането на демократа Джими Картър. Дали предсказанията за изненада през октомври ще се сбъднат, е трудно да се прогнозира, но явно тази хипотеза навежда на мисълта, че и най-влиятелният човек на планетата е податлив на натиск от външни фактори.