Петър Стоянов се изкуши и тръгна по пътя на големия си опонент Първанов. Така стана ясно, че когато ставаш за резил, няма дясно, няма ляво, няма комунисти, няма антикомунисти. Лакомията прави всички за смях.
Когато преди няколко месеца Гоце неистово драпаше за лидерския пост в БСП, защото смяташе, че му принадлежи по право, така и синият президент реши чрез СДС да си спазари служба в Конституционния съд, без да си даде сметка на каква цена и по какъв начин ще получи поста. На Първанов през май никой не повярва, че се е отказал сам от битката със Станишев, само от грижи за единството на партията. И червените му другари, и народът видяха, че се скри тарикатски като мушмурок, защото сметките показваха, че е загубил изборите в столетницата още преди старта. Станишев държеше организациите и щеше да го размаже с висок резултат при пряк избор.
В същия капан на личните си амбиции и надценяване се набута тази седмица и предшественика му на “Дондуков”2 Петър Стоянов. Каквито и обяснения да дава сега, че е мислил и терзал три дни, и се е отказал в името на по-висши цели и идеали, думите му вече са изхабени, още преди да бъдат изречени. Сега те са без значение за никого. Няма кой да му се върже, защото лъсна, че със задкулисни договорки и политически интриги се опита да си осигури 9 години топло местенце.
Сравнявайки паденията на Гоце и Стоянов, само с тъга можем да констатираме, че човекът от Сиришник даже игра по-достойно в някаква степен. Отказа се на конгрес, очи в очи с делегатите, а демократът се скри и пусна посредника си Емил Кабаиванов да се обяснява от телевизионния екран.
От самото начало беше ясно, че този игра с Конституционния съд и ГЕРБ ще бъде кървава за СДС и ще завърши в калта и помията. Петър Стоянов пренебрегна сините депутати, игра грубо с руски кубинки в гърба им. Вместо диалога и откритите тези, избра съюз с чиновниците от “Раковска” 134 и неясни договорки с повелителя в ГЕРБ. Действа като родопски тарикат, но орезили и себе си и хиляди седесари идеалисти, които останаха верни на романтичните години на прехода и вярваха, че са имали достоен президент. Оказа се лачен мушморок, същият селски хитрец като Желю и Гоце. За него вече няма път назад, няма кого да заблуждава повече. Дори омразата към Иван Костов и ДСБ са път за никъде.
Мартин Димитров и сините депутати Димо Гяуров, Ваньо Шарков и Йордан Бакалов се оказаха прави, те отстояха достойна победа на ценностите си. С тарикатския си отказ от спазарения пост в Конституционния съд Петър Стоянов реално потвърди позициите им. Сега обаче пред Емил Кабаиванов стои тежката задача да даде ново тълкование на сталинистки звучащата закана: “Петър Стоянов е истински седесар, който е против него не е седесар”. Само извинение от апаратчиците на “Раковска” 134 вече не е достатъчно. Там трябва да валят оставки, а Кабаиванов – леви, леви и да се изнася към Карлово. Той се провали на този важен пост, провали се с младежката организация, провали се с кандитаурата на Петър Стоянов и с начина, по който я отигра. За него няма път в София, зад гърба си остави руини и много опасни мини, които носят нови разрушения. Скандалът с Петър Стоянов обаче беше важен и изключително здравословен за сините депутати. Те отстояха крепостта, не се огънаха, въпреки съмненията и конспирациите, в които ги забъркваха. Сега е тяхното време да поискат радикални промени в партията и да я реформират в посока към обединена десница. Моментът е назрял още повече, че чисто символично преди 23 години по това време се зачеваше СДС. Сега е часът партията да бъде обновена и преродена.
Скандалът с Петър Стоянов не може да бъде забравен. Бившия държавен глава искаше само да бъде победител, но трябва да си носи и короната от тръни, която сам изплете. След 11 години мълчание той е длъжен да даде отговор и на няколко важни въпроса. Като президент на страната пусна Бойко Борисов на политическия и властови терен, подписвайки Указа за назначаването му за главен секретар на МВР. От години миналото на настоящия премиер е покрито в мъгла. Носят се легенди за съпричастност към силови мутренски структури и забъркване в мафиотски дела. Това непрекъснато петни името на държавата и на институцията Министерски съвет. Именно Стоянов е бил длъжен да поиска щателна проверка на Борисов и при необходимост да откаже да подпише. Това е било в правомощията му, но той с лека ръка изпълни царското желание, защото очакваше жълта подкрепа на президентските избори. Стоянов даде и първата генералска звезда на Борисов. Няколко години по-късно, вече като лидер на СДС, пак Стоянов изви ръцете на ДСБ да изтеглят съдебния си иск за прекратяване на правомощията на тогавашния кмет на София Бойко Борисов, заради участието му във фирми, в противоречие на закона. Цената на жертвата беше уж да се постигне единодействие около Неделчо Беронов като общ кандидат за президент на десницата. Тогава Стоянов яде кайсии и пи уиски с Борисов, и явно са се разбрали, но подкрепата за Беронов остана само на думи. Днес от поведението на Борисов и Стоянов все по-ясно става, че през годините просто са си разменяли и връщали жестове и услуги.
След случилото се тази седмица, Петър Стоянов все по-трудно ще произнася думите: “Аз оставам седесар”, защото се държа като седесар. А апаратчиците от “Раковска” 134, дори и да пуснат сапун с марката “Костов”, вече не могат да измият помията, с която се заляха.