Политическите ръководства на СДС и ДСБ ще заседават в понеделник. И най-вероятно точка първа от дневния ред и на двете партии ще бъде евентуалното издигане на кандидатура за Конституционния съд. Което си е – как да кажем – забележително съвпадение.
До него се стигна, след като – след тридневното мислене и отказа на Петър Стоянов – Бойко Борисов финтира за втори път сините – с нова оферта. Щял да подкрепи както кандидатура на СДС, така и такава на ДСБ, каза той.
Което звучи най-малкото странно. Имаше възможност да го направи – стига да искаше. Екатерина Михайлова беше издигната от ДСБ, но не получи гласовете на неговите депутати. Вместо за нея, те гласуваха за Венета Марковска, идигната от присъдружните им независими.
Сега, с великодушието на бащица, Бойко Борисов на практика обещава, че (евентуално) ще ги получи, ако на Раковска 134 и този път не успеят да се разберат и да измътят читава кандидатура. И даже прави нещо като реверанс по отношение на нейните качества: “Г-жа Екатерина Михайлова идва при мен. Казах й, че впечатленията ми от нея през годините и като кандидатура са, че е прекрасна кандидатура на ДСБ. Лично при мен беше в кабинета ми, и съм й го казал. Но аз не искам да им се меся, защото те, без да им се меся, се нападат в тази посока, а това на никой не помага.”
Няколко малки извода от забатачената ситуация. Първо – Бойко Борисов очевидно продължава да не разбира, че изборът на конституционен съдия е в прерогативите на парламента, а не в неговите такива. И че не ГЕРБ избира кой да бъде номиниран, а всички парламентарно представени партии – по реда на съответната парламентарна процедура, в която и те имат право да издигат кандидатури. Предварителното “спазаряване” на такава в случая е не само неуместно – то превръща парламента в битпазар, а Конституционния съд – в марионетен театър.
И ако премиерът имаше поне малко съзнание колко балкански и колко скаран с морала е този пазарлък, щеше да разбере, че небивало острата реакция на Брюксел по казуса “Марковска” се дължеше не само на вестникарски разследвания по евентуални корупционни практики, а и на безогледното политическо договаряне между партиите в българския парламент, при което качествата на съответните кандидати нямат никакво значение – значение има само верността към партията-носител. С невинността на младенец Бойко Борисов продължава и сега същите практики на договаряне – и е много вероятно да бъде изненадан по същия начин.
Второ – тече не само наддаването за конституционен съдия, тече предизборната търговия, както и изритването на евентуални конкуренти. След като с кандидатурата на Петър Стоянов беше окончателно разръчкано и съсипано СДС, сега е ред на ДСБ – като играта е напълно прозрачна и също толкова мръсна. Ако ДСБ приеме, така подадената ръка на Бойко Борисов ще бъде превърната в широко афиширан жест, който предсказва и едва ли не доказва бъдеща следизборна коалиция. Ако ДСБ откаже (което е по-вероятното), същият този жест ще бъде използван в смисъл: подадох ръка за обединение на дясното, но те я отхвърлиха – и те носят вината, ако дойде на власт БСП.
Трето – премиерът просто разиграва тъй наречената “традиционна десница” – като първо й прехвърля собствените си негативи от прецедента с Марковска, а второ стимулира процесите на разпад и взаимна нетърпимост, на фона на които неговите бащинско великодушни жестове звучат добронамерено в ушите на неизкушените избиратели. Вижте, казва той: аз съм отворен за диалог – дори и с Костов – аз искам да работим заедно, само че те не са способни да се разберат помежду си и да вземат каквото и да било позитивно решение. Този жест е стратегически важен за Борисов – тъй като в тази страна има предостатъчно хора с десни разбирания, които просто нямат за кого да гласуват.
Последните думи се нуждаят от обяснение. Ще възразите – имат разбира се. СДС и ДСБ са налице и ги чакат с отворени обятия. Да – те досега са гласували в синьо – само че мотивацията им е била по-скоро свързана с носталгия по началото на прехода, което беше много по-чисто и идеалистично от сегашните времена. Носталгичният вот обаче е до време – и в един момент се изчерпва.
Тези хора са се разочаровали от СДС, а след това и от Костов – който на практика разцепи синята партия, основавайки своето ДСБ. Те вече не искат просто да гласуват – искат тяхното гласуване да има политическа перспектива. Не искат просто да вкарат в парламента неколцина депутати, които да правят компания или на Борисов, или на БСП, пребивавайки в опозиция.
Искат България да се промени – а това означава да дадат гласа си за партия, която има реални шансове да управлява. И няма как да видят в тази роля нито СДС, нито ДСБ – политически чудеса едва ли вече ще се случат. Голяма част от тях са и достатъчно интелигентни, за да разберат, че възможностите са две – или БСП на власт, или някаква коалиция около Бойко Борисов – със или без техните партии в нея. И каква би могла да бъде тяхната визия – техния избор – със или без СДС и БСП в управлението на държавата? (Ако приемем, разбира се, крайно несигурната хипотеза, че двете партии или поне някоя от тях прескочи изборната бариера.)
Това е труден избор. Защото е ясно ако не друго, то поне едно – че политическото бламиране на Бойко Борисов минава през идването на БСП на власт. А тройната коалиция не е толкова далеч във времето, за да бъдат забравени нейните золуми. И българската история потвърждава абсолютно категорично един принцип: когато червените дойдат на власт, винаги следва бедата.
И затова е труден този избор. И именно колебаещите се пред него избиратели са целта на тези уж нехайни жестове на българския премиер. Тях иска да прелъсти той, а съвсем не някакви сио Емил Кабаиванов или Екатерина Михайлова.