Тежко и горко на онези народи, които са освобождавани от хора, несравнимо по-несвободни от тях
Димитър Бочев, специално за Faktor.bg
„Онзи, който самият е роб, не може да
освободи другиго.”
Светозар Маркович,
„Кратък философски речник”
Официалните празници са за официалните люде, а аз съм неофициален човек. Тази ми неофициалност ще проличи и на трети март, когато, за разлика от официална България, аз няма да празнувам. Бих могъл дори да си закача траурна лента, но не ми се ще и да парадирам със своята неофициалност. Подобна показност говори по-скоро за официално отношение. Така или иначе, аз зная защо не празнувам на трети март, а дали празнуващите знаят защо празнуват, е съмнително. Подозирам, че много от онези,
които празнуват трети март, празнуват и девети септември
Като българин и европеец, като гражданин, писател и публицист се чувствам длъжен да се себеобясня пред родната общественост, да легитимирам траурната лента, която няма да си закача – макар и да има защо. Така или иначе трети март е провъзгласен за национален празник и, доколкото са част от тази нация, всички – празнуващи и непразнуващи – би трябвало да си направят лична равносметка и да обосноват поне пред себе си отношението си към този символен ден. Правя го със споделените размисли и аз.
Няма да празнувам, преди всичко защото няма какво да празнувам. Никой никого не е освобождавал на трети март – просто една чужда армия е прогонила от родните ни земи друга чужда армия. Дали това е станало за добро или за зло на българите, е тема на настоящия текст.
Руската империя от векове копнее да се докопа до проливите, а пътят към тях е препречен от турците. Този път трябва да бъде разчистен, за да може империята да влезе в силата си на такава – това е всичко. Доколкото времената са имперски, Турската империя също брани империализма си, а ние, българите, се оказваме по стечение на обстоятелствата смачкани между двете велики сили. Обаче роби в онези робски времена ние не сме били – били сме и в национално, и в гражданско, и в религиозно отношение свободни жители. Роби ставаме по-скоро след войната, наречена освободителна – роби на вечно будната заплаха от север. Един автор (Атанас Славов), който познава материята като никой друг и на когото аз вярвам, не само защото бе мой приятел, пише, че не българите са били роби – българите са имали роби: както на родна земя, така и по чуждите държави, с които свободно са търгували. Българинът е обаче човек с атавистично съзнание и садомазохистична психика, на него
много му се иска да е бил роб,
а срещу тази ирационална потребност всеки рационализъм е безпомощен. Как да си обясним, как да си представим едно робство, при което една могъща империя цели пет века да не може да наложи на един немощен народец езика си, културата си, вероизповеданието си, националността си?! Ако през въпросните пет века турците ни бяха потурчвали с ожесточеността, с която ние ги побългарявахме през средата на 80-те, от българската нация днес и помен нямаше да има, а аз, вместо Димитър Бочев, щях да се казвам Демир Бочоолу. Ами „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово?”, ами еничарите? Балканджи Йово е фолклор, а фолклорът не е аргумент – тръпка е. И еничарското движение е легендаризирано до неузнаваемост. Еничари от родните села са вземани много рядко и много нередовно – само при военна опасност, надвиснала над империята – обяснява Атанас Славов. При това съвсем не насилствено. Еничарството е мечта не само за българи, а и за турци – в рамките на султаната принадлежността към еничарския корпус ти обезпечава блестяща военна и политическа кариера. Да стане синът им еничар, е въпрос на чест и гордост и за всяко турско, и за всяко българско семейство, и за семействата на всички владени от империята народи (еничари не са набирани само измежду руси, евреи и цигани) – пише в изследванията си на тема европейска Турция сериозният английски историк Джеймс Бейкър. Според него от населените с българи земи за нуждите на еничарския корпус се взема по едно дете на 4 хиляди къщи – и то през седем, а впоследствие и през 12 години. Тезата, че еничарите са вземани едва ли не още като кърмачета, е мит, който няма нищо общо с историческата истина. Еничарският корпус е школа за сурови елитни воини, а не детски ясли, в него няма щатни имперски дойки и бавачки, които да дундуркат години наред невръстните дечица и търпеливо да ги чакат да поотраснат, та да станат бойци на империята. Долната възрастова граница е била 12 години, но набирани са били по-скоро юноши и младежи, които, както разказва Славов, са знаели отлично баща и майка, род и родина, поддържали са връзки с близките си и, доколкото са били добре възнаграждавани и парично, са подпомагали родните си домове и села години, десетилетия наред и материално – така, както това правят днес милиони работещи в чужбина българи. Така че няма робство и тиранство – роби, които свободно пътуват в чужбина, роби, които имат право на частна предприемаческа инициатива, роби, които съхраняват и езика, и вярата, и културата, и националността си, не са роби. Единственото робство, под което действително сме робували и което по безпощадност е сравнимо само с нацизма, е
не турското, а съветското
Що се отнася до руско-турската война, т. н. освободители са несравнимо по-малко свободни от народите, тръгнали да освобождават. По време на войната крепостното право е вече от десетилетия отменено с указ на Александър ІІ Николаевич, но само формално – в действителност по губерниите милиони руснаци живеят в крепостничество, което е не по-малко мрачно от закрепостените мъртви души на Гогол. Не само редовите воини – дори руските офицери са изумени от имотността на българите, от гледката на спретнатите български села, на подредените български домове, на богатите частни стопанства. Докато „освободителите” са пожизнена собственост на примитивни и властолюбиви помешчици, обезправени крепостници, почвеници, които никога не са напускали господарските чифлици, където живеят в колиби и землянки. И генерал Тотлебен във фронтовите си записки, и Достоевски в мемоарите си, и редица придружаващи бойните действия летописци разказват с какво враждебно недоверие са гледали местните българи на нашествениците. Повтарям: тежко и горко на онези народи, които са освобождавани от хора, несравнимо по-несвободни от тях. Подобно освобождаване напомня по-скоро заробване. В добрите чувства на многото редови руски воини аз не се и съмнявам, но редовите воини само водят войната – обявяват я императорите, пришпорвани не от добри чувства, а от безскрупулни имперски амбиции. Тяхната безскрупулност проличава още в хода на боевете. Руските войници грабят и разграбват на поразия домовете на българските селяни де що сварят, руските офицери пък грабят на едро, държавнически – те изпращат в Русия всички ценни метали, до които се докопват попътно. Срещу тези безчинства гневно протестират пред руското командване редица български възрожденци,
но гласът им остава глас в пустиня
Прекосявайки цялата ни страна, православните ни братя-славяни не стъпват в българска православна църква, за да не признаят с присъствието си независимостта на българската екзархия. За църковните си служби нашествениците (за мен те са такива) си носят собствени походни олтари или ползват гръцките православни обители. А Българската екзархия е създадена чрез специален султански ферман още години преди т. н. освобождение. Седалището на екзархията ни е Цариград, а според фермана нейният диоцез обхваща всички земи на Османската империя с преобладаващо българско население. Всички български земи – ни по-малко, ни повече. Е, кажете ми сега, русофили мамини, аз като българин на кого да повярвам: на султана, който обособява църковната ни независимост, или на т. н. руски освободители, които я потъпкват със солдатските си ботуши?! Подмолното завладяване на страната ни продължава и след прогонването на турците, когато Русия задължава младата и немощна българска държава да й заплати всички разходи по войната – до последния патрон. Това страната ни и прави, вземайки тежки и заробващи заеми от белгийски банки. Какъв е пък международният престиж на т. н. освобождение проличава от обстоятелството, че в подписания от граф Игнатиев (имам нещастието улицата ми в столицата да носи неговото име) Санстефански мирен договор думата България не се споменава изобщо, а на договарянето на българската национална независимост не присъства ни един българин. Е, кажете ми сега всички вие, русофили и българофоби, този
антибългарски документ ли да празнувам днес
като национален празник?!
Онова, което става след войната, е още по-показателно. Русия фактически узурпира изцяло страната ни, поставяйки по всички ключови постове на държавната администрация и на армията ни свои кадри. Така ли се държи един православен брат, един кръвен славянски родственик и един освободител?! Положението става толкова нетърпимо, че единствените оцелели от погромите на Априлското въстание апостоли – Стефан Стамболов и Захари Стоянов – молят султана да върне България обратно в султаната. Захари Стоянов пише във в. „Свобода”, че „руският бич боли повече от турския” и вижда дори в смесените руско-български бракосъчетания заплаха за националната ни сигурност. Стефан Стамболов пък сънува Русия като огромна бяла мечка, която го души. И след всичко това ли да честваме руснаците като братя-освободители?! За мен те са си
чистокръвни окупатори
и наши двойни поробители – най-несъмнено през септември 1944 г., когато без всякакво правно основание и в разрез с всякакви международни норми похищават страната ми, но и през март 1878 г. Наглите им имперски замисли и днес бушуват на държавническо равнище в Москва – който има очи, да види! Бушуват еднакво неукротимо както в завоевателните планове на руски политици от първата фаланга, така и в копнежите на няколко родни, при това парламентарно представени, политически партии, осиновени и издържани от Кремъл. Всички те несъмнено ще празнуват. Ще празнуват и милиони техни последователи с български паспорт в джоба, но с руско самосъзнание в душата.
Днешната политика на Русия към България е точно такава, каквато я обрисува един от най-светлите ни възрожденски умове Георги Стойков Раковски: „грозна и зла”. Раковски предупреждава „българите да не влизат в железните нокти на Русия”. Всуе! Вече влязохме – и влизаме ден след ден все по-дълбоко. Не на последно място – и чрез провъзгласяването на трети март за национален празник.