Александър Йорданов, специално за Faktor.bg
На този ден преди две години руският президент Владимир Путин осъществи провокация към България. Маскиран като „велик географ” и „славяновед” той обяви „великото научно откритие”, че в Русия „славянската азбука е дошла от македонска земя”. Ден по-късно това му „просветление” се наложи да замаже Кремълската бъбривка Мария Захарова. Тя поясни, че под „македонска земя” руският президент е разбирал „географско понятие”. Проблемът е, че и децата знаят, че българската азбука стига до Русия от българска земя. От територия на българската държава. И от никъде другаде тя нито тръгва, нито в Москва пристига. Тя пристига в Киевската държава, наследници на която са днешните украинци. И това е много важна културноисторическа разлика. Защото в Киев тогава е имало държавници, които са осъзнали значението на християнското учение и са го приели чрез българското писмено слово, чрез българските богослужебни книги. А Москва в тия „тъмни времена” е имала други проблеми. Там около блатата на Москва река е живеело мордовско-финското племе „мокши”, чийто главен Бог е била жената-паяк Мокош, ако се вярва на написаното във фундаменталния труд на Николай Карамзин „История на руската държава”(1826). В старите летописи на Киевска Рус се споменава и затова как Киевският княз Владимир е издигнал преди педи приемането на християнството пантеон на езически богове. Между тях е била и богинята паяк Мокош, откъдето идва и простонародното име „москали” за тези, които на литературен език наричаме „московци”. Наследници днес на мокшите са т.нар. „русские”, чиято държава е Руската федерация и столица е мултинационалният град Москва. Но спор няма, че българската писменост изиграва
огромна роля за християнизирането и ограмотяването на наследниците на мокшите
Световноизвестният руски медиавист Дмитрий С. Лихачов пише:
„Чудото се обяснява не само с гениалността на Кирил и Методий ... но и със самия български език – великолепен, субтилен литературен език, способен да изрази най-сложните отвлечени идеи. Чудото се обяснява най-вече с това, че българският народ се е оказал способен да възприеме това. А способността за възприемане се е възпитавала у българския народ, защото България отдавна е била територия на велики култури и е била в съседство с просветени народи в тогавашна Европа”.
От много години в Русия правят опит да облекат 24 май в калъпа на тяхната славянофилска завоевателна доктрина. Правят го по различен начин, дори и в момента, когато честваме този наш празник, ни пробутват „Асамблея на евразийските народи”, намеквайки „дипломатично”, че мислят за нас като за свързани с мокшинското културно-историческо пространство. Отново грешат. Но именно, защото грешат или защото провокират – все едно, се налага да да припомня една история от „съветското време”, когато се опитват да ни пробутат съветска версия на „буржоазната българска азбука”. Но преди това е важно да си припомним общоизвестното.
Първата българска азбука е глаголицата. Създадена е тя от Константин-Кирил Философ в средата на IX век с цел да се преведат основните богослужебни книги на говоримия български език. „Глагол”ще рече „дума”. Глаголицата ни дума, т.е. говори за знание и ни поучава за живота. Тя не е проста подредба на писмени знаци. На глаголица са написани много български писмени паметници. И тя е създадена 300 години преди да възникне малкото угро-финско градче Москва, което днес е столица на Руската федерация.
Втората ни азбука е кирилицата. Тя е създадена в края на IX век в Преславскатя книжовна школа организирана и подкрепена от българската държава. През Х и ХI век тя се употребява едновременно с глаголицата. Но
от началото на ХII век българската реч се предава само на кирилица
От Царство България е пренесена в Киевска Русь (днешна Украйна) и в Сърбия. Оттогава до днес с различни варианти на това българско писмо си служат народите на Украйна, Русия, Беларус, Сърбия, Р Северна Македония, Молдова, Монголия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан. Едва в началото на ХVIII век е отлят т.нар. руски граждански шрифт. С него най-напред в Русия се набира официалната и светската печатна литература, а по-късно и богослужебната. Днес с писменост, изградена на основата на кирилицата, си служат не само някои от славянските езици, но и близо 60 неславянски езика. Поляци, чехи, словаци и словенци не пишат на кирилица, а на латиница. На кирилица пишат повече неславянски народи, отколкото славянски. С писменост изградена върху българската писменост си служат днес следните неславянски езици: абазински, абхазки, аварски, адигейски, азербайджански, алтайски, балкарски, башкирски, буритски, даргински, дунгански, евенкийски, евенски, ескимоски, ингушки, кабардино-черкезки, казахски, калмицки, каракалпакски, карачаевски, киргизки, коми, коми-пермяцки, корякски, кумикски, кюрдски, лакски, лезгински, мансийски, марийски планински, марийски полски, молдавски, монголски, мордово-мокшански, мордово-ерзянски, нанайски, ненецки, нивсхи, ногайски, осетински, селкупски, таджикски, татарски, тувински, туркменски, удмуртски, узбекски, уйгурски, хакаски, хантийски, чеченски, чувашки, чукотски, якутски.
Кирилицата възниква постепенно, а не като еднократен творчески акт. Процесът отнема десетилетия. Българските просветители Свети Климент Охридски и Свети Наум Охридски са писали на глаголица, а не на кирилица. Това от само себе си изключва всяка теория, която би пренесла глаголицата в Московските географски ширини. Днес би трябвало българските учители да обръщат внимание на учениците, че
българската държава е по-древна от руската държава
и че българите са приели християнствотодалеч преди то да стигне да племената край Москва река.
Спорно е дали Климент Охридски е създал кирилицата или само е „подобрил” глаголицата. Според един от най-авторитетните слависти – Ватрослав Ягич, автор на кирилицата е книжовник от двора на българския цар Симеон Велики. Факт е, че един от най-известните старобългарски писатели – Черноризец Храбър, не знае нищо за „втора славянска азбука”, т.е. за кирилица. В „Азбучна молитва” на Св. Константин Преславски подредбата на буквите е според глаголицата, което показва, че през 893 г., когато е написана творбата, кирилицата все още не е съществувала. В най-стария от оцелелите преписи от XII век, който се пази в Държавния исторически музей в Москва, „Азбучната молитва” се намира в текста на „Учителното евангелие” и пред нея е портретът на българския княз Борис I, който през същата 893/894 г. предоставя престола на сина си Симеон. Следователно по време на това събитие в „действие” е все още официално глаголицата.
В Киевска Русь (Украйна), както глаголицата, така и кирилицата, са дошли от Царство България, от българската държава, от българската земя. След това кирилицата става азбука и на населението край Москва река, т.е. на днешна Русия. Пристига в тези далечни земи нашето „А, Б” и като буквар за първолаци, но и като учебник по християнска вяра. Така сме кръщавали във вярата, но и сме поучавали далечните предци на днешния руски президент. Но явно не сме успели достатъчно в тази си мисия, видно от факта, че много бързо през ХХ век руснаците се връщат към езичеството, стават атеисти и насаждат антихристовата комунистическа идея с огън и меч. Нещо повече. Неблагодарността им към нас, българите, стига дотам, че те решават да променят българската азбука, да ни наложат нов правопис, а и замърсяват езика ни с русизми, които постепенно изтласкат от говора ни хубавите стари български думи. Трагедията е, че се намират
българи, заблудени от комунистическата идея, които обслужват тази съветска политика
Това е любопитна история.
През 1930 г. Централното българско бюро към ЦК на комунистическата партия на Украинската съветска република отправя искане за създаване на нов правопис за българското малцинство в Украйна. Задачата е възложена на Народния комисариат на просветата и само след две години е издаден "Учебник по български език" (1932 г.) за средните училища. Негов автор е комуниста Делчо Дринов, племенник на проф. Марин Дринов. Но защо е било необходимо в СССР да се пише учебник по български език, след като в Царство България има такъв учебник? Не е ли било по-лесно българският учебник да се достави на българите в СССР? Отговорът на „другаря” Делчо и на болшевишкото министерство на просветата е:
"Официалният литературен език в България е езикът на българската буржоазия. Литературният език българската буржоазия го използва, за да продължи своето господство над българските работници и селяни в качеството на оръжие в борбата, легална и нелегална, срещу фашистката диктатура, за работническо-селска власт и Съветска България".
В „учебника”си Дринов твърди, че в езика на българите в България не се срещат думи като колективист, колхоз, колхозници, совнарком и др. А за българите в СССР думи като кмет, бирник, околийски началник, стражар, дюкян, кръчма и мн. др. са неразбираеми, защото са „буржоазно-фашистки” думи. Следователно трябва да „противопоставяме нашия правопис и нашата научна мисъл на фашистко-буржоазната правописна плесен ...с нейните умрели големи и малки „ерове“, „двойното е“ и пр. окаменелости, с които кастата на обществените паразити и потисници се мъчи да държи в мрак трудещите се маси…“.
Според Делчо Дринов „българската национална култура в СССР е национална само по форма. Откъм съдържание тя се явява култура пролетарска.” Затова и училището трябва да подготви децата от българското национално малцинство за времето, „когато след победата на социализма в целия свят ще изчезнат и националните различия“.
За създаването на "съветско-български език" се обявява и друг българин – Никола Фуклев. Във вестник "Колективист" той призовава да се "противопостави съветската научна теория за българския език на гнилата фашистка теория". Така българският език се оказва пречка за превръщането на древната ни държава в „съветска България”. Пречи този език, защото е „буржоазен”, а не „пролетарско-селски”. С този страхотен "научен" аргумент започва т.нар. "опростяване" на българската писмена книжовна норма. На 30 октомври 1930 г. колегията на украинския Народен комисариат на просветата приема "Основни правила на българския правопис". Сред „гениите” измислили „небуржоазния” български правопис личат имената на професорите Н. С. Державин, М. К. Грунський, Л. А. Булаховский, ст.н.с. Делчо Дринов, Генко Кръстев ( баща на поета Славчо Красински), Георги Бакалов (член-кореспондент на Съветската академия на науките) и Марко Марчевски (писател и аспирант по история на съветската литература). В колегията влизат още учители и партийни функционери – Н. Генчева, С. Спасов, Семенов, Н. Грънчаров, Деведжиев, Полоцька и др. Заседанията ръководи лично комисарят на просветата академик Микола А. Скрипник.
„Създаването” на
нов български „работническо-селски” правопис
съвпада с най-страшното време в съветската и в украинската история – Гладоморът от 1932-1933 г., отнел живота на милиони хора, включително и на много наши сънародници. Населението на българските села в Украйна намалява, както следва: Инзовка със 71%, Райновка с 46%, Строгановка с 50%, Зеленовка с 55%, Коларовка с 68%, Ботево с 89% и т.н. Но тъй като покрай сухото гори и суровото, някои от „реформаторите” на българския език като Скрипник, Дринов, Фуклев и Кръстев по време на поредните болшевишки чистки, са изчистени от лицето на земята. Защото без да си измисля врагове, без периодично да „прочиства редиците” си, комунистическата партия не може да съществува.
На 1 февруари 1938 г. Николай Ежов – комисар на вътрешните работи на СССР, подписва заповед за начало на „национална операция” срещу българите. В нея нашите сънародници са определени като „националност, спрямо която трябва да се приложи репресия”.
На опростения български книжовен език писателят Мишо Хаджийски – „таврийският Йовков”, издава своите книги „Разлив” – 1938 г. и „Нощите край Лозоватка” – 1940 г. Те са написани без „буржоазните” букви. През пролетта на 1944 г., заедно с други преселници от Таврия, той се преселва в България, в „праотечеството”. Но идва злощастния 9-ти септември 1944 г. и по заповед на Сталин нашите сънародници – преселници от СССР, са обявени за „предатели на съветската родина” и услужливите български комунисти ги депортират обратно в СССР. Там мнозина от тях завършват живота си в концлагерите в Сибир. На 7 декември 1944 г. милиционерите откриват Хаджийски в дома му в Белоградчик. Знаейки какво го очаква талантливият писател се самоубива.
„Съветската българска писменост” е наложена официално у нас чрез т.нар. „езикова реформа” през 1945 г. Аргументите са същите – езикът на Царство България е „буржоазен”, необходим е „работническо-селски” език. Впрочем през 30-те години в СССР се създават и „световноизвестните” „македонски” и „цигански” книжовни езици. Какво представлява инициираната от съветските „другари” реформа на българската писменост?
Буквите Щ, Ѣ, Ю, Я, Ѫ са обявени за буржоазни, а Ѣ и Ѫ за символ на консерватизъм и великобългарски шовинизъм. Спасени са Щ, Ю и Я, но са изхвърлени Ѣ (ят) и Ѫ (голяма носовка). Забравени са думите на проф. Стефан Младенов, че „двоякия изговор обединява българите от най-източните краища на земята ни край Черно море и от най-западните ни покрайнини при Охрид, Шар, Скопие, Ниш и Зайчар”. За комунистите това си е „елитарна”, „старопопска” буква, израз на „великобългарския шовинизъм”. И я изхвърлят на бунището. Прекратява се изписването на буквите Ъ и Ь в края на думите. Опростен е правописът на някои думи, за да може по-лесно да ги пише пролетариатът. Но какъв само парадокс! След разпадането на СССР през 1991 г. в Русия неочаквано се появиха привърженици на „връщането в азбуката” на „най-руската буква”, „белият лебед на руската азбука“, както те нарекоха българската буква Ѣ. И дори започнаха да я изписват в названията на фирми и вестници.
У нас на комунистическата глупост се противопоставя писателят Константин Петканов:
„Правописът е една културна традиция, която подлежи само на усъвършенстване, но не и на опростяване ... Реакционно е да изнасилваш езика, за да го пригодиш към вкуса на неграмотните”.
Но няма кой да го чуе. Срещу реформата се обявява и художникът Илия Бешков с карикатура озаглавена „Св. Кириле, Методие, на помощ!” Но да не забравяме, че годината е 1945-та и
езиковата реформа е част от комунистическия терор
„Реформираната” азбука е пренесена и наложена по заповед на Кремъл, за да обслужи неграмотните псевдополитици взели властта на 9-ти септември 1944 г. Тя окастря българската азбука, за да направи българския правопис по-близък до руския. Прекъсва връзката с „буржоазна” България, но практически прекъсва и връзката със старобългарската писменост. Изхвърлянето на Ѣ и Ѫ е предателство спрямо западните български говори. Неслучайно по същото „реформаторско” време в комунистическа Македония започва процес на тотално обезбългаряване чрез създаването на т.нар. македонски книжовен език. Псевдоучени се опитват да го отдалечат максимално от българския език.
Денят 24 май символизира нашето незаменимо място в човешката цивилизация, в световната християнска циилизация. Мисията на българската писменост е наистина просветителска, духовна, донесла е добро на света. Затова е необходимо е да живеем със самочувствието на народ с ярка духовност и култура, който категорично отхвърля всякакви опити за фалшификация на историята си, за манипулиране на настоящето си. За просвещение никога не е късно. А за „братушките” то дори не трябва да има почивен ден.