Проф. Светослав Ставрев*

Ще опитам да не теоретизирам. Имам пред очите си един пример, който по неведомата Божия воля, познавам болезнено добре  – България.
Някога, в далечното минало, тази страна е била голяма и силна. Нея са я забелязвали и от нея са се страхували, защото освен силни, сме били и войнствени. Може дори някои и да са ни завиждали. През моя живот обаче същата страна е малка, бедна, слаба. В нея българите не искат да живеят, но до 1989 г. не им бе разрешавано да я напускат. После това се промени и за кратко време се стопихме с 2 – 2,5 млн., което за мащабите ни представлява около 1/3 от населението. Засега толкова.
Някъде към началото на ХХI век ми стана напълно ясно, че историята на моята страна върви към 

бърз залез

 и възможно е, към заличаването ни от картата на света. Ще се опитам да скицирам 3 фундаментални за родната ни история фази, протекли от 1985 до 2018 г., т.е. за малко повече от 30 години „преживяна история“, които маркират последните ни усилия да се самоунижим и самоунищожим. Тази национална евтаназия не е предизвикана отвън, макар и външни влияния да е имало. Но пък за коя страна по света - сега или някога, такива влияния не е имало? Затова и ще ги пренебрегна.

В началото се налага да припомним от какво състояние на страната – през 1989 г., започваме да проследяваме ускореното придвижване към „края на историята“ за нас, разбира се. Това са последните години на срутилата се световна комунистическа система – СССР, Варшавски договор и СИВ. Събитията бяха глобални и съдбата ни също стана част от тях.  Повечето от бившите соцстрани имаха и свои собствени опции, които някои оползотвориха, други не. Като нас например, за които никога от най-новата ни история не е било характерно да имаме ясно очертани национални дух и идея, национални елити и национални лидери, та да се възползваме от шансовете си или ако ги няма, да си ги създадем.
Икономиката ни откъм средата на 80-те години започна бързо да  „изсъхва“, без инвестиции и без големия соцпазар на СИВ, който, колкото и да бе икономически извратен, все пак осигуряваше някакви продажби за българското производство.  Държавните предприятия започнаха да се свиват и давят във водите на „свободния пазар“, който те не познаваха и където никой не ги познаваше. Те нямаха реално достъп до този пазар, защото нямаха нужните финансови, професионални и мениджърски ресурси, нямаха в масовия случай и продукти, годни за продан на него . Заетостта започна драстично да спада,  доходите от малки, но /почти/сигурни, станаха още по-малки и несигурни. Започна срива на всички публични системи, които не работеха добре, но все пак работеха – здравеопазване, образование, пенсии, сигурност, армия и т.н.
По същото това време, в политически план, управлявалите под надзора на СССР 45 г. комунисти, изпаднали в паника от това, че губят позиции и не получават ясни заповеди от „центъра“,  който пред очите им също взе да се разпада, побързаха да свършат 2 важни за тях неща. Първо, да откраднат от държавата каквото можеше – пари, капитали, явен и скрит контрол над държавната собственост и да „капитализират“ откраднатото навън – където и както се случи. Под контрола от БКП или не съвсем, но около 

10 млрд. долара потънаха в някакви сметки някъде,

 на името на някои си. Второ, да скалъпят някаква псевдоопозиция в България, на която да прехвърлят държавната власт, доколкото навсякъде в бившия лагер, а и в ядрото му, ставаше така. Ченгета, подставени лица, поизтупани от прахта бивши политици, наивни идеалисти и нови авантюристи поеха юздите на новата, „демократична“ държавна власт, под контрола на един скрит в тъмното управляващ център, под могъщото руско влияние и надзор, на които не много успешно се опитваха да се противопоставят от Запад и главно от САЩ. 
Очертаха се 3 фази на институционалния разпад на българската държава и на моралния упадък на българското население и общество:
I фаза „Смяна на системата“/така я наричаха диригентите на „прехода“/ от 1985г. до 1997 г.

1. В началото, вдъхновени от специално създадения за целта законов инструмент, наречен Указ 56, се нароиха първите частници в България, предимно на „наши хора“, които напъплиха към посредничество, търговия с държавните предприятия, първична скрита приватизация от типа „партньорство с чужда фирма“, зад която стояха откраднатите от държавата пари, менаджирани от Виена, Лондон, Париж, Солун, Москва, Истанбул, Никозия и кой знае още откъде.
2. После се установи контрол над държавните предприятия – производствени, търговски, финансови и др. чрез овладяване на мениджмънта, частен контрол над „входа“ /доставките/ и „изхода“ /продажбите/, фирмено „кредитиране“, без задължение за връщане на заемите, което нарекохме „ производство на кредитни милионери“ и под. техники на кражбите, правно обслужвани от първите частни кантори на бившите агенти от ДС и властово обгрижвани от „демократичната“ държава.
3. Към края на първата фаза се развихри престъпността и се разрасна криминалната икономика, овладяха се набързо големи сегменти от застраховането, хазарта, контрабандата, търговията с горива, алкохол, цигари, наркотици, прането на пари, проституция и др. Паралелно с рекета над дребния бизнес и над забогателите междувременно квазипазарни играчи, разцъфтя и дребната престъпност в градове и села. Тази стихия трябваше да се контролира някак си, за да се обслужва „правилното“ натрупване на посткомунистическия частен капитал. За целта бяха безмълвно узаконени спонтанно възникналите силови структури, за които всички, без държавната власт знаеха, че са зародилата се мафия – ВИС, СИГ, ТИМ, ..., охранителни фирми, ФБК и др. Те се наблюдаваха от властта и си сътрудничеха с нея, като прибавяха по този начин сравнително „светли“ зони в тяхното тъмно зачатие и битие.

II фаза Постепенно завземане на държавата от създадения чрез нея престъпен сектор /1997 – 2004/5 г./

Разбра се, че има и по-преки, а и по-надеждни пътища към грабеж, в сравнение със стандартната престъпност – „поставяне под контрол на самата държава“ и превръщането и от инструмент за изява и защита на публични интереси в инструмент за източване на публични ресурси в джобовете на добре замаскирани като реална собственост, частни дружества и техните невидими реални собственици. Така някогашните диригенти и герои на криминалния преход или поне останалите живи от тях, смениха каскетите, униформите, анцузите, якетата, кожените пардесюта и пуловерите с маркови костюми, Бентлита, плеймейтки и кубински пури. От банални бандюги станаха „елити“ - олигарси!
1. Започна консолидация за поосивелия черен сектор, като се изградиха в центъра и в периферията – по-едри или по-дребни октоподи, представляващи солидни и безкомпромисни /полу/криминални финансово-икономически и политически структури, с пипала: капитал; бизнес – черен, сив и светъл; мениджмънт; финансово осигуряване; протекция – политическа, законова, съдебна, административна, медийна и др.; и глава -  най-скритата, но и най-стратегическата част от тялото на октопода.  Чрез тези структури мафията постепенно овладя функционирането на държавата и я превърна в свое помощно средство. От тук нататък за правосъдие, законност и за демокрация вече не можеше и дума да става. 
2. Разгърнаха се всеобхватни мрежи, с участието на висококачествени експерти – следователи, счетоводители,  адвокати, съдии, митничари, данъчни, търговци, архитекти, нотариуси, инженери, финансисти и т.н, които мрежи, обслужвайки октоподите, засмукаха „професионално“ кръвта на националната икономика и оставиха без нужния ресурс – пари и качествен персонал,  всички сегменти от публичния сектор. Така контрабандата, данъчните измами /главно ДДС и акцизи/, строгият контрол над най-печелившите отрасли и производства и търговията с техните продукти и услуги – енергетика, горива, фармацевтика, нефтохимия, пътно строителство, туризъм, банки и друго финансово посредничество, направиха богатите 5-6 % от първата фаза неописуемо богати през втората, а бедните 40-50% станаха още по-бедни. 
3. Добре дошло за мафията се оказа и приемането ни в ЕС и НАТО, от където потекоха многомилиардни потоци от  „безплатни“ пари, вероятно по-голямата част от които бяха засмукани от горепосочените структури и обслужващия ги държавен апарат. Все по-важно стана и офшоризацията на българската икономика, за подпомагане на скрито натрупване на капитал и кеш, за осигуряване на непроницаемост на „чуждите“, а и не само на тях, инвестиции, за изплъзване от контрол на финансовите потоци, обслужващи бизнеса на октоподите и т.н. Така българската престъпност се глобализира, като  връзките и с мафиоти от други близки и далечни страни, остават скрити, а борбата с тях става все по-илюзорна.
III фаза   Тотална корупция и безразличие разяждат общество и държава /от 2005 г. досега/

С изключение на търговията на дребно, трудно може да се намери нормален бизнес - в който свободно да се влиза и излиза, където има реална конкурентна среда, където да няма протежиране на едни и отстраняване на други по нечии решения – държавни, корпоративни, мафиотски. Където цените и други параметри на сделките се договарят свободно и на открито. И където съдът е гарант за изпълнение на договорите и защитник на законната собственост. 
Има обаче невъобразима по обхват и размери  корупция! Всичко си има „цена“, която е скрит доход на имащите властта да разрешават или забраняват и който плащащите го калкулират като „присъщ“ разход. Така се печелят държавни поръчки и субсидии за абсолютно всичко, както и проекти за какво ли не, финансирани с евросредства и от други чуждестранни фондове. Така се издават и отнемат всевъзможни разрешителни – концесии, за строежи, за замени на вещни права, за представителство, за право да упражняваш професията или занаята си. За какво ли не още. Така не се плащат милиарди дължими на държавата,  мита и данъци – ДДС, акцизи и др. Така всичко построено, изградено и т.н. с публично, европейско и друго грантово финансиране, е прескъпо и очевидно некачествено.
Не стига това, но корупционно обременени са и отношенията на хората с кажи речи всички публични и с частни институции – родилни домове, детски градини, училища, университети, болници, администрация, с фирми и НПО-та  - за извършване на услуги, за наемане, заплащане и осигуровки на наемания в тях персонал и т.н. Хората у нас свикнаха с тази ситуация и се нагаждат според възможностите си към нея - с омерзение, но безропотно. Ако не щеш, оставаш на сухо и ставаш за присмех на останалите. Чудовищно е, че безцеремонно се посяга и там, където изглежда най-безчовечно и където държавата носи най-скъпите си отговорности: за здравеопазване  - Здравна каса и бюджети за здраве, НОИ, НАП, фондове за кризисни ситуации, помощи за нуждаещи се и т.н.

Ето една ескизна скица на социалните последици от този безрадостен живот:

Между 35 и 40 % „сив“ сектор, който не плаща законните данъци. С толкова биха се повишили и доходите ни, респ. намалели разходите, ако бяхме „нормална“ държава, на която все не и стигат парите за издръжка на бюрокрацията и за заплати в публичните сектори. 
А колко е делът на „черния“ сектор – корупцията и престъпността, никой не знае. И аз не зная, но eдва ли е по-малък  от онзи в  „сивия“. Или общо около 80 % от БВП на страната България е някаква  кражба  – на приходи /доходи/, на разходи, на ... всичко !?!? Дали има друга такава държава някъде по широкия свят?;

1. Социалната структура на българското общество по равнище на доходите е горе-долу следната: 

много богати – 3-4 %; богати – 5-6 %; средна класа – до 10 %; бедни – 60 %; много бедни – към 20 %. 

Като заетост и място в обществото тези съотношения отразявт, както следва: 

„Много богатите“ – това са онези, които наричаме олигарси и конторлираните от тях най-високопоставени политици, т.е. това е ядрото на мафиотизираната ни държава; 

„Богатите“ са „десните ръце“  на първите – най-доверените им лица, посредниците и партньорите им в държавния апарат, в бизнеса у нас и в чужбина, както и обслужващите ги в най-чувствителните им зони специалисти  – финансисти, адвокати, медийни слуги, подставени където трябва лица; 

„Средната класа“ си има слоеве, но в горния се намират висшето държавно чиновничество, настанените в най-облагодетелстваните корупционно позиции в централната и местната държавна власт и техните бенефициенти в частния сектор, експертите в чуждестранните компании в България, а също и най-доверените експерти, заети в октоподите, ангажираните с мениджмънта на проекти, финансирани чуждестранно, собственици и мениджъри на успешните средни и по-големи български фирми, извън октоподите, заетите в частния сектор на здравеопазването и мениджърите в големите държавни предприятия, банки, болници, медии и университети;

„Бедните“ са основната част от  наемните  работници и специалистите в държавния и в частния сектори, повечето от занимаващите се с дребен бизнес, учители, лекари в малките и средите държавни и общински болници, учени, журналисти, артисти, музиканти, художници, пенсионери с големи пенсии и служители в централната и местна власт, останали без други , допълнителни към заплатата, доходи;

„много бедните“ са всички останали.

Има вертикални разслоения вътре във всяка от посочените „класи“ или страти, най-видни в „средната класа“. Има и движения както  „отдолу – нагоре“, така и обратно „отгоре – надолу“, но структурата си остава сравнително устойчива през повечето време от последните 30-тина години.
Може да се каже, че огромната част от населението в страната ни зависи решаващо от държавата и от олигархическите кръгове в центъра и по места.   Без тях хората  биха останали без работа и респ. без доходи. Това е злокачественият тумор,  който ще ни погуби и който няма кой да отреже, за да се спасим. Няма кой да стори това! Всички сме в кюпа и излизане от него не виждам. Поне в рамките на 

демокрацията, която е отровена „по рождение“ у нас

 Но нямаме нито политически радикали, нито социално недоволство, което би го подкрепило, ако ги имаше. Защото огромното мнозинство от недоволните от живота си тук или се нагаждат и примиряват или предпочитат емиграцията, но не и борбата. Това вече подсказва за наличието на други, по-сериозни проблеми на българското население, чийто анализ никой не прави. Подозирам защото се знаят резултатите и ни е срам от тях.
Намираме се, освен в икономическа, социална и политическа криза и в дълбока морална дупка, която ни поглъща както черните дупки поглъщат материята. Когато животът ни протича „на прага“, моралът става без значение. Да оцелееш и да успееш, се оказва за мнозина по-важно от това да бъдеш достоен човек. Ще кажат някои, че не всички морални уроди са били нуждаещи се. Както и че около 15 - 20 % от българите не са принудени от нужда да губят човешкия си образ. Да, така е. Но: първо, у нас почти всички се страхуват да не станат по-зле, после – „след това“, което не знаят какво е, но от което панически бягат, независимо дали и доколко са наистина зле или добре; второ,  вижте кои са тези 15 - 20 % повече или по-малко „успели“ българи и ще си отговорите защо България не може да разчита на тях.
Има един много показателен за моралната катастрофа в България, белег: всеки миг у нас някой, някъде извършва ужасни от всякаква гл.т. неща – убива хора или животни; краде пари, заплати, социални помощи, информация, вещи, проектно финансиране, субсидии, данъци, мита, земи, подземни богатства, фирми, имоти и каквото ви дойде на ум; строи некачествено, скъпо и ненадеждно – сгради, улици, магистрали, площади и градинки; извършва нехайно и непрофесионално работата, за която е учил и за която получава заплати и бонуси – лекува болни, обучава ученици и студенти, преследва престъпници, съди според според закона,  управлява капитали, пари и хора, ремонтира, програмира, информира и т.н., и т.н. 
Всички тези пагубни за общността дела не остават незабелязани. Някои ги виждат, защото участват в тях или стават пред очите им, споделят видяното с близки и познати, социално по-активните осведомяват чрез Фейсбук, а когато може и чрез медии, за случващото се, цялата общественост. Тя се възмущава с лайкове, групи за споделяне, ругатни срещу властта, не само позволяваща, но и участваща в безобразията. Случва се и да се организират рехави протести на живо, парирани от режисирани от властта контрапротести и накрая заглъхване и забравяне. После пак така...и накрая нищо, едно голямо нищо! 

Е, по това май се отличаваме от другите – общества, народи, държави. Където също има зли хора и се случват лоши дела. Но в повечето случаи виновните и опасните за обществата се наказват – най-често законно, рядко -  извън него. У нас обаче няма такива неща, животът си тече, такъв какъвто е – мътен и бездарен, беден и нахален, а ние си го живеем - ту наслаждавайки му се, ту мразейки го. Иначе сме добри, сговорчиви, любезни, „интелигентни“ казват и пр., но „у нас е така“, и все е така, и май не може да е иначе!?
А тук политици, икономисти и разни анализатори въоръжени с достоверни статистически и други данни, твърдят с убеденост, че у нас всичко си е наред, развиваме се и всеки, който се съмнява или твърди обратното, е неудачник или хейтър. А и отвън всички хвалят България за това, че е стабилна политически /няма кой да победи Бойко на избори!/, че помага на останалите извън ЕС и НАТО държави да влязат и те там /то пък щом ние сме вътре, защо те да са отвън?/, на ЕС да се разбере с Ердоган или обратното. А на Путин се кълнем, че сме били и си оставяме русофилска държава. 

* Светослав Ставрев е проф. по мениджмънт, д-р по икономика и д-р на философските науки, автор на 16 книги и стотици статии.