Д-р Валентин Янев, Граждански комитет – Западни Покрайнини, специално за Faktor.bg

Втора Част

Изтъквайки неоспоримите изводи, че националното самосъзнание на шопите живеещи не само на българска територия, но и в земите на Тимошко, Понишавието и Поморавието е било категорично българско от столетия наред, включително и по време на турското робство не бива да спираме до тук. Следващият основен въпрос е, а какъв е древният корен на шопите, защото знаем, че българският народ изначално не е бил еднороден. Съвременната историография, освободена от идеологически ограничения установи, че народът ни се състои от няколко големи народностни масива. Държавнотворният елемент са старите/пра/български племена дошли от далечния Изток от района на планинския масив Хиндукуш. Доминираща там и тогава е била Индо-Иранската цивилизационна култура. Тоест те са от кръга на индоринаските народи.

Втората сериозна съставка на народа ни това са славянски племена идващи от север. Известният български историк Петър Добрев в разговор с мен съобщи, че от направените от него и сътрудници изследвания той е установил, че тези славянски племена са от полски произход. Независимо от многобройността си те не са имали такъв държавно-творчески заряд, какъвто са притежавали прабългарите. 

Третата сериозна съставка на българския народ това са заварените траки, останали да живеят по тези места след колонизирането им от Римската империя. Тук ще отворя една скоба и ще изкажа едно мое предположение по отношение на траките. Останалите тракийски племена, които са се изтеглили под натиска на Римската империя в посока към северното причерноморие след време са попаднали от своя страна под контрола на прииждащите от Изток и Кавказ български племена. Съвсем естествено е да са станали част от държавното образувания на Кубратова България. При последващия силен Хазарски натиск от Изток тази Кубратова България започва да се разпада и синовете му потеглят в различни посоки. Знаем, че Котграг тръгва на север и основава Волжа България. Най-големият син Бат Баян предпочита да си остане на място и става васал на хазарите. Но братята Аспарух и Кубер поемат на запад. Твърде е вероятно в племенната група на Аспарух обитаващ западните части на Кубратова България да са съжителствали с него остатъците от тракийските племена изтеглили се от Балканския полуостров под натиска на Рим. Именно тези траки запазвайки родов спомен за някогашните плодородни земи на Балканския полуостров е възможно да са повлияли за решението на Аспарух да тръгне към Дунава и Балканите.

Така или иначе тези три големи народности групи са формирали българската народност

споена по-късно от Християнската религия и Кирило-Методиева азбука

Но нас ни вълнува, кои са древните предци на шопите. И тук историографията ни помага с откриването на множество писмени източници в архивите и летописите на Източната Римска Империя (неправилна популяризирана като Византийска, която от тук нататък ще наричам Ромейска). И така, да започнем.

След падането на Първото Българско царство под Ромейско владичество, което става окончателно към 1018 година зачестяват поредица от миграционни вълни, най-често под формата на масови военни нахлувания през река Дунав на печенеги, а в последствие на по-малки масиви от кумани и узи. Тези преселения протичат някъде от началото XI век до края на XII век. За това способства общата политическа стратегия на Ромейските императори спрямо установения контрол върху северните територии, тоест земите на Първото Българско царство. Константинопол залага на идеята земята от Хемус/Стара планина/ нагоре до река Дунав да бъде своеобразен периферен защитен вал. Същинската Ромейска територия се е възприемала южно от Хемус, тоест Тракия. Вълните от номадски племена наричани от ромеите с общото име скити е трябвало да бъдат възпирани още на Дунава от намиращите се там гарнизони и речната им флотилия. Когато това е било невъзможно Константинопол е сключвал договори с отделни мощни племена, позволяващи им да се настанят като федерати  по двата бряга на Дунава/Парастрион/ с условието да охраняват северната граница на империята. В други случаи са били поселявани различни групи /най-често военнопленници/ като колонисти пак в територии северно от Хемус. Когато тези етнически групи започнали да водят уседнал начин на живот признавайки върховенството на Константинопол и смесвайки се постепенно с местното българско население били възприемани от ромеите като „миксоварвари”. Така Ромейската империя е използвала тези земи като своеобразен буфер за абсорбиране, усвояване на чуждите на империята варварски племена и същевременно недопускането им на юг в същинските ромейски територии . Ролята и участието на печенегите в тези миграционни процеси е огромна и не добре представена в българската историография. За важността им съдим от написаното в „За управление на империите” от ромейския император Константин Багрянородни. Чрез него той поучава сина си Роман как да управлява Източната Римска Империя след неговата смърт. Като пише за печенегите императорът отбелязва с уважение, че те са многоброен и силен народ, с който Ромейската империя винаги трябва да се съобразява. По- важното за нас е, че Багрянородни посочва и местонахождението на печенежките племена. Те обитавали територии североизточно от империята като непосредствени съседи на тогавашното Българско царство в района на река Днестър. Цитирам: „Печенежкият народ населява част от България около Днепър, Днестър и другите реки, които се намират там.....четири от печенежките племена се разполагат на отсамната страна на река Днепър в предимно западните и северни краища, а именно областта Гиазихопон съседна на България.”

Така ние може да отчетем, че печенежките  племена са съжителствали с местното българско население и са били под влиянието и контрола на Българската държава. Имам предвид западните печенежки племена. Нещо повече, те са използвани за сдържане на Маджарски натиск при провеждането на български военни кампании срещу Константинопол по времето на Цар Симеон Велики. От това време няма достоверни исторически сведения за навлизания на големи маси печенеги на юг през Дунава. Нещата се променят след попадането на Българското царство под контрола на Ромейската империя през периода на 1018- 1185 година. Вече го няма ефективнитя контрол  на река Дунав осъществяван до тогава от българските царе. Така според горепосочената стратегия на императорите в Константинопол се допускат в северозападните български земи значими печенежки навлизания на последователни вълни. За това свидетелстват ромейски летописци като Скилица, Зоара, Атилиат, Ана Комнина и други. Така от тях научаваме, че през 1032 година става второ значимо печенежко нахлуване засегнало и част от Мизия.

През  1034 година има поредна печенежка вълна, която преодолява и Хемус /Стара планина/ и достига чак околностите на Солун.

През 1035 година става поредно навлизане на големи маси печенеги улеснени от замръзването на река Дунав. Същото се случва и през следващата 1036 година. Но най-голямо навлизане на печенеги според Скилица се случва  през 1045-1046 години от две печенежки племена предвождани от Кеген и Тирах. Според Скилица става дума за около 100 000 души.  Това налага Константинопол да приложи 

тактиката на разделяй и владей

и с помощта на едното печенежко племе да разгроми другото. Все пак така на влезналите печенеги остават отсам Дунава. Повечето от тях са обезоръжени и им се предоставя земя като на колонисти. И забележете териториите, които им се предоставят са днешно Моравско, Понишавието, Овче поле, чак до Сердика. През следващите десетилетия тези печенеги са въвлечени в процес на християнизация, допълнен от смесени бракове и езикови заемки. Ето какво пише Скилица за тези времена и събития: „.....Управителят на България Василий Мономах взел и заселил хилядите печенеги из полетата на Сердика, Ниш и Евзапел(днешно Овче поле-б.м. ), като ги разпръснал всичките и им отнел всякакво оръжие, за да не могат да заговорничат...” 

Може да се предполага, че Ромейският император и управителите му предпочели Поморавието и въобще западното българско землище за заселване на печенегите, защото по онова време полупланинските области са били покрити с гъсти гори, неплодородна земя и сурови зими, та са представлявали едни необитаеми територии, неблагоприятни за земеделие и въобще за преживяване. Но в такива условия печенежките племена със своя полуномадски начин на живот и войнствен характер са могли да оцелеят и полека-лека да започнат да облагородяват тази земя приемайки един уседнал начин на живот. Същевременно те са играели и ролята на бариера срещу попълзновения от запад-северозапад срещу Ромейскта империя. Последващите взаимоотношения  между Константинопол и ново заселените печенеги са сложни, защото както вече разбрахме те са един свободолюбив и твърд народ. Трудно се събирали данъци от тях и не били дисциплинирани, когато императорът ги призовавал под знамената си, за да участват в различни военни кампании. На всичкото отгоре, те все повече се сродявали с местното българско население и накрая започнали активно да участват в почти всички негови въстания като това на Георги Войтех и Константин Бодин. Също бунтовете на Нестор, Лека и Добромир, въстанието на Травъл и прочие.  В Дръстър /Силистра/, един печенежки водач на име Татуш обединява българи и печенеги в съпротивата им на Константинопол. Освен печенегите река Дунав е преминавана още и от Узи и Кумани, които не са били толкова мащабни по своя характер и са засегнали предимно северна и североизточна България. Повечето от тях обаче се оттеглят отново северно от Дунава. Но все пак и те слагат известен отпечатък върху демографския характер на българското население  северно от Хемус и  частично в западното българско землище с печенегите. Срещу печенегите населили и българските земи воюват ромейските императори  Алексий I Комнин и Йоан II Комнин. Последният нанася сериозно поражение на печенегите през 1123 година и отново ги поставя под контрол като допълнително ги разселва из българските земи. И така тези исторически сведения в Ромейските хроники вече  дават категорично основания да приемем  осъществените големи заселвания на многолюдни печенежки маси в северозападните, западните и югозападните български области, където днес живеят шопите. Това нещо е дало своето отражение в езика, топонимите, антропонимите и етнонимите. Най-сериозни лингвистични разработки в тази посока прави професор Моско Москов. В неговите  пространни лингвистични изследвания за нас представляват заемките в нашия говорим език и специално западния диалект. Той разпознава множество заемки от прабългарски, печенежки и кумански произход. Ще цитирам само част от тях. Топоними изключително в западна България: Печенак, Беренде, Бежаново, Бусманци, Чунгол, Чепън, Печенежко бърдо,, Батил, Батановци.  

Следват антропоними (лични имена) с печенежко-кумански произход: Райко, Тургул, Дончо, Дико, Мончо, Тодор, Радой, Калиман, Стоян,  Кузман, Продан, Миле, Раденко, Качул, Чебул, Сусман, Коблир, Кернул,Боруджа, Ченгер. Професор Москов установява още някои апелативи( съществително нарицателно име) като: шонгълак /младо момче/, туна /плесенясало/, затунти се /смрачава се/.

 Едно от обясненията за обобщеното название на всички живеещи по тези земя като ШОПИ-ШОП е във връзка със съществувало печенежко племе според гръцкото произношение ЦОПОН. Реално това отговаря на ШОПОН. 

За обобщение ще се обърнем пак към  Император Константин Багрянородни посочващ недвусмислено местообитаването на западните печенежки племена в североизточните области на Първото Българско Царство. Това е северно от делтата на Дунав при поречията на Днестър и Днепър. В тези именно земи са съжителствали от по-рано българските и печенежките племена. Контролът над тези територии се е осъществявал от българските ханове и царе. В известната „Арпадска хроника” са описани трима български феодали Салан, Глад, Менуморут, които са владеели върху част от тези територии. Населението им е било смесено от българи, печенеги и власи. Феодалите са разполагали със самостоятелност но в крайна сметка са припознавали  Търновските  царе като централна власт, на която могат да разчитат при външен военен натиск. Има данни за мирно съжителство между прабългари и печенеги още по-назад във времето в пределите на Кубратова България. По арабски свидетелства кангарите /елитът на печенегите/ са говорили на буржански диалект,  който е

 разновидност на българския език

 Всичко това обяснява сравнително лесната и бърза интеграция на печенежките племена заживели в западните български земи в контакт със заварените българи.

Разработваната в сръбската историография теза, че шопите са част от източните, сръбски, славянски племена, които поради стечение на историческите обстоятелства били подложени на асимилация в Първото и Второ Български Царства е абсолютно несъстоятелна! Представените доказателства от исторически, лингвистичен, етнографски, пътеписен и друг характер доказват българския характер на населението в Тимошко, Нишавско и Моравско. Обосновано твърдим, че 

шопите населяващи целия ГОЛЯМ ШОПЛУК са потомци на ПЕЧЕНЕГИТЕ, 

които от своя страна още от основаването на Първото Българско Царство и последващите векове са се интегрирали бързо и безпроблемно в българския етнос. Нещо повече, при движението на печенеги и българи в Азия от Изток на Запад се установяват места и периоди на контакт и взаимно влияние улеснили последващото им взаимопроникване в земите на Северното Причерноморие и по-късно на Балканския полуостров.

Б.Р. Виж Първа част