Александър Йорданов, специално за Faktor.bg
1 февруари е Ден на почит за жертвите на комунистическия геноцид срещу българския народ. Пред комунистическите престъпления и не само по брой на жертвите, бледнеят зверствата на византийския император Василий Българоубиец, както и жестокостта Османската власт при потушаването на Априлското въстание от 1876 г.
КРАТКА ПРЕДИСТОРИЯ
На 5 септември 1944 г. СССР скъсва дипломатическите отношения с Царство България. Това се случва само 8 месеца преди края на Втората световна война. През по-голямата част от нея – 48 месеца, Москва поддържа с нашето царство приятелски и дружески отношения. Но ако България е била „фашистка” държава, както нагло лъжеха десетилетия комунистите, то защо тогава „антифашисткият” СССР поддържа с „фашисти” дипломатически отношения? Цели 22 месеца от Втората световна война СССР и Германия са съюзници. Това е близо 2 години, т.е. времето, когато идеологът на БКП Тодор Павлов – бъдещ регент и академик, ще напише, че „не фашизма е най-страшния враг на комунизма, а...английския империализъм”. И още: „... в цяла Германия неведнъж вече се носи викът: „Хайл, Хитлер! Хайл, Сталин!...Дружбата между народите на Германия и СССР, закрепена с кръв, има всички основания да бъде продължителна и здрава”. („Против объркване на понятията” –17 септември 1939 г.)
Това е времето, когато ремсисти разпространяват два позива „Искаме съюз със СССР!“ и „Искаме съюз с героична и социално-прогресивна Германия!“. България става за комунистите „монархо-фашистка” държава, едва когато Германия напада Съветския съюз на 22 юни 1941 г. т.е. на 23-тия месец от войната.И причината е, че тяхната истинска родина е СССР. Те руснак или съветски болшевик няма да убият, но българин ли е – ще го утрепят с удоволствие. И са го правили хилядократно.
На 1 март 1941 г. българският министър-председател – достойният проф. Богдан Филов, подписа протокол за присъединяването на България към Тристранния пакт ( Германия, Италия, Япония). На следващия ден в парламента има аплодисменти, но и критика, което означава, че е бил нормален демократичен парламент. Според историкът Милчо Лалков, носител на Хердерова награда, „...българските управници избраха единствено възможният изход в този момент за запазване целоста на страната”. Тази миролюбива политика позволява да бъдат спасени и 50 000 български евреи, които при друго решение, със сигурност щяха да имат друга съдба. Те са спасени от политиците, които одобряват Тристранния пакт, от миролюбието на Н.В. Цар Борис III и от Светия синод на БПЦ. България не воюва срещу СССР, но на 8 септември 1944 г. съветската армия окупира страната ни. На 9-ти септември професионални превратаджии и терористи осъществяват държавен преврат.
И започва ужасът – масови убийства, незаконен „Народен съд”, налагане на престъпен режим
от престъпна организация –Българската комунистическа партия. И така продължава 45 години, според „Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен” (Обн. ДВ. бр.37 от 5 Май 2000 г.). Същевременно чл. 4 от закона ясно казва, че „всички действия на лица, които през посочения период са били насочени към съпротива и отхвърляне на комунистическия режим и неговата идеология, са справедливи, морално оправдани и достойни за почит.”
С понятието „фашистки” можем да означим само комунистическият режим у нас. Нищо фашистко не му е било чуждо – масовите убийства, концлагерите, депортациите, еднопартийната диктатура, етническите чистки. Той е по-ужасен от фашизма, защото освен политическата система смени и икономическата система на страната ни. Заедно с антидемокрацията той ни сервира и антиикономика. И естествено държавата ни катастрофира. Комунистите признаха тази катастрофа едва през 1989 г.
Преди 9.9.1944 г. България е свободна и независима държава. След тази дата тя е завладяна и зависима държава. До 9.9.1944 г. комунистите водят терористична война срещу България. След тази дата те превръщат терора в държавна политика. До 9.9.1944 г. държавата защитава народа от тях. След тази дата хиляди българи се съпротивляват организирано или индивидуално срещу комунистическия режим.Тяхната борба и саможертва, техните мъки и страдания, заслужават вечна почит и признателност.
През 2011 г., по предложение на президентите д-р Желю Желев и Петър Стоянов, правителството на премиера Бойко Борисов обяви датата 1 февруари за Ден на почит към жертвите на комунистическия режим. Това е Денят, в който през 1945 г. са произнесени първите смъртни присъди от антиконституционния „Народен съд”. Те са изпълнени веднага.
ПРЕСТЪПНИЯТ „НАРОДЕН СЪД”
„Народният съд” (декември 1944 – април 1945 г.) е престъпление. Това е „извънреден съд”, „орган на левия революционнен терор”. Той е терористична структура ползваща незаконно конституционните понятия „народ” и „съд”. На 30 септември 1944 г. марионетното правителство на „Отечествения фронт” приема „Наредба закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“.Тя е приета, в нарушение на действащата Търновска конституция, от незаконен „министерски съвет” и в условията на чуждестранна окупация на страната. Всичките ѝ текстове са антиконституционни. Особено тези, които пренебрегват правото на народните представители „да дават глас по свое убеждение и съвест”.
Член 73 на Търновската конституция забранява създаването на извънредни съдилища по никакъв повод и под никакво наименование. Конституцията предвижда министрите да бъдат съдени от „особен Държавен съд” по решение на Народното събрание. В случая с т.нар. „Народен съд” няма решение на Народното събрание. Партийни функционери, без необходимото образование и квалификации, се назначават за „прокурори”, „съдии” и „следователи”. Всички произнесени „присъди” са окончателни и не подлежат на обжалване, а смъртните присъди се изпълняват веднага. Издават се „присъди” на вече убити „подсъдими”. Имотите и имуществото на всички осъдени са конфискувани при положение, че Търновската конституция в своите членове 67 и 75 изрично е записала, че „правата на собственост са неприкосновени” и че конфискуването на имот се забранява.
Официалното обяснение е, че т.нар. „Народен съд” е създаден за съдене на политиците управлявали страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 година, обвинени в това, че са присъединили България към Тристранния пакт, т.е. на „грешната страна”. Но нима Съветският съюз – другият подпалвач на тази война, е „правилната страна”? Той също е еднопартийна тоталитарна диктатура, държава на безправието и терора. И в него тази диктатура съществува далеч преди Адолф Хитлер и Бенито Мусолини, съществува и след техния край. И именно защото беше тоталитарна и безправна държава, именно защото беше „грешна страна”, СССР се разпадна.
„Народният съд” има за цел да „узакони” извършените вече масови убийства и репресии непосредствено след 9 септември 1944 г.
и да ги допълни с нови. Целта е да се унищожи националният елит и да се всее страх сред населението. Затова и само за около 100 дни са организирани 135 масови процеса в цялата страна или повече от един процес на ден. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от тях са повдигнати обвинения, съдбата на останалите е неизвестна. Издадени са 9 550 присъди. На смърт са осъдени 2730 души. 305 български граждани получават присъда „доживотен затвор”. Сред осъдените на 15 години затвор е и Димитър Пешев – подпредседателят на Народното събрание, който днес цял свят почита като инициатор на акцията за спасяване на българските евреи от нацистките концлагери на смъртта. И какъв парадокс: спасителят на евреите е осъден „за фашистка дейност и антисемитизъм“.
„Народният съд” се организира в дванадесет състава. Първи върховен състав осъжда тримата регенти (Княз Кирил Преславски, проф. д-р Богдан Филов и ген. Никола Михов), девет царски съветника и 41 министри. Втори продължава касапницата с присъди на 129 души – депутати, министри, инженери, журналисти, генерали. Трети се гаври с духовници и кметове. Четвърти издевателства над „главните военни престъпници“ от армията и „техните помагачи”. Пети поставя на „подсъдимата скамейка” служители на Дирекцията на полицията, Щаба на жандармерията и разузнавателния отдел на Министерството на войната. Жертви на Шести върховен състав стават над сто издатели и редактори на вестници и списания, журналисти, писатели, артисти и др. Вината им е една: талантливи са. Седми върховен състав „правораздава” на „виновниците” за депортирането на евреи от Беломорието и Вардарска Македония – територии, върху които Царство България няма юрисдикция. Има още пет „върховни състава”. Целта на този „правен” геноцид е да смаже всеки помисъл за съпротива. И ужасът да бъде пълен.
Кои участват в геноцида срещу българския народ? Ето някои имена:
Богдан Шулев (Санто Биджерано), Стефан Манов, Давид Гечев, Йордан Шумков, Рада Тодорова, Мишо Мишев, Серги Златанов, Вера Начева, Райна Петкова, Емануил Манов, Димитър Тошев, Васил Гурбов, Тодор Божилов. Георги Петров – „Главен народен обвинител”, Никола Гаврилов, Атанас Армянов, Светослав Кираджиев. Илия Бенчев, Кирил Григоров, Васил Цветков, Марин Гешков, Кирил Бежански, Йордан Пергамов, Димитрина Йосифова, Катя Ботушева, Стоян Митов, Васил Модев, Милан Ангелов, Гаврил Чочов, Владимир Димчев, Георги Керемидчиев, Върбан Ангелов, Борис Кьосев, Иван Георгиев, Борис Добрев, Неделчо Бранев, Софрони Д. Ставрев, Магдалина Баръмова, Стоянка Ангелова Гешкова, Борис Хаджижелезков, Ефтим Стоицев Янев, Алипи Андреев, Ненчо Нейчев, Станимир Дончев, Иван Раденков, Димитър Вапцаров, Георги Патронев, Младен Великов, Димитър Бонев, Георги Лозанов, полк. Добри Джуров, полк. Здравко Георгиев, Александър Междуречки, Свобода Атанасова, Георги Иванов, Миленко Иванов, Васил Модев, Василка Пешева, Марин Гешков, Георги Станкулов, Никола Цветковски, Георги Мешков, Иван Спасов Георгиев, Вълю Танев, София Дончева, Георги Костов Димитров, Марко Марков Велев, Богомил Касабов, Калистер Пешев, Димитър Димитров, Никола Бронзов, Никола Ланков, Богомил Тодоров, Стефан Величков, Калин Цанков, Борис Бъров, Славчо Стоилов, Манчо Рахаминов, Ели Барух, Борис Лозанов, Борис Димитров, Васил Ахтаподов, Нейко Нейков, Стою Татаров, Иван Бояджиев, Шемптом Дантон, Борис Илиев, Георги Георгиев, Иван Керезов, Исак Елизар Франсез, Пепо Менахем Коен, Йосиф Кутев, Исак Данон, Насим Юда Меворах; Израел Моше Калми, Самуил Борисов Шейнин, Израел Бохор Леви, Шаул Хаим Романо, Йосиф Максимов Фаденхехт, Елизар Якоб Вентура, Марчел Калев; Яко Исак Арис, Александър Клайн, Нисим Рахамим Леви и много други.
Присъдите се планират в Москва
Там се уточнява и „бройката”. За това отговаря съветският гражданин Георги Димитров.
През 1998 г. Конституционният съд излезе с решение №4, в което определи, че т.нар. „Народен съд” „не е съдът, съществуващ и действащ към онзи момент като част от правосъдната система на държавата”. Той, както се твърди в решението, „е един извънреден съд”, чиито „присъди не могат да се окачествят като съдебни актове.“
Но ако не са „съдебни актове”, какво са тогава? Това са комунистически заповеди за убийства и репресии срещу достойни граждани на България. И нищо повече. Издадени са присъди над почтени политици, министри, военни, интелектуалци, общественици, кметове и общинари, държавни администратори, духовници, земеделски стопани, предприемачи. Целта е България да остане без можещи и знаещи хора. Да бъде смачкан духът на българския народ. На мястото на избитите в управлението на страната се курдисват просъветски озлобени некадърници, терористи и откровени простаци.
ЕКЗЕКУЦИЯТА И ПАЛАЧИТЕ
Светкавичното изпълнение на издадените смъртни присъди е пряко продължение на масовите убийства, започнали без съд и присъда, още в нощта на 9 срещу 10 септември 1944 г. Наказателният отряд командва Фердинанд Козовски. Той е съветски гражданин, професионален терорист. По-късно става Председател на Народното събрание (1950 – 1965 г.). Сред екзекуторите се откроява Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев, агент на съветското НКВД. За мръсната си „работа” той е повишен – става началник на служба в 1-ви отдел на Държавна сигурност. Най-известният убиец е Лев Главинчев. Прозвището му е „главореза”. Той най-вероятно е убиецът на художника и публицист Райко Алексиев. Но според друга версия убиец на Алексиев е Георги Боков – бащата на вечната мераклийка за голям пост Ирина Бокова. Комунистите знаят кой е убиеца на Алексиев, но и до днес го прикриват.
Цяла нощ наблюдава екзекуциите Цола Драгойчева –като представител на ръководството на БКП. По-късно споделя цинично:
„Никога през живота си не съм спала така блажено, както в утрото на екзекуцията, след като заглъхна и последният изстрел.”
При разстрелите е ползван съветски „челен опит” – пистолетен изстрел в тила. След което известният професор хирург Александър Станишев проверява пулса на убития и установява неговата смърт. През живота си той е извършил над 28 000 операции. Има над 100 научни труда, член е на 20 научни академии и дружества, почетен доктор е на три университета – Хамбург, Варшава и Берлин. Убиват го последен. Убиецът е Лев Главинчев.
В нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 година са разстреляни 3-ма регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали – повече, отколкото България е загубила през трите войни, които води през XX век и 8 царски съветници. Унищожените непосредствено след 9.9.1944 г. българи са над 30 000. До края на 80-те години са избити още над 180 000.
Но какви хора са убивали комунистите?
Ето само няколко имена.
Убиват племенника на писателя Иван Вазов. Той е бил образован икономист и само за една година има „нещастието” да е министър на търговията, промишлеността и труда. Борис Колчев ръководи строителството на жп линията Кичево-Охрид-Струга, основател е Държавното железопътно училище. Логично е избран за министър на железниците, пощите и телеграфите. Убиват го. Професор Борис Йо̀цов е виден славист, юрист, литературен историк, член-кореспондент на БАН. Автор е на книги за народните ни будители. Високо ценена е книгата му „Български страдания и борби за свобода в славянската поезия“ (1935). Става министър на образованието. Убит е. Инженер Димитър Василев е пионер на водоснабдяването и канализацията в България. Това му е вината. Убиват го... Димитър Кушев е агроном и за една година е министър на земеделието. За него се знае, че е бил против обявяването на война на Великобритания и САЩ. Но също го убиват. Димитър Шишманов е известен български писател, външен министър от 1943 до 1944 година. Син е на проф. Иван Шишманов – учен от световна класа, приятел на Иван Вазов, основател на Софийския университет. Екзекутиран е на 1 февруари 1945 г. Иван Бешков е министър на земеделието и държавните имоти. Брат е на големия български художник Илия Бешков. Той е един от организаторите на кооперативното движение у нас. През 1943 година е сред 43-та депутати, които подписват известното протестно писмо в защита на българските евреи. Убит е. Теодоси Даскалов е генерал от пехотата, министър на войната в периода от 1938 до 1942 година. Той е племенник на големия наш просветител и революционер Бачо Киро и известен противник на съюза на България с Германия. Затова е отстранен от Министерския съвет и дори уволнен от армията. Въпреки това го убиват. И последен пример: Иван Батембергски. Той е бил председател на Българската национална спортна федерация и спасява Илеш Шпиц – треньор на скопския футболен отбор "Македония". За „награда” му разбиват главата с приклад. Не го оставят да стигне жив до мястото на екзекуциите. Интернират в Добруджа петгодишната му дъщеря Илиана, понеже и тя е "враг на народа”!
„ОБЯСНЕНИЕ” И „ГОРДОСТ”
В уводна статия на в.”Работническо дело” от 25 септември 1944 г. се обяснява,че комунистите ще „отмъщават” за жертвите, които самите те са дали в „борбата” преди 9.9.1944 г. Истината е, че както комунистическият режим след тази дата е престъпен, така и „борбата” на комунистите преди нея е незаконна и терористична. Те не воюват с никакъв „фашизъм”. Н.В. Цар Борис III не е бил нито фюрер, нито комунистически генерален секретар. Преди 9-ти септември 1944 г. фашистка партия на власт в България няма. Комунистите воюват срещу България.Те се опитват да я унищожат, да я унизят и предадат като трофей на съветския сатрап Йосиф Сталин. И успяват в пъкления си план.
Поетът Павел Матев се е гордеел с участието си в екзекутирането на 7 осъдени на смърт „народни врагове”. Неговият другар Пенчо Калинов – също убиец, разказва :
„С Павката ... взехме седмината от затвора в полунощ и ги откарахме на посоченото за екзекуцията място..... Те как само ни се молеха! После яка работа падна по заравянето на гробовете. Ръцете ни цяла седмица бяха в мазоли...”.
Отминава болката и Матев е вече „нов човек”. По негови стихове песни пеят Емил Димитров, Лили Иванова и Богдана Карадочева. Димитър Методиев – друг комунистически поет, ръководи в покрайнините на Белово и село Сараньово (Септември) убийствата на 20 „монархофашисти”. По-късно става сътрудник на Тодор Живков, пише речите му. Веселин Андреев, автор на „Партизански песни”, се самоуби през 1991 година оставяйки бележка:
„Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия... Проклет да е Живков! И живковистите!”
Явно Андреев е искал да си отиде от живота като човек, а не като комунист.
Никола Вапцаров, който участва в терористична мрежа като най-близък сътрудник на нейния ръководител Цвятко Радойнов („Васил) – полковник от Червената армия, дава ключ за разбиране на комунистическите зверства и преди, и след 9-ти септември. Достатъчно е да прочетем ужасният му стих: „какво тук значи някаква си личност”. За Вапцаров „разстрелът” е „толкоз просто и логично” нещо.
Сред активните участници в репресиите и убийствата след 9-ти септември 1944 г. личат имената на: Антон Югов – министър на вътрешните работи; Давид Елазар –от терористичната група „Чавдар“; Тодор Живков –служител в МВР и 35 години несменяем партиен и държавен ръководител; Лев Главинчев – професионален убиец и терорист, полковник в МВР; Хенрих Коен – следовател от ДС; Изидор Леви (Бачи Зеев) – агент на НКВД и ръководител на следствието към ДС; майор Аврам Михов – офицер от ДС, политкомисар на терористичната група „Гаврил Генов“; Рако Аврамов – партиен секретар на БКП в Шумен; полковник Валери Таджер, Исак Елизер Франсис, Матю Кербел, Жак Натан Примо – по-късно академик и член на ЦК на БКП; Давид Буко Коен – служител в МВР и ДС; Ешуа Кемал Декало; Анжел Вагенщайн; Георги Боков, Андрей Премянов, Гео Зайков (Пирински), Панайот Каракачанов, Давид Овадия – поет, Раймонд Вагенщайн; Изидор Соломонов; Давид Насим Авраам – инспектор и главен палач в РО-2; Санто Биджерано, Мирчо Спасов – по-късно генерал от МВР; майор Стефан Китов –началник на концлагера „Персин“ и много други.
Комунистите разкриват и 86 концлагера. Техни идейни „вдъхновители” са Георги Димитров, Васил Коларов, Трайчо Костов, Антон Югов, Вълко Червенков, Тодор Живков, д-р Минчо Нейчев, акад. Ярослав Радев, ген. Мирчо Спасов, Борис Велчев. Известни са имената и на най-жестоките мъчители и убийци в тях – Николай Газдов ( по-късно майор от ДС със сменено име Николай Симеонов), Петър Гогов, Цвятко Горанов, Юлияна Ръжгева.
Палачите имат съветски ръководители. Това са генерал Атанас Атанасов – бивш служител от съветското армейско контраразузнаване, генерал Леонид Филатов – дясна ръка на изверга Берия, генерал Сергей Бирюзов, Изидор Леви (Бачи Зеев) – началник служба в Първи отдел на ДС, генерал-лейтенант Александър Черепанов – от съюзническата контролна комисия, генерал Владимир Чернов (известен още като полковник Шварцман), полковник Иван Крекманов – служител на НКВД, генерал В. Емелянов – главен съветник към МВР и МНО, полковник Л. Мишчербековски – съветник към Главна следствена служба, полковник Митя Трифонов. Установено е, че Чернов, Филатов и Трифонов създават паралелен център в Министерството на вътрешните работи и репресиите през 50-те години са главно тяхна „заслуга”.
ПОКЛОН
Руската федерация, която сама определя себе си като наследник на СССР и до днес отказва да поднесе извинение на българския народ за окупацията на страната ни през 1944 година. Нейна е и отговорността за загиналите близо 20 000 български войници и офицери след включването на части на българската армия в състава на Трети украински фронт на Червената армия. Комунистическата пропаганда наричаше тази война „Отечествена”. Но така може да се нарече само война, в която се защитава родината, а не когато се помага на чужда армия и родина – съветската, да окупира чужди родини. Отечествена война можем да наречем войната на българските горяни срещу комунистическия режим и съветската окупация на страната.
Повечето от
червените престъпници си отидоха от живота без да се покаят
Все още в България има паметници на терористи, на палачи, на съветски окупатори. Градове и села, улици и площади, училища, читалища, заводи, кооперативни стопанства носеха, а някои още носят техните имена. За памет и почит към жертвите на комунистическия режим сме отредили един ден. В малка Латвия има много такива дни, както и 539 места на памет за жертвите на комунизма.
Поклон пред паметта на невинните български жертви на престъпния комунистически режим!