Бившият футболен съдия Николай Стайков даде ексклузивно интервю за сайта Бетенеми. В него той разказа за футболната си академия – Барокко спорт, за целите и амбициите си, както и за редицата трудности, които е трябвало да преодолява през последните месеци, във връзка с пандемията.
Стайков сподели, че в трите години, в които школата е имала сътрудничество с испанския гранд Валенсия, се е усетила огромната разлика на организационно и финансово ниво между европейските и българските школи.
Въпреки всичко, президентът на Барокко смята, че се виждат наченки на подобрение и в родната действителност, отбелязвайки все по-голямата ангажираност на млади специалисти, които търсят развитие в сферата на футбола.
- Г-н Стайков, трудната и тревожна година е вече зад гърба ни, независимо, че новата не започва по много по-различен начин. Как оценявате изминалите 12 месеца през Вашата призма?
- Измина една трудна година, във всеки един аспект. Срещнахме се с нещо, с което до момента човечеството не се беше срещало. Отделно, трябваше да търсим варианти за издържане на школата, тъй като всяка една школа е силно зависима от таксите на децата. При положение, че децата не са на линия, то и за самите треньори, и за мен беше тежко.
- Какво беше отражението на пандемията върху процесите във Вашата школа – Барокко спорт?
- Като човек, който дълги години се занимава с футбол и съм бил от страната на треньорите, знам, че да работиш и да не вземаш пари е сложно. Това важи за всеки човек, когато си на ръба на оцеляването. При мен са главно млади момчета, които се опитвам да стимулирам, за да се развиват. В онзи момент обаче не можех да им предоставя нищо и трябваше да се опитам да ги задържа в клуба, за да последват идеологията ни.
Когато започвах проекта с академията, идеята беше да привлека много деца на базата, която стопанисвам. Пълните терени ми радват сърцето, това е един вид удовлетворение и показно, че съм си постигнал целта.
- В кой аспект е най-голяма загубата за децата през изминалите месеци?
- Децата загубиха напълно системността си на тренировки. В един момент са само пред компютрите и не могат да излизат, след като преди това са свикнали по 3-4 пъти на седмица да са ангажирани с футбол. Получи се обездвижване и при децата си пролича особено много, когато се върнаха към тренировки и бяха качили килограми, например.
От друга страна се наруши и ритъмът на живот. Те си знаеха последователността – например, училище, уроци по английски и след това футбол. Всичките рестрикции и мерки, наличието на родители, които бяха налегнати от безпаричие, други, които се страхуваха за по-възрастни роднини – сблъскахме се с много различни аспекти и трябваше да сме по-гъвкави в методите си. Мисля, че успяхме да закрепим нещата и да запазим децата и треньорите в школата, за да съумеем да продължим развитието на школата.
- Успявахте ли да държите децата фокусирани върху футбола и най-вече спокойни с оглед на цялата обстановка?
- Всички млади треньори правиха онлайн тренировки през „Зуум“. Те използваха системата и за другите си ангажименти и бяха добре запознати с нея. Искахме да запазим интереса на децата, а и да ги накараме да се чувстват близки до треньорите. Приемам, че децата и треньорите трябва да са като семейство и винаги трябва да има добра и постоянна комуникация с тях и с родителите им. Както и преди съм казвал, за да се изгради играч трябва да има добра връзка между родителите и треньорите. Само така може да се направи и добър краен продукт. Мисля, че се справихме с целта.
- Проектът „Барокко“ започна преди повече от 3 години. Разкажете ни малко за това как се решихте на тази голяма стъпка?
- Като човек, играл футбол, имах мечта да бъда треньор. Осъществих мечтата си, влизайки в НСА и работейки с деца. Постепенно спрях с футбола и се пренасочих към съдийство, заради различни контузии. Успях и там да стигна до професионалното ниво. Редом с това си играех и футзал, и плажен футбол, така че винаги съм бил в кухнята на всички разновидности на футбола. След време станах и преподавател в Софийския университет, отново с футбола.
Постепенно прецених, че е време да започна да помагам на спорта, като създаването и развиването на школа беше начинът за мен. Сега имам ясната идея да се опитам да помогна на всички деца в школата, не само да станат футболисти, но на първо място, да станат хора. Това го повтарям на всяка родителска среща. Важно е да заобичат футбола, другото може да се постигне под най-различни форми, не само през професионалното практикуване на футбол. Може да станат мениджъри, съдии, да работят в маркетингов отдел, вратите им към този спорт не се затварят, в никакъв случай, ако не станат футболисти. Винаги може да се занимават отново с футбол, даже и да не е на зеления терен директно.
- Помага ли Ви многостранното развитие в различни роли във футбола сега и когато вече сте в ролята на управник на клуб?
- Абсолютно, да. Минал съм през всички нива на футбола – футболист, съдия, треньор и сега президент. Отделно, както и споменах, съм играл футзал и плажен футбол. Наясно съм с всички процеси в България. Нашият футбол се намира в труден преход, но мисля, че има светлина в тунела. Треньорите в детско-юношеските школи проявяват желание да се обучават, активно посещават семинари и постоянно търсят начини да се развиват. Това е една предпоставка, че до няколко години ще видим вече и същински резултати.
- Дават ли надежда играчи като Вальо Антов, Доминик Янков и други, че може да видим отново наши състезатели, които да се реализират успешно на най-високото ниво?
- Вальо Антов и неговият трансфер в Болоня определено е пресен пример. Това са хубави неща, но след това идва трудното – да се наложат. Преди 2-3 години и Калоян Кръстев беше в Болоня, както и доста други наши млади момчета, които не успяха обаче да се наложат по различни причини в Европа.
- Защо имаме толкова голям проблем с изграждането на манталитета на нашите футболисти?
- Проблемът е доста всеобхватен – икономически, социален. Нашите деца карат доста различен пубертет спрямо европейските, но още по-ключовото е, че родните клубове изостават много на организационно ниво спрямо тези в чужбина. На юношите в Европа се обръща специално внимание още от 12-13-годишни, когато започва да се следи храненето, заживяват децата в интернати и се намира баланс между училището и футбола. При нас този баланс и тази системност тотално отсъства.На родителите също им се изкриви мисленето, защото с оглед на по-малкото ни успехи през последните години, масово децата биват ориентирани към изучаването на езици, а футболът и спортът остават като трети или четвърти приоритет.
- Школата Ви има засилено партньорство с гранда Валенсия, като на практика Барокко е представител за България на испанския тим. В кои аспекти получавате най-голяма помощ от Валенсия?
- Покрай пандемията всъщност ни се ограничи партньорството с Валенсия. Преди това сключвахме договори преди началото на годината, според които техни треньори трябваше минимум три пъти годишно да идват при нас и да изнасят лекции пред нашите треньори. Тази година дори не поднових договора, покрай несигурността около пандемията.
Горчивата истина обаче е, че футболът вече се прави само с много пари. Школите в Европа влагат много средства. Като започнем през лекари, физиотерапевти, отговорници за храненето и т.н. Даже и в школите на средноевропейско ниво е налична армия от специалисти и там се виждат резултати лека-полека.
При нас треньорът изпълнява 4-5 дейности, разпилява се и нищо не се получава. Това, което придобихме като опит от работата с Валенсия, по-скоро ни представи плашеща равносметка за това какво правим ние и какво правят те! Те имат по 4-5 треньори в една единствена възраст. Западноевропейският футбол е на такова равнище, че все по-трудно ще е да се доближим до тези стандарти.
Все пак, отново казвам, има наченки на подобрение. Лудогорец успя да направи добра школа, въпреки че им е трудно поради географския фактор. Ботев Пловдив направиха добра школа, но и там ги налегна финансовата криза. Левски правеше интересни неща, преди цялата сага около Божков. Школите се опитват да се развиват по западноевропейски модел, но е много трудно. Най-лошото е, че президентите на тези клубове не желаят да влагат повече средства именно в школите, за да се изкарва по-добра продукция.
- Създава ли проблем, в този ред на мисли, тезата, че в България от футбол много трудно се печели? Има ли начин това да се промени, за да може собственици да влагат повече средства?
- Пирамидата при нас, на първо място, е обърната с главата надолу. На второ място, президентите у нас ръководят клубовете със съвсем различна цел. Виждаме, че Домусчиев и Гриша Ганчев успяха да спечелят от футбол. Ганчев направи добра школа в Литекс, откъдето излязоха доста играчи, които бяха ядро на националния отбор. Лудогорец спечели с влизанията си в групите на европейските клубни турнири. Недостатъците обаче се виждат, а именно многото чужденци.
Четох статия онзи ден, че в Лудогоре има 25-ма чужденци, което не съответства на вложените средства и изграждането на 12 терена за школата. Вложени са общински и държавни пари в самата база и в следващия момент отново разчитаме само на чужденците. Трябва да има баланс, за да се получат нещата. Необходимо е търпение и сърце.
- Преди време споменахте, че след 3 години работа сте достигнали „кота 0“ в школата. Какви са следващите малки стъпки пред Вас?
- Мисля, че много правилно се изразих, тъй като през тези три години се стараех да изградя треньорски екип, който да взаимодейства добре помежду си и да работи заедно на ниво. От лятото дойде да помага в школата Стефан Яръмов, едно доста известно име в детско-юношеския футбол, с дълги години опит в школите на ЦСКА и Литекс. Ники Николов дойде наскоро от Витоша Бистрица, той има около 15 години стаж в юношеския футбол.
С тези назначения правя малки стъпки, които очаквам да дадат определни резултати след 1-2 години. Заредил съм се с търпение, защото знам, че съм тръгнал от нулата и с всяка година се опитвам да надграждам по малко. Миналата година, например имахме само около 17 момчета в старшата възраст, сега вече са 37 и направихме два отбора, които да играят в различните зони.
В по-малките възрасти е по-трудно, защото редица други частни школи набират доста от талантите, но се надявам с времето да вдигнем и ние качеството. Надявам се, че с мисленето, което се налага всеки ден – да станем хора, а не футболисти на всяка цена, ще се получат и необходимите резултати накрая.
- Редица футболни деятели изтъкват затварянето на спортните училища и малкото тренировъчно време на играчите като основния проблем на нашия юношески футбол. Споделяте ли тези наблюдения?
- Съгласен съм. Това, което е било, образно казано, градено по време на комунизма, беше разрушено за 15-20 години. Имаме нужда от начертаването на ясна стратегия, за да се възстановят спортните училища и паралелки. Цялостно обаче факторите са много и всичко е комплексно.
Самата образователна система стигна своеобразно дъното и има опити за възстановяването на предишното ниво на обучителната система. Точно там трябва да се направи далеч по-добра връзка между Министерството на образованието и Министерството на младежта и спорта. Трябва да се обърне внимание на малките неща, например липсата на часове по физическо в най-ранните възрасти в училище. В дългосрочен план това дава своето отражение. В предишната структура имаше ясно обособени младежки центрове за спорт във всяка община, децата от най-ранна възраст бяха задължени по някакъв начин да спортуват.
Друг проблем на нашата образователна система е разделението на две смени. Навсякъде в Европа се учи сутринта, след което следобедът е предоставен на децата за други занимания и спорт, например. В нашата школа се чудим как да направим тренировките късно вечерта, защото някои деца са сутрешна смяна, други са вечерна и свършват чак към 19:00 ч. Докато свърши тренировката и вече е време за лягане, съответно детето няма да успее да се наспи и възстанови добре. Това е елементарен казус, но реално оказва сериозно влияние върху развитието на един футболист.
- Като бивш съдия, смятате ли, че е парадоксално, че имаме рефер на европейско ниво, в лицето на Георги Кабаков, но въпреки всичко той не изглежда да получава необходимото уважение в родната си страна?
- Мога да Ви дам и други примери за съдии, които са на европейско ниво, но в собствената си страна не са особено долюбвани. Имал съм възможност да се докосна до доста международни съдии от други държави.
Не бива да забравяме, че съдийството е част от футбола и затова е най-великата игра в света. Футболът е направен за емоция, хората са отишли на стадиона, за да изкарат всичката насъбрана енергия. В България казваме често, че се ходи на мач, за да се изкара негативната енергия.
Идеята обаче е, че се предоставя нещо различно, спрямо ежедневието. Затова трябва да се примиряваме с грешките на съдии, треньори и футболисти – всеки прави грешки. Нужно е да се разсъждава по-философски и да не се водят някакви войни между клубовете и срещу съдиите, например.
- Очакваме въвеждането на системата ВАР в България в най-скорошно време. Позитивно или отрицателно е влиянието на системата, след въвеждането ѝ в употреба?
- Мога да изтъкна както плюсовете, така и минусите на тази система. Определено ще има по-малко ощетени отбори. Виждаме обаче, че съдиите прилагат и тълкуват отсъжданията по различен начин из цяла Европа. Губи се човешкият фактор и емоцията сред феновете, които се чудят дали радостта им не се е оказала напразна. Губи се елемента на първична радост. Създава се и излишно напрежение сред играчи и ръководство.
Футболът е бил създаден с цел забавление на хората, а с навлизането на тези технологии да не стане така, че един ден и футболистите да разчитат да дадена технология, която да им оправи мерника пред гола, например!
- И за финал – какво си пожелавате в личен и професионален план през тази година?
Пожелавам си най-вече здраве, за мен и за всички около мен. Дано успеем по-бързо да прескочим тази епидемиологична обстановка и да се върнем към стария си ритъм на работа и живот.
Относно школата, мога да кажа, че се надявам да предам работоспособността си на всички треньори, защото всичко, което съм постигнал през кариерата си, е било плод на много труд. Вярвам, че рано или късно това, което правим със сърце, ще даде плодове.