Огнян Минчев, Фейсбук
Преди 30 години на 10 ноември българите получихме редкия шанс да станем свободни. Само още веднъж в новата ни история сме получавали шанс за свобода - при Освобождението. Тези две възможности съществено се различават. Възстановяването на българската държава след пет столетия чуждо владичество идва не просто след една руско-турска война. Българите от онази епоха са направили много за да постигнат своето освобождение. И с борбите за независима църква, и с Априлското въстание, и с героизма на опълченците на Шипка. Руската империя ни освобождава от османско владичество, но не възнамерява да ни предостави суверенитет или самоопределение. Стратегията на Петербург е България да бъде приобщена към руското имперско наследство, да смени един имперски контрол с друг. Българите в края на 19 век използват успешно възможността да се еманципират от чуждо господство - чието и да е то. Водена от лидери, стоящи на висотата на времето и на своята мисия като Стефан Стамболов, България за кратък период от време се превръща в най-бързо и успешно модернизиращото се общество на Балканите.
10 ноември 1989-та завари българското общество в състояние доста по-незряло за свобода. За половин век България бе преживяла изтреблението на своя обществен елит, контролът на комунистическата диктатура върху обществото бе сред най-силните и репресивните форми на тоталитарно управление в болшевизирана Източна Европа. Насилието бе последвано от десетилетия на развращаване на нововъзникващите елити - културни, стопански, експертни с комбинация от репресии и съблазни. Когато рухването на съветската империя дойде като неочакван подарък за нас, българското общество все пак успя да се мобилизира и да създаде най-мощната и донякъде успешна демократична опозиция на мимикриращата в поза на "промяна" управляваща комунистическа партия - в сравнение с всички други посткомунистически общества на Югоизточна Европа. Тази опозиция имаше много недостатъци. Тя бе незряла, неопитна, инфилтрирана с доносчици и агенти, нападната от нищожни амбиции и кариеристи на дребно и на едро. Тази опозиция страдаше от синдрома на радикализма, разцеплението и липсата на по-дълбока стратегическа визия отвъд няколкото ясни цели, поставени като ориентир за поведение. Въпреки всичко, тази опозиция успя да се пребори срещу опитите трансформацията на българското общество да приключи с един модел на видоизменен контрол на бившата комунистическа партия върху обществото и държавата.
Под ръководството на новосъздадената демократична общност бяха постигнати значими цели на общественото развитие. Бе създадена демократична политическа система. Макар и с много противоречиви стъпки в резултат на остра политическа борба бе осъществена икономическата реформа след комунизма. Постигнати бяха двете ключови стратегически цели за бъдещето на България - членството в НАТО и ЕС. И най-важно - дори и в най-опасните, тежки периоди на предизвикателства срещу демократичната система в страната, ние успяваме - поне засега - да съхраним до известна степен своите граждански свободи - на словото, на гласоподаването, на свободно движение и на собствен личен избор за житейска реализация. Това не е малко - на фона на това, от което тръгнахме преди 30 години. Но много неща не успяхме да реализираме, още повече неща не осъзнахме докрай и не ги поставихме като цели в живота си - личен и обществен.
Докато обикновените българи - с различни убеждения - се бориха за създаването на демократична система на управление, за гражданско равенство и обществен просперитет, най-ретроградните сили на комунистическия апарат и на политическата полиция, на държавна сигурност уверено и арогантно заграбиха огромна част от националното богатство и формираха гръбнака на мощна система на организирана престъпност, подчинила стопанството и новата, крехка демократична държава. Тази организирана престъпност застана над държавните институции и над закона в качеството си на мафиотска олигархия. Кримналната бруталност и липсата на капацитет за ефективна икономическа дейност превърна тази олигархия в мощна преграда пред стопанския растеж и ефективното държавно управление на обществените процеси. Естественият процес на миграция в резултат на новопридобитата свобода се превърна за почти два милиона българи в императив за емиграция с цел прехрана и професионална реализация - които милиционерската мафия и нейната мутренска репресивна система отказаха на милиони обикновени българи. И до ден днешен заплащането на труда на българите е най-ниско в Европа - дори по мащабите на съседни страни като Румъния.
Постигнала консолидиран контрол върху стопанството на страната и представителните институции на властта, посткомунистическата олигархия през последното десетилетие уверено овладя и контрола върху правосъдието, постави основните медии в страната под свой контрол. Това даде възможност на високопоставената организирана престъпност безнаказано да развихря корупцията на високите - и на всички етажи на властта. Най-голямата опасност за демократичната система, за новопридобитата ни свобода са силните връзки и целенасочени опити на политико-икономическите мафиотски структури непрекъснато да разширяват сферите на контрол на възродения руски империализъм върху българското общество. Върху енергетиката, върху системата на публична информация, върху взимането на ключови решения за българската национална сигурност и българския национален интерес.
10 ноември е дата, която ни подсеща, че свободата и нейната настояща политическа форма - демократичната система на управление - не е удобно кресло, в което можеш да седнеш и да си починеш. Свободата е възможност, за която се воюва всеки ден. Свободата е благо, което враговете на свободата се стремят да похитят и отменят с всички възможни средства - с лъжа, манипулация, хибридна война и пропагандна истерия, с контрол върху правото да избираш, с икономика по законите на джунглата, с рекет и открито насилие. Голямото мнозинство сред нас не сме доволни от резултатите, които постигнахме за тези 30 години възможна свобода. Но е жалко когато недоволството води до озлобление или до отчаяние. Необходимо е да носим съзнанието на успяла нация, на успяло общество в основното - в избора на път, на принадлежност и на перспектива. И да превръщаме своя гняв и неудовлетвореност в мотивация за промяна и за борба - срещу тези, които не се отказват от възможността отново да ни поробят. Не съществува , гаранция за успех по този път. Но други достойни пътища няма.