26 години без великия, но неразбран Александър Геров - смятаха го за луд

На днешната дата през 1997 година угасва пламъчето на поета Александър Геров. Българската критика го нарича "оголено сетиво..., открито за цялата вселена".

Роден в София през 1919, Александър Геров завършва право в Софийския университет. Участва в конспиративна дейност през 1944, за което е арестуван.

Своя усет към словото открива като съвсем малък, когато за първи път публикува проза в един сливенски вестник. Едва 11- годишен започва да сътрудничи на детски и ученически издания. Автор е на много произведения за деца. Пише и любовни стихотворения, които посвещава единствено на съпругата си Тамара, с която продължава да общува и след смъртта й.

Поезията, която създава Александър Геров, е подчертано философска, разсъдъчна, екзистенциална. Както казват познавачите на му “нямаме друг поет с подобна неерудитска философска дълбочина, с подобно небългарско усещане за смъртта, с подобно необичайно докосване до и отвъд битието едновременно във всекидневните и във вселенските му измерения. “

Публична тайна е и това, че Александър Геров е един от българските поети, смятани за луди. Повод за подобни внушения е прословутата случка, когато един ден излязъл от къщи чисто гол и се качил в колата си. След зрелищно преследване по софийските улици, успели да го заловят. Поетът бил транспортиран до лудницата на 4 – ти километър, където прекарал известно време. Това предизвикало истински смут сред фалшивия културен комунистически елит у нас.

Освен това самият Геров признава в интервюта, че е правил няколко опита за самоубийство, което също е било твърде притеснително за близките му и хората от неговото обкръжение. Но в тази своя "лудост" поетът до края на живота изповядва своето верую - "към Космоса голям моят дух се носи".

ПРОКЛЯТИЕ

Капе тежък покой. 
От небето се струи тревога. 
Като хищно око 
е луната, червена и строга.

Нещо диша в нощта. 
Нещо стъпва край мене и съска. 
Капят черни листа. 
Бягат сенки - уплашени гъски.

С бели, бесни очи 
аз се втурвам да бягам безумен. 
А след мене пищи 
един стар и настръхнал игумен.

Самотата е той! 
Самота, нетърпимо жестока! 
Ледни капчици пот 
ме изгарят и щипят до болка.

О, какво съм сторил? 
Лъскав нож във ръцете ми свети. 
Хора, страшни и зли, 
хищни хора, бъдете проклети!