На 3 юли 1895 г., в центъра на София, на ул. „Раковска“, пред днешния НАТФИЗ, е извършено покушение. Жертва е бившият министър-председател Стефан Стамболов. След три мъчителни дни, на 6 юли, бележитият държавник издъхва в дома си на същата улица, № 122.
Днес се навършват 128 години от Стамболовата кончина. По този повод поместваме откъс от наскоро появилата се в издателство „Просвета“ книга на историка Стефан Дечев „Стамболов след Стамболов. История, политика и памет (1895-2020).“ Той ни припомня за един телевизионен формат – „Великите българи“ - и мястото на Стамболов е него.
Стамболов сред „Великите българи“
Стефан Дечев
От 9 юни 2006 г. до края на февруари 2007 г. в страната се провежда – по британски лиценз на Би Би Си, датиращ от 2002 г. – кампанията „Великите българи“. През първия етап, между 9 юни и 10 декември 2006 г., са предложени общо 2710 българи. На 23 декември 2006 г. в свое специално предаване БНТ обявява онези 100, които са събрали най-много гласове сред аудиторията. Оказва се, че в гласуването са участвали близо 170 000 български граждани. Първите десет души, за които са подадени гласове, биват подредени по азбучен ред. През втория етап на кампанията, който започва след 23 декември 2006 г., публиката гласува вече само за онези исторически личности, които са успели да попаднат в първата десетка. През тези седмици БНТ подготвя документални филмчета или презентации за всяка от тези личности, като те се излъчват в определени дни.
Филмът за Стамболов е дело на режисьора Милко Лазаров („Ага“), а сценарист е телевизионният водещ Димитър Стоянович. В него основен застъпник за Стамболов е също режисьор – Явор Гърдев. По думите на Гърдев Стамболов е „най-спорната от 10-те личности“, които достигат до финала. Затова режисьорът М. Лазаров решава да „атакува“ и да не организира филма си като разговор на експерти историци за Стамболов, а на хора от неговата гилдия, актьори (Наум Шопов, Марин Янев, Валентин Ганев, Юлиян Вергов, Иван Радоев, Малин Кръстев, Валери Йорданов, Жоржета Николова), давайки на Я. Гърдев ролята на основен застъпник. Още в началото на презентацията Гърдев изтъква пред събралите се за разговор театрални знаменитости, че са подбрани заради особеностите на професията си, доколкото се занимават, по думите му, с „вчувстването в някаква чужда съдба, вчувстването в някакъв чужд характер“. По този начин М. Лазаров, Д. Стоянович и Я. Гърдев се надяват да убедят зрителите не само че Стамболов е велик, но както казва сам Гърдев: „Защо не и най-великият?!“. Според режисьора Стамболов все пак се е изправил срещу най-силните тогава в Европа и той е като герой, излязъл от Шекспирова трагедия.
Авторите на филма решават да го организират като дискусия, центрирана около няколко същностни въпроса. Първият от тях се отнася до отношението на Стамболов към Османската империя и той гласи: „Велик революционер ли е Стефан Стамболов?“, „Велик държавник ли е Стефан Стамболов?“, „Велик дипломат ли е Стефан Стамболов?“; „Велик ли е Стефан Стамболов в отношенията си с короната?“, „Велик ли е, щом е диктатор?“, „Възможна ли е изобщо демокрация в страна, която току-що излиза от 500-годишно робство?“, „Велик поет и публицист ли е Стефан Стамболов?“. Дискусията между актьорите, заостряна от акценти, е последвана от строга историческа фактология, представена от Д. Стоянович, в която се изброяват известни истини и заслуги на Стамболов. В крайна сметка винаги надделява отговор, който е в негова полза. На финала на лентата жестоката смърт на бившия премиер е използвана именно за да се подчертае неговото „величие“. В този смисъл Я. Гърдев е категоричен, че Стамболов заслужава дори да бъде обявен за „най-велик българин“.
Можем определено да обобщим, че телевизионната презентация за Стамболов събира няколко поколения български актьори. Всички те определено са с достатъчно ярки спомени от времето на бившия комунистически режим. В този смисъл те са и носители на онази нагласа, която е решаваща през 90-те за реабилитирането на Стамболов и изкачването му до върха на историческите фигури, както и до позицията на най-големия български държавник. Ето защо живели значима част от живота си в условия на несвобода, от една страна, и с усещането за родината си като „16-а съветска република“, от друга, не е трудно различните поколения актьори и театрали да се обединят около идеята за значимостта на Стамболов, още повече че самата публика в предварителното гласуване все пак го поставя сред 10-те „най-велики българи“.
Ето какво си спомни пред мен Явор Гърдев за онова време и направата на презентацията(1). На въпроса защо е приел да стане застъпник на Стамболов, той отговори: „Към момента имах изострено любопитство към геополитическа проблематика и ми се стори, че геополитическите аспекти на дейността на Стамболов са нещо, върху което си струва да се направи сериозен акцент, както и на протекционистките му политики в икономическата сфера. Освен това Стамболов беше единственият силно противоречив кандидат за приза от цялата десетка и май единственият без абсолютно никакъв шанс да спечели. Всичко това приличаше на предварително изгубена кауза, а аз имам особено пристрастие към такива каузи. Със Стамболов се състезаваха осем чисти всенародни икони и един парашутиран чрез консолидиран активизъм духовен водач (Петър Дънов – бел. моя, С. Д.), които нямаха особена нужда от защита, тъй като влизаха в състезанието с предварителен ореол, чието сияние трябваше просто да се подгрява. Не помня някой да е поставял на масата тежки морални казуси, за да десакрализира останалите претенденти, или да е обсъждал що е то целесъобразност в случая с убийството на Стойчо Гиргинов(2) например. Освен това ми изглеждаше някак непочетно да вадиш кирливи ризи на едни национални герои, за да доказваш, че други са по-велики. Та на фона на така очертания сакрален пейзаж Стамболов си стоеше направо токсично. ...Форматът питаше защо са ни важни на нас тези герои, и така поставеният въпрос вече съдържаше презумпцията, че са ни важни. Оставаше да разберем кой колко. Това се случи чрез едно представяне и чрез един финален дебат. Представянето (по-точно ми се струва да го наречем така, отколкото филм) си поставяше за цел да разбере по какъв начин Стамболов обитава съзнанието на съвременни хора от сфера, несвързана пряко с историческата наука. За целта на представянето проведох една дискусия с актьори, която си беше около два часа и се въртеше около важни тематични точки, свързани с делото на Стамболов. От нея в представянето обаче бяха монтирани съвсем кратки потпури около задаването на основните въпроси и съвсем кратки реплики от включванията на актьорите. ...Другото, което трябва да напомня, е, че действието се развиваше преди четиринайсет години и още го нямаше отдушникът на социалните мрежи, където вече всеки може да спори за всичко публично. Тогава централният дискурс по определени теми още беше много важен, имаше подмолни течения и закъснели вече протести на леви функционери от старата школа, че Стамболов нямало как и дума да става да се обсъжда като велик българин и прочие...“.
Заедно с това Я. Гърдев си спомня и нещо куриозно: „След финала на кампанията далечна роднина на Стамболов, гледала дебата, ме откри по сложни пътища и ми подари чифт копчета за ръкавели, които каза, че са му принадлежали. Подаръкът много ме трогна, но също ми развинти въображението, че това може да са копчетата, които Стамболов е носил по време на атентата, когато Халю му отсича ръцете. Не нося често ризи. Такава с ръкавели имам само една, но всеки път, когато си я облека, ръцете ми странно започват да тежат и постоянно имам съзнанието, че нося опасни копчета. Даже веднъж си представях как и Величко Велянов ме гони да ми реже ръцете и да ми бие шамари с тях, макар копчетата да не бяха на Стамболийски. Въобще лудило!“.
На 17 февруари 2007 г. е обявен финалният резултат от гласуването. Стефан Стамболов категорично влиза в челната десетка, като сам заема осмото място. Той се нарежда там след Васил Левски, Петър Дънов, Аспарух, Симеон Велики, Христо Ботев, Борис I, Константин-Кирил Философ. Зад Стамболов в десетката остават Иван Вазов и Паисий Хилендарски. На практика едновремешният министър-председател на България е единственият държавник от периода след Освобождението, който се озовава там. До 20-о място други държавници са единствено Тодор Живков (попаднал поради високото участие на носталгичния вот в телевизионния формат), Калоян, Крум и Иван Асен II. Другият държавник, който се оказва сред „Великите българи“, заема 22-ро място и това е Иван Костов (отново резултат от мобилизирани привърженици). Близък до профила на Стамболов е и неколкократно заемалият министерски пост Атанас Буров, но той е поставен чак на 42-ра позиция. Интересно е, че от държавниците съвременници на Стамболов буквално нито един не заема място в списъка до 100-но място. Иначе, що се отнася до другите му съвременници, прави впечатление, че при осмо място за Стамболов Ал. Константинов е на 23-то, Г. Бенковски – на 25-о, Г. С. Раковски – на 34-то, Петко войвода – на 35-о, З. Стоянов – на 49-о, Л. Каравелов – на 82-ро, и т.н. Макар да не липсват комични моменти, например 24-то място на Волен Сидеров, разположен между Ал. Константинов и Г. Бенковски, класацията недвусмислено свидетелства за преподреждането, случило се със Стамболов след 90-те години на XX в., и неговия чувствителен обществен отзвук като резултат от работата на медиите, издателските начинания и многобройната публикувана стара и нова литература, възпоменателните практики, новите изградени градски пространства на памет, учебниците по история и т.н.
.............
(1)Интервю на автора с Явор Гърдев.
(2) Слуга на ловешкия чорбаджия Денчо Халача, убит през август 1872 г. от Левски.