Ето как е разчел народопсихологията на бъгарина Иреачек:
… Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за благото на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо.
… За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.
... Българин с българин не може да се разбере. Те все гръмогласят.
... България е с население 2 милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри.
... Българите са много мили с чуждите и бързо ги приемат за свои. Бедата обаче е там, че те много лошо се отнасят към своите си.
... Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Всеки иска да стане министър. Във време, гдето всички трябва да се заловят за усърдна работа, за да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни лични препирни. Свидетелство за това са тукашните вестници, които в Европа са съвършено без пример по своят си див език и стил. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единът мрази другия и няма по между им съгласие)....
117 години по-късно едва ли можем да констатираме нещо по-различно за народа си. По-скоро би трябвало да сме се отърсили от мита, че българинът е велико нещо. Искахме да сме трандафори, но си останахме цървули. Реализмът за това какво представляваме и на къде вървим са ни още по-необходими днес – оскотял, народът иска тотална промяна на политическата система, чака нови месии, които да му оправят живата. И пак се делим на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри. В 21 века обаче това не е просто съдба, а диагноза и национална трагедия.