Катерина Колозова, civilmedia.mk
Заглавието е провокирано от един имейл, изпратен ми от приятел и колега македонец, който работи в Берлин, но вече дълго време се занимава със световни и европейски въпроси на политическото публично говорене и международните отношения, а не само с нашите.
Разговаряхме за стигмата на "ревизионизма" в нашата историография като нещо, което влачим със себе си от периода не неуспешния опит да се изгради истински социализъм (периодът на СФРЮ), за българофобията, но и за национал-шовинизма на сегашната власт в България и неприемливостта на българските искания в частта, в която се извършва насилие върху правото на самоопределение.
Загатнахме и въпроса за колективната вина, включвайки и проблема, че ако на българския народ му припишем колективната вина за периода на сътрудничество с нацистка Германия, а на собствения си народ му подаряваме пълна амнистия от всякаква вина, съвсем несъзнателно, участваме в изграждането на един националистически стереотип за съседите ни.
Също така, изграждаме един себепрославящ стереотип, без никакво преосмисляне, и с това създаваме специален тип национализъм,
колективен нарцисизъм, който задължително поражда шовинизъм
спрямо онзи, който сме обявили за свой антипод.
След целия разговор моят приятел заключи, че "ние се стараем да направим една хубаво подредена градина с цветя на терен, из който постоянно се движат булдозери".
Ако теренът е върволица от булдозери, тогава, нека опитам да направя една малка висяща градина от ереси, но и на общи места, които на водачите на булдозерите може дори и да им харесат, и да опитаме да установим някаква хармония в цялото противоречие.
Това, което искам да кажа, а на всеки обикновен човек му е познато и не е някаква изключителна мъдрост (но е доказана мъдрост), е следното: реалността, особено в объркани и болни периоди от историята (на нации, общности, а дори и на семейства или отделни личности – тоест, всякаква история), не е черно-бяла.
Реалността е и сива, и пъстра
Колкото е по-травматична, толкова е по-сива, отколкото пъстра.
Черно-бялата история и визия за нещата е догматична. Черно-бяла и статична снимка на нещата в обществените науки е догматизъм, и прави науката повече слугиня на нацията-държава и по-малко наука.
Първото, заради което трима представители на нашата историческа комисия се разграничиха от интервюто на Зоран Заев за БГНЕС беше, че е извършил "престъплението на ревизионизма".
Шокиращо е, че съвременни учени използват терминологията на историографията на СССР (и СФРЮ) според която „историческият ревизионизъм“ е автоматично нещо негативно, недопустимо и морално неприемливо.
Но ако посетите Уикипедия на английски ще видите, че терминът "исторически ревизионизъм" има следната дефиниция, дадена от Асоциацията на американските историци:
„Историческият ревизионизъм е средство, с което историческите данни, историята на едно общество, така както е разбирана в колективната памет, постоянно вгражда нови факти и тълкувания на събитията, които обикновено се разбират като история.
Историкът Джеймс М. Макферсън казва: 14-те хиляди членове на тази Асоциация, все пак, са наясно, че ревизията е живата кръв на историческата наука. Историята е постоянен диалог между настоящето и миналото. Тълкуванията на миналото са предмет на промяна в светлината на нови доказателства, нови поставени въпроси спрямо доказателствата, нови перспективи придобити с течение на времето.
Не съществува една вечна и неизменна истина за събитията и тяхното значение.
Непрекъснатите търсения на историците в разбирането на миналото, както и ревизионизмът, са това, което правят историята жива и и дава смисъл".
За жалост, много често и съвсем погрешно, се приравнява негационизмът (отрицанието), който включва преднамерено изкривяване на факти и проблематизиране на моралната отговорност на холокоста или други злодейства на фашизма, с ревизионизма.
Все пак, думите ревизионизъм и ревизия в съвременната историографска наука означават нещо друго (именно, цитираното по-горе).
За съвременните учени, все пак, това би трябвало да е ясно, както и това, че
не могат да хвърлят думата "ревизия" като попска анатема
Разбира се, ние самите настояваме България да извърши ревизия на своя исторически наратив, за да признае съществуването на македонската нация – колко принципна е тази позиция, при която на другия му препоръчваш ревизионизъм, а за себе си истерично анатемосваш тази дума?
Също както от българска страна, така и от наша страна, очевидно, има членове на комисията, които са заседнали в догматизма на постсъветската концепция за историографията.
Реакциите в обществото, в които България се идентифицира и преди, и сега с фашизма – срещу нашата ангелска картина за нас самите – показва, че трябва да превъзпитаме собствения си шовинизъм, преплетен с идеализирана картина за историята.
Това няма да намали нашата фиксация, че България в момента се отнася шовинистично с нас, а само ще даде морален кредит на нашите обвинения срещу българския шовинизъм.
Ако нямате друго оръжие освен истината на своя страна (а ние нямаме), използвайте кантовият категоричен императив и се запитайте дали постъпвате според следния принцип:
„Постъпвай така, че да използваш човечеството както за себе си, така и в името на всеки друг, винаги като цел, никога само като средство.“ (Имануел Кант, Grundlegung zur Metaphysik der Sitten / Immanuel Kant, Groundwork of the Metaphysic of Morals)
Македония няма право да допусне промяна на името на езика както на местни, така и на европейско и международно ниво, няма право да допусне насилие спрямо прилагателното, което означава етноса и националното ни определение. Но Македония е длъжна
да преразгледа моралната чистота,
за която претендира, морална чистота и праведност и искреност пред самата себе си, а след това и пред другите.
Затова, македонската държава и общество ще трябва да поставят въпроса за качеството на собствената историческа комисия, съдържанието на нашата официална история (която е създала учители, които в трети клас на гимназията учат учениците, че фашизмът в България е настъпил през 1934 година с монархизма на Борис Трети) и присъствието на шовинизъм у българските граждани, както в публичното говорене, така и подхранваната култура на всекидневието.
Първо трябва да изчистим собствения си двор и то заради самите себе си, а след това да плюем в чуждия, независимо от въпросите на европейската интеграция, заканите за вето, темата за регионалното добросъседство и другите големи политически наративи.