79-годишната учителка по българския език и литература от Радомирското село Върба Николина Янева е написала разтърсващо писмо до пропагандиста от БНР Петър Волгин, озаглавено „Неизпратено писмо“. Жената просто е искала да излее мъката, която таи в душата си цял живот, но не го е изпратила, защото е нямала вяра, че Волгин ще разбере съдържанието му и драмата, която е изживяла.
Думите на Николина достигат до читателите на Faktor.bg благодарение на журналиста Цветан Томчев. От няколко седмици той провежда свое разследване за издирване на неизвестните масови гробове на избити без съд и присъда от комунистите в първите дни след преврата на 9 септември 1944 г. Става дума вероятно за стотици безследно изчезнали, заровени в ями и кладенци край Радомир. Десетилетия наследниците им мълчат и крият трагедията си. Тук страхът от кървавия комунистически терор все още не е отминал, независимо, че са минали повече от 33 години от падането на тоталитарния режим на Тодор Живков.
Издирвайки разкази и свидетелства на живи наследници на убитите, Томчев попада на пенсионираната учителка. Пред него тя разкрива драмата с баща си, който не помни. Парадоксалното е, че Никола Иванов Галев е зверски убит и заровен в полята край село Върба, а месеци по-късно така нареченият Народен съд го оправдава.
Николина предоставя неизпратеното писмо до Волгин, което публикуваме ексклузивно:
„Незпратено писмо
Повод да напиша тези редове е обидата, болката и унижението, които изпитах след като прочетох във вестник „Трета възраст“, брой 25, от 27 юни 2023 година заглавието: „102 год. Жена съди журналистът Волгин“. Нещо в мен изкрещя.
Г-н Волгин,
Ще ви разкажа много малка част от живота си, а вие решете кой е „нахален и неумен богаташ и защо трябва да им Народен съд“.
Аз съм една от жертвите, която вече 78 години носи клеймото от Народния съд, въпреки че присъдата над моя баща не издава той, а неграмотни самонадеяни господари, търсещи слава и добър живот. Имах нещастието да ги познавам и да живея сред тях.
Родена съм 20 дни след смъртта на баща си, на 20 октомври 1944. Той е зверски убит на 2 октомври 1944 г. без съд и присъда и заровен с още 4-ма в яма край селото. Убийците му не позволяват на дядо ми да го погребе в близката нива, а заплашват, че ще ни вкарат в къщата ни и запалят – мен пеленачето на два-три месеца и сестра ми 8 години по-голяма от мен. Остава само болката и страхът. Редят се години на смърт и тъга.
Две години след убийството на баща ми, през 1946 година умират на 9 юни и на 13 юни един след друг родителите му – моят дядо и баба.
През 1947 година умира и брат му.
На 17 юни 1949 година умира и майка ми. Оставам кръгъл сирак на 4 година, а сестра ми на 12 години. Помислете, г-н Волгин преди да издадете присъда, защото аз ще ви попитам:
- Знаете ли какъв е вкусът, на хляба, подаден ви от съседа, който се страхува за себе си и близките, защото помага на „неблагонадежден“?
- Знаете ли как се живее в купонна система, където за враговете на народа няма нищо?
- Знате ли че аз не играех с кукли, а на погребение, опявах и плачех, защото това беше моето ежедневие?
- Знаете ли какво е да тръгнеш на училище с чужди дрехи и мукавено куфарче на по-голямото съседско дете?
- Да те преследват погледите и подмятанията на самонадеяни и наистина неуки господа?
Господин Волгин, когато болката ми позволи ще ви разкажа още по-интересни неща. А чуйте!
Успях, завърших педагогика в Дупница, защото бях упорита, честна и справедлива, защото преодолявах трудностите, падах, но ставах и продължавах напред.
Обичах децата и те ми отвръщаха с любов. Отраснах без родители, изградих здраво семейство, възпитах умни и честни деца и внуци, и се гордея с тях. Изживявам спокойно старините си, въпреки тъжните спомени за нерадостното си детство, юношество и младост. Но и днес с открит поглед и чисто сърце мога да кажа: ЖИВЯХ ЧЕСТНО, МАКАР И ТРУДНО. НЕ ТЪРСЯ ВЪЗМЕЗДИЕ, ДРУГ ГО РАЗДАВА, МАКАР КЪСНО, НО СПРАВЕДЛИВО!“
Не трябва да спираме да говорим за престъпленията на ДС и чудовищните зверства след 9 септември 1944 г., които възпява пропагандистът от БНР! Моля всички, които знаят места на масовите разстрели на невинни хора, убити в края на 1944 г., да ни пишат! Трябва да утешим за страданието и ужаса, и зловещата съдба на жертвите и техните близки, като издирим костите им и изградим мемориали в тяхна памет, казва пред Faktor.bg Цветан Томчев.
