За Русия шест месеца война доведоха не само до колосални и незаменими загуби в жива сила, но и до огромна загуба на оръжия и военна техника: управляемите ракети вече са много оскъдни, снарядите за артилерия и бронирани превозни средства ще бъдат изчерпани до края на годината, а състоянието на военната авиация не позволява пълномащабна въздушна кампания. Заради санкциите Русия не може да продължи пълното промишлено производство на оръжия и да попълни своите оръжейни запаси, които бързо се изчерпват.
1. Износване на артилерийските цеви и недостиг на боеприпаси
Един от подценяваните проблеми е ограниченият брой артилерийски снаряди и оръдия, с които Русия разполага. Сред експерти, наблюдатели и граждани битува общоприето мнение, че Русия е наследила огромен запас от артилерийско въоръжение и боеприпаси от времето на Съветския съюз. Проблемът е, че съветските артилерийски снаряди не могат да се съхраняват дълго и още през лятото на 2002 г., по време на втората чеченска кампания, руската армия се сблъска с недостиг на 122 mm и 152 mm снаряди.
Разбира се, това не означава, че целият съветски артилерийски арсенал трябва да бъде отписан. Например, ракетите с твърдо гориво за ракетни установки за залпов огън (Реактивни системи за залпов огън – РСЗО или Multiple Launch Rocket Systems - MLRS), са много по-малко чувствителни към дългосрочно съхранение, отколкото снарядите за класическата нарезна артилерия (оръдия, гаубици…). Повечето от тези снаряди отдавна се нуждаят от възстановителен ремонт. Освен това арсеналът от тези боеприпаси беше напълно употребен не само при двете чеченски войни и краткотрайната грузинска кампания, но и от военната кампания в Украйна през 2014 – 2015 г. , а вероятно още повече и по време на кампанията в Сирия.
В същото време трябва да се отчита, че скоростта на изразходване на снаряди по време на двете чеченски войни беше многократно по-ниска, отколкото е сега, по време на настоящата война, където тази скорост достига 40 000 – 60 000 снаряда (сумарно от всички видове) на ден по време на бойни действия с висока интензивност, спадайки до 24 000 на ден в периоди на така наречените „затишия“.
Струва си да се опитаме да оценим скоростта на производството на руски артилерийски снаряди, като се има предвид фактът, че то беше сравнително слабо през 1990-те и 2000-те години и беше в своя пик през 2010-те. Въпреки това, дори този темп на производство на съществуващи снаряди, както и темпът на разработване и създаване на нови боеприпаси, изглежда не устройваха Министерството на отбраната. Затова през 2014 г. стартира мащабна програма за възстановяване на снаряди, оцелели в артилерийски и ракетни складове. До края на 2017 г. тази програма възстанови 1,7 милиона боеприпаси и ракети от всякакъв тип, тоест около 570 000 годишно. Беше специално подчертано, че производството им от нулата би струвало на бюджета 117 милиарда рубли, или 39 милиарда рубли годишно.
Въз основа на тези цифри е възможно да се оцени обемът на самото производство на артилерийски боеприпаси. Ако погледнем печалбите на съответните промишлени предприятия и конгломерати, ще видим, че през тези години те варират между 80 - 100 милиарда рубли. Приходите, разбира се, включват и граждански продукти, които в някои предприятия представляват до 25-30% от общите приходи. В резултат на това, съотношението между възстановени и новопроизведени боеприпаси може да се оцени, макар и грубо, като 1:2. Или на 570 000 възстановени снаряда са произведени до 1,14 милиона нови. Така общият годишен темп на попълване на артилерийските складове през 2010 г. не надвишава 1,6-1,7 милиона снаряда от всички видове. Заслужава да се отбележи една интересна подробност: доставките на ракети от всички видове през 2017 г. например, възлизат на едва 10 700.
В резултат на това се оказва, че за шестте месеца на агресия срещу Украйна, Русия е трябвало да изразходва най-малко 7 милиона снаряда, без да се броят загубите на фронтовите складове в резултат на украинските удари. С други думи, ако интензивността на войната остане на сегашното си ниво, то до края на 2022 г. Москва ще се изправи пред осезаем недостиг на снаряди и ще трябва да намали използването на артилерия, за да пести боеприпаси.
Освен снарядите, има и проблем с износването на цевите
Докато направляващите [тръби/релси] на реактивните системи за залпов огън имат дълъг живот (ако разбира се поддържат правилно), цевите на нарезните артилерийски оръдия, както и на танковите оръдия, се износват много по-бързо. Например, цевите на руските танкове имат експлоатационен живот от 210 снаряда – при бронебойни подкалибрени снаряди, до 840 снаряда – за фугасни и кумулативни заряди. В същото време нарезните артилерийски цеви, в зависимост от калибъра, вида на снаряда и далекобойността, имат живот до 2000 - 3000 изстрела. За сравнение, част от германските самоходни гаубици PzH2000, доставени на Украйна, са излезли от строя след месец на използване при интензивност от 100 изстрела на ден на оръдие.
И дори ако приемем, че руските войници не пренебрегват процедурите за поддръжка на цевите и другите оръжейни механизми и че Русия има неизвестен, но и съвсем не безкраен брой от тях в резерв (особено на оръдия от складове за дългосрочно съхранение), то до края на 2022 г. износването на артилерията ще доведе до драстично намаляване на нейната ефективност. Освен това самата руска армия още през 2020 г. предпазливо посочи проблеми с живучестта (оцеляемостта) на артилерийските оръдия, както и недостатъчната ефективност на системата за полева поддръжка и ремонт на артилерийски оръдия.
Оказва се, че очакваният недостиг на снаряди трябва да съвпада с нарастващия недостиг на самите артилерийски оръдия/цеви. В този смисъл не е изненадващо, че Русия започна да нанася удари по украински градове със системи за противовъздушна отбрана/противоракетни системи С-300 и С-400, редовна практика, започнала преди поне пет години. Боеприпасите за тези системи обаче, са още по-оскъдни и се измерват в хиляди или най-много в десетки хиляди, но не и в стотици хиляди, а камо ли в милиони.
2. Въздействието на санкциите: от индустриалното производство до ръчния труд
В този контекст си струва да се разгледа и състоянието на индустрията за артилерия и боеприпаси. Съдейки по внезапното посещение на вицепремиера Денис Мантуров и заместник-председателя на Съвета за сигурност Дмитрий Медведев в Мотовилихските заводи и Пермския барутен завод през последния уикенд на август 2022 г., нещата в тази област не вървят гладко.
Индустрията е изпълнена със същите проблеми като целия руски военен сектор. Има няколко експертни доклада за зависимостта на предприятията от ВПК (Военно-промишления комплекс) от вносни стоки, както и за действителния провал на програмите за заместване на вноса (импортозамещение, както го наричат на руски). Самото понятие за заместване на вноса и пълно самозадоволяване е неразумна, фалшива и като цяло обречена идея, която просто отхвърля разделението на труда и ползите от международното сътрудничество. За авторитарната система и за командно-административния икономически модел обаче пътят към самоизолация и неизбежно самоунищожение е предопределен.
Предприятията, произвеждащи боеприпаси и артилерийски части, претърпяха техническо преоборудване в началото на 2000-те и 2010-те години. Например, Казанският барутен завод закупи оборудване от Германия, Швейцария и Австрия (което означава, че неизбежно трябваше да закупи и част от химическите компоненти за своето производство от чужбина). Същото направиха в онези години Федералният научно-производствен център Алтай и всички останали разработчици и производители на барут и твърди ракетни горива. Производителите на артилерия също заимстваха западни технологии и закупиха европейско промишлено оборудване. Например през 2011 г. заводите на Мотовилиха подписахадоговор за доставка на машина за радиално коване от Австрия, необходима за производство на артилерийски цеви (самият завод обаче фалира през 2018 г.).
От 2014 г. всички тези кооперативни връзки започнаха постепенно да се разпадат и оборудването се износваше по- бързо , отколкото се обновяваше (ако изобщо имаше възможност за такова обновяване). Това беше изострено и от недостига на персонал и естествената липса на редовност в държавните договори за отбранително производство, което доведе до допълнителни загуби или най-малкото допълнителни разходи. И дори ако отделни заводи излязоха на печалба, като например Казанския барутен завод, това означаваше само, че производствените разходи се отлагат и в крайна сметка се поемат от руските граждани, тъй като всички загуби и инвестиции в развитие, в крайна сметка се компенсират от федералния бюджет.
Също така трябва да се отбележи, че очевидно в опит да се подобри ефективността на производството на боеприпаси, в началото на 2010-2020 г. беше решено да се комбинират под една шапка предприятията, собственост на държавни корпорации, и тези, които са собственост пряко на държавата. Като такава шапка послужи концернът Технодинамика, контролиран от Държавната корпорация Ростех. Техномаш, друг конгломерат на Ростех, специализиран в боеприпаси, също се присъедини към концерна. Организационните трансформации и консолидирането на финансовите потоци обаче не доведоха до промени в качеството. Например, производителността на труда на Технодинамика по отношение на приходите е около 2,3 милиона рубли годишно (по-малко от $32 000), което е около 9-10 пъти по-малко от това на американските производители на боеприпаси. В руската политико-икономическа и технологична среда повишаването на производителността е възможно само чрез драстично увеличаване на работната сила, което е практически невъзможно предвид горепосочения кадрови дефицит и общата демографска ситуация.
По този начин, откъснати от доставки на западно оборудване, резервни части и материали, а същевременно ограничени в човешкия капитал и производителността на труда, руските производители на артилерия и боеприпаси неизбежно ще се сблъскат с намаляване на производството, а не със стагнация в обозримо бъдеще. Възможно е през 2022-2023 г. те все пак да успеят да запазят темпа на производство, достигнат през предходните години, но тогава спадът е неизбежен. Закупеното по-рано оборудване ще се поддържа и ремонтира максимално колкото е възможно, но обемът и качеството на продукцията ще започнат да намаляват.
По същество това означава преход от масово индустриално производство към ръчен труд.
3. По-малко ракети
Тъй като проблемите с артилерията нарастват постепенно и неизбежно, има смисъл да хвърлим поглед към други видове оръжия и военна техника ( авторът е подготвил по-подробен анализ за
Riddle ). Има три основни групи системи: (1) високоточни оръжия, (2) авиация и (3) бронирана техника.
Руското високоточно оръжие включва няколко вида ракети.
Ракети с обсег над 300 км: балистични ракети за комплекса "Искандер-М", крилати ракети "Калибър" с морско и наземно базиране (9M729), свръхзвукови противокорабни крилати ракети "Оникс" (P-800), крилати ракети с въздушно изстрелване X -101, X-555 и X-22/X-32.
Ракети с обсег до 300 км: крилати ракети Х-35 и Х-59 с въздушно изстрелване. От тях ракетите Х-555 и Х-22 са наследени от Русия от арсеналите на СССР и от Украйна през 90-те години и вече не се произвеждат.
С изключение на по-простите крилати ракети X-35 и X-59, чийто брой е трудно да се оцени, преди войната в руския арсенал имаше по няколкостотин единици от всеки от тези типове ракети. Това се доказва от начина, по който е спаднала интензивността на тяхното използване – от няколко десетки на ден в първите дни на войната, до единични изстрелвания на ден, а понякога и веднъж на няколко дни. Междувременно Русия маскира нарастващия недостиг на ракети с голям обсег, като обстрелва украински градове с ракетна артилерия с голям обсег и използва противовъздушни/противоракетни системи С-300/С-400 за поразяване на наземни цели.
Оценката на сегашния производствен капацитет на Русия е въпрос на експертни дебати, но може да се предположи, че годишното производство на всеки тип крилати и оперативно-тактически балистични ракети с голям обсег е до 50 единици. Освен това общата оценка на ракетата с морско базиране "Калибър", авиационната ракета Х-101 и наземната крилата ракета 9М729, които като цяло са варианти на една и съща ракета, е 100 единици годишно.
На свой ред, броят на крилатите ракети Onyx е малко по-висок – 55, а броят на X-32, чието производство за замяна на X-22 започна през 2018-2019 г., едва надхвърля 20. Като цяло се оказва, че обемът на производство на руски високоточни ракети с обсег над 300 км е 225 годишно. Въпреки това, тази оценка може да бъде коригирана, когато се появят нови данни. Освен това,
В тази връзка е малко вероятно руската индустрия да има потенциала да увеличи сериозно производството, не само поради ембаргото върху доставките на оборудване и ограниченията в персонала, но и поради относително ниската производителност на труда. Последното е обусловено от самия характер на организацията на труда в предприятията на руския военно-промишлен комплекс и руския политико-икономически модел като цяло.
4. Проблеми с бронирани машини
Ситуацията по отношение на бронираните превозни средства е такава, че, съдейки по опита от минали войни, основните им загуби могат да се дължат не дори на пряко унищожаване в бойни действия, а на повреда на снаряда, повреди, или изтичане на експлоатационния живот. В тази връзка ресурсът на основните бойни танкове на Русия Т-72 и Т-80 в различни модификации е не повече от 1000 часа. След това време е необходима подмяна на двигателите, които в момента се произвеждат с вносно оборудване. Разбира се има и фабричен ремонт на танкови двигатели, но възможностите за такъв ремонт са ограничени при масово превишаване на ресурса на двигатели.
Разбира се, танковете, бронираните машини на пехотата, БТР-ите и десантните бойни машини през повечето време стоят в покой, дори и по време на война, но ако работят поне 2-3 часа на ден, те вече са изработили 370-560 часа от началото на войната. И дори ако сравнително свежи, макар и не нови, бронирани машини бъдат докарани от военните части и складове, огромната част от тях ще трябва да бъдат изпратени за ремонт до края на 2022 г., при условие че не бъдат унищожени в бойните действия, ако високата интензивност на бойните действия продължава. И тук си струва да повторим и напомним, че експлоатационният живот на танковото оръдие също е ограничен.
В същото време скоростта на производство и модернизация на бронирани превозни средства през 2010 г. беше около 650 танка и бойни бронирани машини годишно. От този брой, танковете представляват не повече от 160-170 танка Т-72Б3/Б3М годишно през 2011-2020 г. от Уралвагонзавод (УВЗ) в Нижни Тагил и Омск (през 2021 г. доставките на тези танкове са намалели до 34) и не повече от 45-50 танка Т-80БВМ през 2017-2021 г. от завода в Омск. Що се отнася до производството на танкове Т-90М, както и модернизацията на танкове Т-90, произведени през 1990-те и 2000-те години, тяхното серийно производство е започнало едва в края на 2021 г. И може да се каже, че досега само няколко десетки са произведени на годишна база, а темпът на производство може да се увеличи само чрез използване на капацитета, който в момента е ангажиран с модернизацията на танковете Т-72.
Така до началото на войната руската армия разполага с около 2000 модернизирани танка от около 3300 на въоръжение . Новите и модернизирани танкове представляват около една четвърт от над 16 000 бронирани бойни машини от всички видове. Също така си струва да се има предвид, че производството на нови бронирани превозни средства и модернизацията на съществуващите превозни средства също се извършват с помощта на вносно оборудване и компоненти.
5. Проблеми с военната авиация
На този фон ситуацията в авиацията изглежда на пръв поглед по-добра. Дори като вземем предвид факта, че двигателите на щурмовиците Су-25 имат най-малък ресурс (500 часа), както и че тази война е последната, в която ще се използва фронтовият бомбардировач Су-24, тъй като той е твърде стар, интензивността на използване на руските самолети и хеликоптери е относително ниска. Всяка машина, дори в началото на агресията, когато украинската ПВО беше по-слабо организирана от сега, извършваше по 1-2 бойни излитания на ден с обща продължителност 1-1,5 часа. В същото време днес, като се вземат предвид загубите и повредите, Русия все още е в състояние да запази в близост до границите на Украйна около 400 бойни самолета от различни типове и около 360 хеликоптера (не всички от тях са ударни). Въпреки това Русия не успя да проведе пълномащабна въздушна кампания от началото на войната, а сега капацитетът й за такава кампания само се сви.
И тук производственият капацитет се оказва основно ограничение. Ако в десетилетието преди пълномащабната агресия Русия произвеждаше годишно 30-35 бойни самолета и 25-30 щурмови хеликоптера и модернизираше от 130 до 200 единици различни самолети, планираният по-рано преход към ново поколение бойни самолети през 2020 г. предполагаше намаляване на тяхното производство в полза на по-доброто качество. Сега технологичното ембарго вероятно ще спре прехода, като се има предвид, че той вече беше отложен през 2010 г.
В крайна сметка, въпреки планираното вливане на поне стотици милиарди рубли във ВПК само през 2022 г., дългосрочното влошаване на производството до ниво, при което запазването му ще зависи не толкова от организационни и икономически фактори, колкото от конкретни инженери, работници и мениджъри, е практически неизбежно. Просто казано, тази индустрия също ще прилича повече на ръчно, отколкото на индустриално производство.
Превод: Владимир Миленски