Много от украинците са готови да се върнат при бомбите, защото в България хаосът и несигурността са не по-малко страшни
Записа: Илиана Славова
Представете си, че над вас падат бомби и трябва да спасите децата си. Хвърляте в чантата документите и няколко най-необходими неща, вземате всичките си пари, защото не знаете какво предстои, а трябва да посрещнете нуждите на малките. Прегръщате ги и хуквате.
Пристигате в чужда страна. Чувате упреци, че имате пари и живеете в хотел, обиждат ви, нагрубяват ви. Плъзва ротавирус, бебето ви се разболява. Държавата решава да ви мести на друго място, но до последния момент не ви казват къде. Идват автобуси да ви извозват - пак не казват къде. Децата са в стрес, треперят и залягат при всеки прелитащ самолет, а неизвестността ги плаши още повече. Отвеждат ви в лагер, където няма вечеря, на следващия ден получавате сандвич, за бебето няма каша, нито мляко. Спите в нажежени от слънцето фургони, а водата е в оскъдни количества. Забраняват ви да говорите за ставащото.
Звучи като трилър, но е реалност
Това се случва с украинските бежанци у нас.
Публикуваме разказа на Евгения Волкова пред Faktor.bg. Тя е украинка, но от години живее в България, председател е на сдружението „Украински дом“ във Варна, което се е отдало на каузата да помага на бежанците:
"От изявлението на Калина Константинова от 15 май разбрахме, че програмата за бежанците продължава след 31 май, като хората ще бъдат преместени във ведомствени и държавни бази. Каза също, че ще бъдат посетени от анкетьори след няколко дни. Те се появиха едва на 27 май.
Когато ми се обадиха от един хотел, че анкетьорите вече са там, запалих колата и отидох да разговарям с тях лично. Попитах ги откъде са, те ми отговориха, че са от бюрото по труда – същия ден са ги събрали и са им казали, че ще бъдат анкетьори. Дали им по един таблет и ги изпратили на Златни пясъци. Момче от бежанците ми каза, че са дошли със заводски настройки на таблетите и абсолютно не знаят как се анкетира. Освен това те говореха само български език, никой не ги разбира. Сред бежанците имаше бесарабска българка, която се зае да превежда, но тя не говореше добре български и при превода не винаги се разбираше за какво става дума. После се оказа, че не работи сайтът, където трябваше да се качват данните за бежанците и техните нужди, за местата, където трябва да се преместят. Два часа анкетьорите се опитваха да влязат в сайта, след това си тръгнаха без да анкетират всички.
Говоря за хотел в Sentido Marea, където бяха настанени около 700 души, сред които 35 човека с инвалидност, хора с хронични болести, също и бременни жени, майки с малки бебета.
Хората плачат, хващат ме за ръцете, казват – не знаем какво да правим, моля, кажете къде ще ни водят, никой нищо не казва, останаха три дни, а
ние не знаем къде отиваме
Някои от тях вече си бяха купили билети за Украйна, защото решили, че ги гонят и няма къде да отидат. Нямаше никаква комуникация.
Отидох при управителката – много мило момиче, Мария. Каза – опитвам да се да събера цялата тази информация, да я изпратя от наше име, за да помогна.
Освен всичко друго, въвеждат в анкетите децата над 14-годишна възраст като отделно семейство и може да бъдат разпределени на място различно от това, където са техните близки.
След като видях какво става, се обадих на областния управител на Варна и му казах, че искаме среща заедно с още доброволци от Украинския дом.
Веднага реагираха, и ние отидохме. Казахаме, че сме готови да помогнем, защото няма как да оставим тези хора. Те идват при нас, имаме помещение на Украинския културен център в кв. „Чайка“ – преди го използвахме за курсове по български език, за срещи, за репетиции на детския ансамбъл, а от 24 февруари го превърнахме в хуманитарен център, където приемаме и даваме хуманитарна помощ. Бежанците знаят, че ние сме украинци, подкрепяме ги, при всеки един проблем идват при нас да помолят за помощ.
Казахме на областния управител – ние сме хора, които работят на терен, на първа линия, ние приехме първата бежанска вълна, когато още не беше създаден центърът в Двореца на спорта, знаем какво се случва, знаем как да говорим за тези хора, как да помогнем. Знаем как да организираме нещата, включително логистиката, но ни трябва информация къде ще бъдат преместени те, защото остават три дни, а не знаем как и къде ще бъдат настанени.
Отговориха, че ще ни съдействат, но самите те нямат информация, с нея разполага само кризисният щаб в София – очаква се същия ден негови представители да пристигнат във Варна. Казаха - изчакайте няколко часа докато се срещнем с тях, след това ще дойдем направо при вас в Украинския дом.
Предложих да се срещнат с хората, които непрекъснато ни молят за помощ. Не искат луксозни условия, а искат информация къде ще бъдат преместени. Препращаме ги в бежанския център в Двореца на спорта – градската администрация го направи по наша молба в началото, после се превърна в автономен център.
Чакахме цял следобед, на следващия ден отидохме за да ги търсим в Двореца на спорта. Не ги намерихме. После разбрахме от хора, които работят в бежанския център, че са се скрили от нас в пресцентъра, където нямаме достъп.
След като никой не се свърза с нас, на следващия ден - 28 май, направихме изявление във Фейсбук, че настояваме кризисният щаб да се свърже с нас, защото настъпва голяма криза и суматоха. Просто разбрахме, че става нещо лошо.
В края на деня с мен се свърза жена, която се представи като Деница Баръмова, била един от членовете на кризисния щаб в София и представител на Червения кръст.
Увери ме, че до 24 часа хората ще бъдат известени къде отиват и каза вместо да нагнетяваме напрежение, да успокояваме бежанците. Когато я попитах дали ми обещава, че хората няма да останат по пейките с малките деца, тя отговори, че много се надява да не останат. И че ме моли да ги оставя да си свършат работата, да изчакаме 31 май – деня, в който всички ще бъдат преместени и дотогава да не правим никакви изявления. Каза ми, че имат достатъчно хора, за да организират нещата. Разбрахме, че от нас не искат никаква помощ.
Казах – ОК, щом сте сигурни, че не ви трябва нашата помощ и хората няма да останат на улицата, съгласна съм, няма повече да даваме никакви коментари и изявления.
За извозването на украинците бяха приготвени около 50 автобуса. Наши познати от хотел „София“ ни казаха, че са ги информирали в 17 ч. предния ден, че в 8 ч. сутринта ще ги чакат автобуси, за да ги превозят до ж.п.-гарата – там са подготвени пет допълнителни вагона, които да ги закарат до място, където да бъдат разпределени към бази за настаняване. Неизвестно къде. От 200 души се качиха петима, защото хората искаха, преди да тръгнат, да знаят къде отиват. Имаше разплакани майки с деца.
На място беше ръководителят на Центъра за бежанците във Варна Йордан Кателиев, който лично каза в груба форма на плачешите майки: „Или се качваш в автобуса, или за теб програмата свършва, оставай където искаш.“
Случи се това, което е ставало през Втората световна война,
когато са товарели хората, а те не са знаели къде ги водят.
А хората ни са стресирани. Те не са добитък, не са животни, не се стадо овце, за да ги карат незнайно къде. Имаме много такива оплаквания.
Като разбраха, че никой няма да се качи в автобусите, решиха да обикалят по хотелите да събират хората в ултимативна форма. Защото е пълен правал да докараш петима души, когато на гарата те чакат 50 журналисти, официалните лица, Червеният кръст с кроасани и вода…
На следващия ден беше същото – никой не се качи, защото отново нищо не са обяснили на хората. Обаждаха ни се от различни хотели. Някои от бежанците бяха склонни да заминат, дори да е в неизвестна посока, защото бяха в безизходица. Една от майките казва: „Имам дете на годинка, другото е на 7, кучето е с нас, при нас нито дойдоха анкетьори, нито има някаква информация, нито автобуси… Съгласни сме да се качим в тези автобуси, само да не останем навън, защото нямаме пари. Питаме администрацията на хотела – нищо не се знае.“
Обадили се на горещата линия – оттам им казват да чакат. Една от мйките казва, че се притеснява - на 31 май трябва да се изнесе от стаята, подписала е декларация за това. Казах й да продължи да се обажда на горещата линия и да пита. Това е положението.
Междувременно Калина Костадинова излезе пак с изявление. Аз така го разбрах (а много добре зная български), прозвуча като: много сте лоши и не ни слушате, сега всичко за вас свършва, сядате в автобуса, ще ви закараме в буферните зони и оттам ние ще решаваме къде ще ви настаним.
От 31 май започнахме да получаваме обаждания от лагера в Елхово, че в тези контейнери (или фургони), където са настанени хората, не се издържа заради горещината. Няма едно дърво, няма вода, хората са гладни, няма и къде да помолят за вода. Червеният кръст раздал по една малка бутилка на семейство. Имам огромно количество скрийншоти и видеа, които ми изпратиха, и във Фейсбук има много публикации.
А там има и малки бебета, за които е необходима бебешка храна - няма. За възрастните в 11 ч. сутринта на следващия ден са дали по един сандвич и една вода. Хората не са вечеряли.
Разтоварват бежанците край Елхово
Оградени са с бодлива тел като в затвора, с метални порти, които през нощта са били затворени и не са им давали да излизат извън лагера. А там има и инвалиди, пенсионери, хора със здравословни проблеми, наложило се да викат линейка. Бяха обещали, че инвалидите няма да бъдат изпращани в буферни зона, че ще бъдат настанени при най-добрите условия, не удържаха на думата си.
Просто си представете човек на 75 години в един малък фургон без проветряване, нагрят от слънцето до 40 градуса. Вътре има само двуетажни легла и сгъваема маса по средата, няма места за сядане, само на леглото може да се седне. Но те не се оплакват, че няма къде да седнат, а че не могат да издържат на горещината. След като започнахме да пишем във Фейсбук, от Червения кръст им донесоха още вода, но пак не стига, отново останаха без вода. Наш доброволец – Роман, замина за Елхово да занесе храна и вода заедно със съпругата си. Разказа, че началникът на лагера го посрещнал с думите, че там имат всичко. Хората обаче се наредили на опашка за инстантните супи, които изпратихме. Споделили, че получават по един сандвич за закуска, обяд и вечеря. Предупредили ги да не дават никакви интервюта за лошите условия в лагера, а който го направи, ще бъде извозен последен. Съпругата на Роман припаднала до фургона заради горещината докато раздавала супите, а какво остава за хората, принудени да живеят там?
Отделно искам да разкажа за базата в Кабакум, в която са настанени хора с инвалидност, някои са в инвалидни колички. Има и слънчеви деца - със синдром на Даун, има деца аутисти. Писаха ми, че няма нито един несчупен прозорец, а децата аутисти нямат чувство за страх и може да скочат, да се наранят. Хората напуснаха и сами търсеха къде да се настанят с тези деца.
Виждам във Фейсбук коментари, в които упрекват бежанците, че имат пари, настанени са в хотели… Искам да обясня на тези хора: когато чуваш взривове, хващаш децата, вземаш документите и парите, които имаш, и отиваш в чужда държава. В своята страна си имал дом, детска градина, училище, имал си планове и в един момент се оказва, че
бъдещето, което си си представял, вече го няма
Тръгваш с това, което имаш в чантата, прегръщайки децата си. Естествено, че вземаш всички средства, с които разполагаш, за да имаш поне някаква гаранция, че ако за детето ти трябват лекарска помощ и лекарства, наложи се да вземеш такси при нужда спешно да отидеш в болница, че ще можеш да се погрижиш за него.
Спасилите се у нас от войната украинци са нормални хора, упреците към тях са несправедливи. Това, че са в чужда държава и трябва да приемат всичко, не значи, че трябва да бъдат в нечовешки условия. Ако, не дай Боже, такова нещо се случи с български деца, по същия начин ние доброволците ще помагаме.
В интерес на истината трябва да кажа, че има и хора, които ни дискредитират като украинци тук, но това са много малка част. Тези, които имат претенции да живеят в лукс, да живеят в хубави условия, всички са си наели апартаменти. Защото просто си представете – как се живее три месеца на 12 квадрата с две или три малки деца. Колкото и да е хубав хотелът, това значи три месеца без нормални условия за готвене, с храна, към която не си свикнал, със съвсем чужди хора, дори да са твои сънародници.
Много се надявам това да свърши по-бързо и със сигурност мога да кажа, че 80% от украинците само чакат да им кажат, че войната е свършила и ще си тръгнат веднага. Колкото и да е хубаво и спокойно, много от тях се връщат под бомбите, защото са сметнали, че програмата е свършила. А в Украйна в момента няма нито един спокоен град, всяка място може да бъде обстрелвано.
От оставащите тук има хора в много трудно положение. Запознах се с една млада жена с две деца в полицейско управление, тя искаше да подаде жалба, защото източили банковата й карта. Превеждах й. Отишла до банкомат да изтегли пари, защото детето й се разболяло от ротавирус. В същия хотел имаше много хора с ротавирус. Изтеглила 100 лева, останали още 300 лева, обаче се събудила от съобщение, че парите от картата са изтеглени. И на много хора, които са теглили от същия банкомат в Златни пясъци, картите бяха източени. Жената ми казва – аз съм онкоболна, имам две деца. Едното от тях повръщаше в количката до нея, а разпитващият полицай дори не я пусна да влезе с количката в кабинета, детето остана в коридора на отворена врата, на течение. Майката има нужда да се изследва със скенер, да премине на контролен преглед, защото е на химиотерапия. Скенерът струва 300 лева, но вече не може да ги изтегли от картата си защото са откраднати. А е сама тук с двете си деца.
Има много такива случаи – майки с деца, мъжете им са в Украйна. Децата, освен че са преживели взривове, бомби, стояли са в мазета и бомбоубежища, не са виждали бащите си от три месеца, вече се стряскат от всеки самолет – започват да треперят, лягат на пода. След това трябва да преживеят и това, че някъде ще ги извозват, без да им казват къде, а сега и това – живота в контейнери.
Когато Калина Костадинова каза, че организацията е била перфектна, всичко е било направено за хората и само трябвало да се качат в автобусите – това е една огромна лъжа, Аз бях там и виждах какво се случва. Ако има възражения тя или някой от щаба, имаме свидетелствата на десетки, стотици хора, които ще кажат истината от първо лице."