​Царство България „пленено“ от гъста паяжина съветски агенти, продават родината за московско злато и долари

Хиляди са националните предатели, които в периода 1919-1944 г. стават агенти на ГРУ и КГБ

Антон Тодоров, специално за Faktor.bg

Съветската агентура е неизтребима и неизброима. С това впечатление остава човек, когато изследва архивните документи за онова време. Паяжината й се е простирала от министър-председателя през 1934-35 г. Кимон Георгиев, през военния министър в правителството на Муравиев – Иван Маринов, до началника на военното разузнаване през 1943-44 г. полк. Стефан Недев. Историята му е като пътна карта на

националното предателство в полза на Москва

Полковник Стефан Савов Недев(виж в галерия националните предатели и техни донесения, б.р.) е роден на 27 октомври 1897 г. в село Хъневци, Великотърновско. След като завършва търговската гимназия постъпва във военното училище, което завършва през април 1918 г. Веднага е назначен за взводен командир в 20-ти пехотен търновски полк и изпратен на фронта в Добруджа. През 1918 г. става член на Военния съюз, а през април следващата година е назначен за сeкретар на Военния съюз в търновския гарнизон. През периода 1918-1944 г. служи в различни гарнизони на страната. Жени се за офицерска дъщеря, която впоследствие играе ключова роля във военната му кариера. Съпругата на подпоручик Стефан Недев се казва Мара Железнова Колева и е братовчедка на ген. Никола Михов, който става военен министър във второто правителство на проф. Богдан Филов (1942-1943), а на 9 септември 1943 е избран в Регентския съвет. Стефан Недев категорично е клонял към лявото крило на Военния съюз, защото е включен в щаба на Дамян Велчев и даже става секретар на същия за Южна България. В началото на 1934 г. е назначен за преподавател във Военното училище и взема активно участие в подготовката и извършването на преврата на 19 май. Година по-късно, след свалянето на правителството на Кимон Георгиев, лявото крило на Военния съюз, начело с Дамян Велчев, Кирил Станчев и др., съюзът минава в нелегалност и започва да подготвя нов преврат, в подготовката на който Стефан Недев е сред най-активните. Превратаджиите-левичари обаче са разкрити, но личните връзки на Недев с военния следовател му помагат да се спаси от по-сериозни последствия и след няколко дни е освободен. След като е работил няколко години във военното издателство, в началото на 1938 г. Стефан Недев заминава за Париж за изучаване на френски език, а през юни същата година е назначен за военно аташе в Румъния. Ето тук става „заварката” със съветското разузнаване. Според справка на Държавна сигурност с рег. №1823, от 10.10 1980 г., в Букурещ той по собствена инициатива посещава съветското посолство, където установява контакт с управляващия легацията Павел Кукулев и секретаря на легацията Александър Лунин. Полковник Стефан Недев е давал на съветските представители подробни сведения и информация до отзоваването си през февруари 1941 г. Проверката през КГБ, извършена десетилетия по-късно потвърждава връзките му със съветското разузнаване (писмо № 3104 от 3 декември 1969 г. на председателя на КГБ Юрий Андропов до нашите служби и Справка № 2239, БО-2557 от 18 ноември 1980 г., изготвена от представителя на КГБ в България). Германското контраразузнаване влиза в следите на Недев и информира германското посолство в София, което от своя страна поставя важния казус пред българското Министерство на войната. Това, което се случва обаче е направо удивително - през април 1942 г., когато министър на войната става братовчедът на съпругата му, ген. Никола Михов, Стефан Недев не само не е разследван и изолиран, а е назначен за началник-щаб на I-ва софийска армия, а през май 1943 г. – за началник на РО при щаба на войската. Удивително лекомислие ли е назначаването на този човек за шеф на РО, след като е бил засечен, че поддържа контакти в Букурещ със съветските разузнавателни служби? Или това назначение и скок в кариерата е версия на посетнешната фраза на един български премиер, че „всички сме братовчеди”? През целия период на своята служба като шеф на РО, полк. Недев е в тясна връзка с резидентурната група на съветското разузнаване в София. Може би това обяснява факта, че когато англо-американското разузнавателно бюро в Турция се е опитало да го привлече да оглави евентуален военен преврат, Недев е протакал преговорите, с което попречил на плана на англо-американските разузнавателни служби. Едва през юни 1944 г., когато идва правителството на Багрянов, полковник Стефан Недев е освободен като началник на военното разузнаване на армията и изпратен като строеви командир в Скопие, където остава до 9 септември. Предлагат му да се включи в задграничното правителство на Александър Цанков, но той отказва и се завръща в София. Тук веднага е арестуван и попада в лапите на убийците от т.н Народен съд, който го

осъжда на смърт

Веднага след като е произнесена присъдата му, буквално същия ден – 15 март 1945 г. - генерал Вул (Волков) от съветската мисия в Съюзническата контролна комисия нарежда той бъде предаден на разпореждане на съветската инспекция към Съюзната контролна комисия в България. Това научаваме от информационна Справка № 2239 на съветското КГБ, където е описана, каква е била тогава идеята на НКВД за него: ”Набелязване на оперативни мероприятия, които да се проведат с негово участие и използване”. Шефът на Държавна сигурност през 1945 г. Стефан Богданов го отвежда в седалището на НКВД в София – ул. Оборище № 19. Според архивните документи пред тях той съобщил редица ценни сведения за дейността на немското, английското и турското разузнавания и за подривната дейност на реакционните партии и организации в България. Тук той дочаква Указ № 11 от 13 декември 1945 г., с който е бил помилван, като смъртната му присъда е заменена с петнадесет години строг тъмничен затвор. Година по-късно, с нов указ полковник Недев е помилван напълно и са възстановени политическите и гражданските му права, както сочи Справка № 8335 от 11.11.1947 г. на Министерството на правосъдието. След освобождаването му от затвора дълги години е работил като частник. Съгласно закона за лишаване от пенсия на лицата проявили фашистка дейност, Стефан Недев не е получавал пенсия. Осигурявал си е доход като е изработвал в собствена работилница пликове от хартиени отпадъци. Той и съпругата му са били вербувани за секретни сътрудници на Държавна сигурност и работата им е оценявана като положителна. През 1976 г. ръководството на МВР отпуска на Стефан Недев еднократна помощ от 3000 лв. С Докладна записка до Секретариата на ЦК на БКП от 24 септември 1981 г. написана от зав. отдел „Военно-административен“ на ЦК на БКП ген.-полковник Велко Палин, се предлага да да му се отпусне персонална пенсия (за каквато няколко месеца преди това в дълго писмо до Политбюро самият Стефан Недев моли да му отпусната). Седмица след докладната записка на Велко Палин националният предател и съветски агент Стефан Недев получава такава пенсия. Тя е отпусната с отделен указ на Държавния съвет на НРБ и след съгласие за това на Секретариата на ЦК на БКП, фиксирано в Решение „Б” № 30, от 01.10.1981 г. Това е историята. Някои ще я нарекат лична драма, други национално предателство, трети – обичайно поведение в тежки и нееднозначни времена. За себе си аз избирам второто определение. Това е национално предателство и недопустимо поведение на български офицер, което поставя началото на десетилетна традиция

шефовете на българското военно разузнаване да бъдат обикновени агенти на съветските тайни служби

И ако Стефан Недев става съветски агент едва в края на 30-те години на миналия век, много други национални предатели от тази порода имат десетилетен опит в слугуването на враждебни на отечеството интереси. Един от тях е Борис Мануилович Афанасиев, с псевдоним „Гамма“. Роден е на 15 юли 1902 г. в гр. Лом, в семейството на писар. Започва работа от 8-годишна възраст, а от 14 годишен е работник в тухларна фабрика. Завършва средно педагогическо училище. През 1922 г . встъпва в БКП. Занимва се активно с комсомолска и военно-партийна работа в Лом, бил е арестуван в обвинение, че е готвил покушение срещу министъра на образованието. През 1922 г. по решение на БКП е изведен нелегално от страната с документи на казак-белогвардеец, който уж се завръща в родината си. Учи във факултета по обществени науки към Академията за комунистическо възпитание. От 1923 г. е член на РКП(б). След завършването на Академията през 1926 г. е изпратен на работа в Краснопресненския районен комитет на партията като заместник завеждащ кабинет. През 1927 г. по препоръка на Московския комитет на ВКП (б) е приет като научен сътрудник в Комунистическия университет „Я.М.Свердлов“. Завършва аспирантура, преподава история на партията и изпълнява пропагандни задачи в московски предприятия. Чете курс по история на ВКП (б) в московските ВУЗ-ове. През 1931-32 г. е заместник-завеждащ катедра по „История на ВКП (б)“ в комунистическия университет „Я.М. Свердлов“. Чекистите обръщат внимание на Афанасиев през 1930 г., когато е изпратен да преподава курс по история на партията и ленинизма в централната школа на ОГПУ. От март 1932 г. е сътрудник на ИНО, изпратен е на нелегална работа във Виена. През март 1936 г. заминава за Франция като ръководител на нелегална група, със задача да проникнат в ръководните звена на троцкистката организация там. В Париж под псевдонима „Гамма“ ръководи агента Марк Сборовски (псевд. „Тюлпан“), внедрен в близкото обкръжение на сина на Л. Троцки. През 1936-1938 г. групата провежда успешни операции по изземването на т.н. „Архив на Троцки“, архива на Лев Седов и на международния секретариат на IV-я Интернационал. Заедно с члена на своята група В. Правдин (Роллан Аббия), на 4 септември 1937 г. в Лозана, Швейцария, привежда в изпълнение присъдата над невъзвращенеца Игнат Рейс, взел активно участие по похищаването на ген. Милер. При връщането си в СССР узнава, че неговия брат също емигрирал от България и работещ като началник на авиошкола е изключен от партията и арестуван. Обръща се непосредствено към наркома Ежов по делото на брат му. Брат му бил освободен и назначен за началник на авиацията в ОСО „Авиа“ в Краснодарския край. През 1939-1940 г. е старши пълномощник, а след това и заместник-началник на отдела на специалното бюро при наркома на вътрешните работи. През март 1941 г. е назначен за началник на отделение в Първо управление на НКГБ на СССР (външното разузнаване). В началото на юни 1941 г. пребивава в Берлин за възстановяване на необходими за разузнаването връзки, в това число опити да се проникне в обкръжението на Мартин Борман. Но във връзка с началото на войната, заедно с други съветски граждани през месец юли същата година през Турция се завръща в СССР. По време на Втората световна война е един от близките сътрудници на Павел Судоплатов, масовият килър и един от ръководителите на разузнавателно-диверсионната работа в тила на нацистите. През 1947 г. е уволнен от органите на МГБ заради отрицателна характеристика. През 1948 до 1953 г. работи като началник на Управлението за научна информация на изд. „Чуждестранна литература“. След смъртта на Сталин, Судоплатов получава

заповед от Берия да създаде отдел 9 на МВД

Във връзка с това е върнат на работа и Борис Афанасиев като му е дадено звание „полковник“. Работи като извънщатен литературен сътрудник в сп. „Ново време“ и „Военна мисъл“. През 1958-1963 г. е отгооврен редактор на сп. „Произведения и мнения“, което се издава на френски език. През 1963-1965 г. изпълняващ длъжността зам.-главен редактор на сп. „Съветска литература“, а от 1965 г. работи като заместник редактор на това списание. Награден с ордените „Червено знаме“, „Отечествена война-I степен“, „Червена звезда“, почетен знак, медали. Заслужил деятел на културата на СССР.

Друг знаков съветски кадрови офицер от военното разузнаване е националният предател Иван Цолов Винаров, с псевдоним „Март“. Роден през 1896 г. в гр. Плевен. Произхожда от богато земевладелско семейство. Участник в Първата световна война. Член на БРСДП (т.с.) от края на 1916 г. Изпълнявал партийни задачи по изземването на оръжие от складовете на Съюзната контролна комисия и активен сътрудник в нелегалния партиен канал Варна-Севестопол. Арестуван през есента на 1921 г. и осъден на осем години затвор. През декември 1922 г. бяга от ареста и емигрира в Съветския съюз. Като част от група на РУ на щтаба на РККА се занимава с прехвърлянето на оръжие за БКП и разгръщаните от нея партизански шайки (април 1924-ноември 1925). След тримесечно обучение в специалната военна школа в гр. Тамбов той нелегално посещава България и Австрия, за да помага за извеждането от страната на комунистически функционери след атентата в църквата „Св. Крал“ (Св. Неделя“). В периода януари 1926-февруари 1929 г. е съветник в Китай по въпросите на разузнаването в групата на Христофор Салнин (изв. още като Гришка Салнин, с псевд. „Осип“). За известно време двамата са прикрепени като съветници по разузнаването и организацията на диверсионни актове към Първа национална армия, с командващ Фен Юйсян. Но основните им усилия били съсредоточени в подготовката на бойни групи от криминалните банди на т.н. „хунхузи“ (букв. „червенобради“) и изграждане на тайници, където били натрупвани запаси от оръжие и взривни материали. Всичко това е използвано по време на конфликта за Китайската източна жп линия (КВЖД). Част от оръжието имало основно трофеен произход (английско, френско и чехословашко), получено от взетите в плен войници от армията на ген. Колчак и войските на интервентите. Друга част било купувано от Салнин и Винаров от Берлин, Виена, Прага и Белград след като продавали различни китайски стоки – порцеланови вази, статуетки и сервизи, изделия от слонова кост, изкусни произведения на китайски дърворезбари, гоблен, бамбукови чадъри и т.н. Всички тези операции се осъществявали под прикритието на търговска фирма, а ролята на свръзка изпълнявала съпругата на Винаров Галина Лебедева, която работела като шифровчик в съветските представителства в Пекин и Харбин. През 1930 г. завършва курсове за усъвършенстване на командния състав (КУКС) при IV Управление при щаба на РККА. От 1930 до 1933 г. е

главен резидент на съветското военно разузнаване в Австрия,

където организира разузнавателна мрежа в редица европейски страни – Полша, Чехословакия, Румъния, Югославия, Гърция, Унгария, България и Турция. Организира разузнавателна група в чешките военни заводи и в заводите „Шкода“, чрез която Центърът получава изчерпателна информация за състоянието на авиационната промишленост, която получава характеристика „особено ценна“. Иван Винаров успява да организира придобиването на 17 гръцки паспорта, както и изключително важни сведения от политически, стопански и военен характер от разузнаваните държави. В периода 1931-1933 г. е слушател в основния, а впоследствие (1933-1936) е слушател в специалния факултет на военната академия „М.В.Фрунзе“. От декември 1936 г. на Иван Винаров е възложено ръководството на разузнавателна група в Париж, която обхващала не само Франция, но и съседните страни (-март 1938). Една от главните й задачи била набирането на бойци и материали за републиканските сили в Испания. На 15 юли 1938 г. е уволнен от РККА заради „служебно несъответствие“. На 16 юни 1940 г. заповедта е отменена и Иван Винаров е назначен за преподавател в катедрата по обща тактика във Военната академия „М.В.Фрунзе“. В годините на Втората световна война е офицер в състава на Отделната мотострелкова бригада със специално предназначение (ОМСБОН). ОМСБОН представлявала част от групата специални войски при НКВД на Съветския съюз и се занимавала с диверсионни операции в тила на врага. След окончателното сформиране на бригадата, в нейния състав влизали около 25 000 души, сред които най-добрите съветски спортисти (боксьори, леко- и тежкоатлети, скиори и др.), както и 2 000 чужденци, вкл. около 100 българи.

Малко известен сътрудник на съветското военно разузнаване е Кръстана Иванова Янева. Родена е на 30 октомври 1914 г. в с. Височен, Драмска околия, днешна Гърция, в семейството на виден македонски революционер. Родителите й умират, когато е на 5 години. Отгледана е от леля си – Злата Караиванова, която през 1918 г. се преселва в България и се установява в София. Кръстана Янева е завършила висше образование – педагогика в Софийския университет. Като студентка тя станала член на БОНСС и взима активно участие в борбата на погресивното студентство. В 1939 г. била приета за член на БКП. През 1941 г. Янева работила като детска възпитателка в института за питомци (детски дом) към софийската община. По същото време тя била привлечена на работа във Военния отдел при ЦК на БКП в помощ на Атанас Романов (също съветски агент), който е осъден на смърт и екзекутиран през 1942 г. в София. На 10 ноември1942 г. Кръстана Янева е изпратена да работи в системата на съветското военно разузнаване в Германия. Изпращането на Янева станало по искане на полковник Леонид Середа, военен аташе при съветската легация в София, чрез Стефан Богданов, който по това работи в системата на съветското военно разузнаване под псевдоним „Арбатов“. Ликвидирана от Гестапо през 1944 г. чрез гилотиниране.

Напълно неизвестен за публиката като съветски агент е Крум Петков Каишев. Роден е през 1913 г. в с. Чокманово, Смолянско. Като студент-химик е привлечен през 1940 г. към разузнавателната група на Стефан Богданов. Квартирата му е служила за явка на ръководството на групата. След 9 септември 1944 г. Крум Каишев става професор д-р по инженерна химия. В периода 1963-1964 г. е ректор на Висшия химикотехнологичен институт в София.

Никола Райков Белопитов е друг съветски агент, който успява да оцелее и умира чак през 1972 г. Роден е на 28 март 1901 г. в Панагюрище. Член е на БКП от 1920 г. Изучавал е електроинженерство във Виена. Участва в Септемврийския метеж през 1923 г., за което е арестуван. След като е освободен от ареста, заминава за Гданск, за да продължи образованието си. Там става член на Германската комунистическа партия под името Николаус Фрай. През 1928 г. е

вербуван от ГРУ, даден му е псевдоним „Паул Бекерт“

През следващата година завършва обучението си в Гданск и с диплома на електроинженер се завръща в България. Започва работа като електромеханик на ВЕЦ „Въча“, участва в електрификацията на родния си град, става служител на Главна дирекция „Поща, телеграф, телефон“. Това са публичните му занимания. А конспиративната му дейност е свързана с участие в групата на съветския разузнавач Димитър Ананиев (с псевдоним „Мими“), в която той осигурява достъп и копиране на шифрованата държавна и дипломатическа поща, до която има достъп предвид на своята служебна позиция. През 1934 г. създава с пари на съветското разузнаване фирмата „БеКоП“ за производство и внос на радио- и електротехническа апаратура. От 1939 г. е един от радистите на групата на съветския агент Владимир Заимов („Азорски“). Арестуван е на 23 март 1942 г. по делото „Заимов“, но поради отсъствие на доказателство е освободен. Веднага възстановява контакта с ГРУ и в периода 1942-44 г. е сред най-важните съветски агенти в страната. През лятото на 1944 г. оборудва и въвежда в експлоатация втора нелегална радиостанция. След 9 септември 1944 г. е назначен за директор на Главна дирекция „Поща, телеграф, телефон“. В периода 1947-50 г. е директор на ДО „Елпром“, след това директор на Института по съобщенията, а от 1960 до 1963 г. оглавява Института по електропромишлеността в София.

Злостен съветски агент, който доживява до 9 септември и дори става генерал-лейтенант в комунистическата (не) българската (анти) народна армия, е Щерю Атанасов. Роден е на 14 март 1902 г. в с. Любимец, Хасковски окръг. Член на БКП от 1923 г., а на ВКП (б) – от 1925 г. Завършва Комунистическия университет на националните малцинства на Запада (КУНМАЗ) в Москва през 1930 г. и това е единственото му „образование“. Работи в ЦК на ВКП (б) и Отдела за международни връзки (ОМС) на Коминтерна, който на практика е представлявал разузнавателната структура на Коминтера. През 1934-36 г. е командирован като агент на ГРУ в Испания. Впоследствие създава и ръководи разузнавателен пункт на съветското военно разузнаване в Турция, чрез който поддържа връзки с България, Гърция, Югославия, Испания и Москва. През 1939 г. се завръща в Москва, но скоро е изпратен да ръководи пункта за свръзка на коминтерна в гр. Измаил. От 1942 г. е част от Отделната мотострелкова бригада със специално предназначение (ОМСБОН) на НКВД, където се занимава с подготовката на командоси за саботажни и раззунавателни дейности в тила на врага в Германия, Италия, Унгария, Румъния и Финландия. През 1943-44 г. е командирован за изпълнението на специални задаачи в щаба на Народно-освободителната армия на Югославия. След 9 септември се завръща в България и става помощник на командващия на I-ва българска армия. Заема множество различни висши длъжности в БНА, до 1962 г. е член на ЦК на БКП. Умира през 1967 г. в София.

Друг знаков съветски агент е българинът с бесарабски произход Зиновий Зиновиевич Христов (с псевд. „Николай Иванов Добрев“). Роден е на 15 юни 1917 г. в с. Ботево, Запорожка област, Украйна. Българин, произхожда от селско семейство на бесарабски българи. В Червената армия е от 1938 г. През 1938-1940 г. получава разузнавателна подготовка в разузнавателния отдел на щаба на Черноморския флот. През есента на 1941 г. пристига в България с моторна лодка. Установва се в гр. Добрич, с легенда на преселил се след Крайовската спогодба българин от Румъния. Работи от нелегални позиции под името „Николай Иванов Добрев“. През август 1941 г. се установява в гр. Варна, където открива гостилница за прикритие на своята дейност. През периода октомври 1941 – септември 1944 г. ръководи разузнавателна група на съветското военно разузнаване в България. Работи изключително дисциплинирано, без провали. Първоначално предава информация на Зара Стойкова, радистка на групата на Гиньо Георгиев Стойнев, а след нейното разкриване от август 1943 г. предава директно на центъра чрез своя радиостанция, намираща се в шивашкото ателие на неговата приятелка и любовница Такухи Бедросова. Редовно информира разузнавателния отдел на щаба на Черноморския флот за обстановката и събитията в района на Варна – по суша, море и крайбрежието. Демобилизира се през 1946 г., завърща се в Съветския съюз и завършва Историческия факултет на Мелитополския педагогически институт (1947). Става преподавател по история в училище в гр. Николаев, след това е назначен за началник на отдел „Народно образование“ в града).

Тъстът на бившия министър на външните работи Виктор Вълков

е един от най-законспирираните съветски агенти преди 9 септември 1944 г. Става дума за Любомир Антонов Пентиев, с псевдоним „Крит“. Роден на 10 май 1910 г. в гр. Шумен, завършва право в Женева. Помощник и пръв заместник на Стефан Богданов в софийската разузнавателната група. През юли 1944 г. Софийската полиция задържала Любомир Пентиев. Неговият заместник Стоян Петров Шарланджиев успява да се укрие, преминава в нелегалност и продължава да работи за съветското разузнаване. Сведения за дейността им полицията получава от показанията на Христо Лолов Атанасов, който е задържан по това време. Любомир Пентиев е освободен от полицията на 9 септември1944 г., без да е съден. След тази дата работи в органите на МВР. След няколко години е назначен за генерален консул в Истанбул (1948). Бил е посланик в Швеция и Мали (1962-1965). През 1961 г. Любомир Пентиев е назначен за временно управляващ посолството в Сирия. Заемал е и длъжността началник на отдел „Консулски“ в МВнР. Признат за АБПФК. Починал на 13 август 1970 г. Неговата дъщеря Искра Пентиева е втората съпруга на бившия външен министър Виктор Вълков. Родена е на 20 юли 1947 г. в София, завършила френска филология в СУ „Кл. Охридски“, работила като преводач в отдел „Култура“ на френското посолство в София, в иракското посолство, в отдел „Печат“ на МВнР.

Стоян Петров Шарланджиев, (с псевдоним „Хемус“) е заместник в разузнавателната група на агента на ГРУ Любомир Пентиев. Роден на 15 май 1915 г. в гр. Мелник. Член на БКП. Стоян Шарланджиев е завършил висше образование, специалност „Химия“. Привлечен е в софийската разузнавателната група на Стефан Богданов през 1939 г. като студент. След това става заместник на Любомир Пентиев. Отговорен организатор в София на тайната работилница за взривове на групата, изградена в с. Църква, Пернишко. Използват номера на разрешителното на шуменската дрогерия „Сашо инвалида“ (без знанието на собственика й, който е приятел на Стефан Богданов) и с него купуват ацетон и алуминиев окис от централната снабдителна база „Лабор“ на ул. „Веслец“ № 2. В тази им дейност са подпомагани от Анушка Драгиева и Лиляна Милошева. След 9 септември 1944 г. е директор в системата на българската кинематография. Неговият брат Тодор Шарланджиев (с псевдоним „Родос“) също е агент на ГРУ. Роден на 25 януари 1912 г. в гр. Мелник. С незавършено висше образование. Привлечен е в софийската разузнавателната група на ГРУ, ръководена от Стефан Богданов през 1940 г. След 9 септември 1944 г. е на работа в един от софийските районин съвети.

Христо Атанасов Христов е роден на 12 март 1916 г. в гр. Севлиево. Под ръководството на Леонид Середа, помощник-военен аташе при Посолството на СССР в България (декември 1940-септември 1941 г.) и Стефан Богданов, Христо Атанасов е изпълнявал специални задачи в София, Пловдив, Казанлък и в други градове на страната ни. През май 1944 г. той бил арестуван от българското военно контраразузнаване и на 7 юни 1944 г. с решение на съда е разстрелян.

Напълно нееизвестен за широката публика като съветски агент е Методи Кирилов Христов, роден на 4 януари 1912 г. в гр. Радомир. Привлечен е в разузнавателната група на Стефан Богданов през 1942 г. като информатор. След 9 септември 1944 г. е командир на Втора пехотна дивизия (до 1950 г.), а с Решение на Политбюро на ЦК на БКП от 23 февруари 1950 г. е назначен за началник на Политическото управление на войската. Достига до звание генерал-лейтенант. Умира през 1975 г.

Друг съветски агент е Асен Митов Търговски е роден в с. Църква, Пернишки окръг. В неговия дом там е била инсталирана радиостанцията на ГРУ, чрез която е извършвал предаването на разузнавателните сведения радистът Иван Будинов Стоянов.

Съвсем оскъдна е информацията за Иван Зафиров Тупачки. Родом е от радомирските села, след време се прехвърля да живее в София. Използван от резидентурата на ГРУ ( групата на Стефан Богданов) за явка. Анастаска Тополигова е привлечена към групата на Богданов през 1941 г. Работила е по събиране на разузнавателни сведения до 9 септември 1944 г. Не е допуснала провал в разузанавателната си дейност.

За ГРУ работи и Нейчо Йорданов Стоянов, (с псевдоним „Дол“). Роден на 17 юли 1904 г. в с. Караумур, Силистренско. Член на БКП. През 1940 г. е привлечен в разузнавателната група на Стефан Богданов със задача да събира и дава разузнавателни сведения за района на гр. Русе. В началото е бил на пряко ръководство при Стефан Богданов, а след 22 юни 1941 г. е предаден на ръководство към Варненската разузнавателна група.

Иван Будинов Стоянов е роден на 14 август 1918 г. в гр. Перник. Завършил е висше образование, специалност „Агрономство“. Член на БКП. Привлечен е към групата на Стефан Богданов през 1942 г. и е работил като радист. Радиостанцията му е била разположена в с. Църква, Пернишко. След 9 септември 1944 г. достига до поста министър на външната търговия.

Съветският агент Светослав Обретенов Попов е роден на 25 ноември 1909 г. в гр. Провадия. Завършва Държавната музикална академия (ДМА) през 1934 г. От 1933 сътрудничи на театрите с левичарски уклон „Народна сцена”, „Т­35 и „Реалистичен театър”, композира песни с пролетарска тематика за техни постановки. Заедно с поета Николай Хрелков съставя първия нелегален партиен сборник с революционни песни „20 трудови песни“. През 1935 г. е композитор-пианист на Русенския театър. В периода 1937-1941 г. учителства в Бяла Слатина, Ямбол и Пловдив. В периода август 1941 г.-юни 1943 г. Светослав Обретенов е началник на Радио Варна. Като такъв е привлечен през 1943 г. за работа в разузнавателна група на съветското военно разузнаване и е давал ценни разузнавателни сведения. Починал на 16 май 1955 г.

Иван Първанов Пейчев е друг досега неизвестен съветски агент. Роден е на 15 май 1901 г. в гр. Фердинанд (дн. Монтана). Член на БКМС в периода 1919-1923 г., на БКП от 1924 г., а на ВКП (б) – от 1925 г. Започва да работи от 16-годишен, завършва гимназия, след което се занимава с живопис (1917-1920). От февруари 1920 г. е работник в кооперация „Единство“, където остава до септември 1923 г. Занимава се и с радиолюбителство. През 1925 г. емигрира в Москва. Осъден е задочно на 12 г. затвор. Завършва КУНМЗ в Москва (1925-1928), както и радиокурсове в Минск (1929-1930). От май 1930 г. е сътрудник на радиослужбата на Изпълнителния комитет на Коминтерна. Посещава нелегално Гърция през 1933 г., за да организира радиовръзката с ЦК на Гръцката комунистическа партия. В периода 1933-1934 г. е в Чехословакия, където се занимава с подготовката на радисти за работа в различни държави. През 1934-1936 г. е в България, където се занимава с организирането на радиовръзките на ЦК на БКП. Участва в създаването на портативни радиостанции за РККА, както и в подготовката на радисти за съветското военно разузнаване. През 1941-1942 г. отново пристига в България, за

да изгради връзката на София с Центъра

Българската полиция, с помощта на германски специалисти успява да разкрие множество радиогрупи на съветското военно разузнаване. Поради това през есента на 1943 г. ГРУ изпраща Иван Пейчев в България, за да възстанови част от загубените връзки. Той обаче не успява да се добере до България, но успява да изпълни задачата чрез оборудване, което му осигуряват югославските партизани. След преврата на 9 септември 1944 г. работи в органите на МВР и Министерството на съобщенията.

Съветски агент е бил и Никифор Йорданов Никифоров, с псевдоним „Журин“. Роден на 21 февруари 1890 г. в гр. Елена. Завършва Военното училище през 1909 г. През следващата година започва следването си като студент по право в Софийския университет. Прекъсва през 1912 г., участва в Балканската и Първата световна война. Продължава следването си през 1918 г. и завършва през 1920 г. Назначен е за съдия, после за прокурор при софийския военно полеви съд, през периода 1920-1923 г. е и преподавател във военното училище. Уволнен е след преврата на 9 юни 1923 г., впоследствие оглавява Русенския военно-полеви съд. От 1925 г. е председател на главния военен касационен съд, началник на военно-съдебния отдел на военното министерство. В периода 1937-1943 г. е член на Висшия военен съвет. Масон. Сътрудник, а впоследствие и зам.-ръководител на разузнавателната група на ГРУ „Боевой“, оглавявана от неговия приятел Александър Пеев. Чрез ген. Никифоров ГРУ получава всички решения, които се приемат на заседанията на Висшя военен съвет при военното министерство, както и поверителни данни за състава на немските и българските войски, за наименованията на войсковите подразделения, командния им състав, тяхното въоръжение и дислокация, количеството на немските самолети в България и на кои летища са разположени, както и с какви въоръжени сили се обезпечава охраната на черноморския бряг. Уволнен е от армията след провала на групата през април 1943 г. След 9 септември 1944 г. е арестуван, но скоро е освободен. Пет години по-късно е репресиран покрай делото на Трайчо Костов и е изпратен в лагер. Реабилитиран е след Априлския пленум на ЦК на БКП. През 1966 г. е награден със съветски орден „Червено знаме“ и български „Народна република България. Умира на 15 февруари 1971 г. в София.

Хиляди са националните предатели, които в периода 1919-1944 г.

продават България и българите за московско злато и долари

Ето така се подготвя онова срамно състояние, довело да оценката за страната ни после като „най-верният съветски сателит”. Московците имат даже поговорка за това: „Курица не птица, Болгария – не заграница” ( Кокошката не е птица, а България не е чужбина). Дано не съм лош пророк, но с избора на Румен Радев за президент и нарастването в геометрична прогресия на демонстративната промосковска политическа кавалкада в България, съвсем не е изключено пак да се върнем към подобно състояние – за срам на целия свят. Какво пък, ние българите неведнъж сме давали категорични доказателства, че ако не ставаме за нищо друго, поне може да служим за лош пример. Все е нещо.