150 години от Емския указ: забраната на украинския език в царска Русия

Д-р Евлоги Станчев*

На днешния ден, 30 май 1876 г., преди точно 150 години, в малкия немски курортен град Бад-Емс руският цар Александър II подписва указ, забраняващ публичната, културна и просветна употреба на украинския език на територията на Руската империя. Заради мястото на своето издаване документът остава в историята под наименованието „Емски указ“.

По силата на указа са забранени книгопечатането на украински език, вносът на украиноезична литература, преподаването на украински език, поставянето на театрални представления, пиеси, концерти и други публични събития на украински и др. Публикуването на някои литературни паметници и исторически документи на украински език остава допустимо единствено при условие, че са написани според общоруския правопис и са получили предварително одобрение от Главното управление по печата.

На практика украинците остават свободни да използват родния си език единствено в частна семейна среда.

Емският указ остава

 в сила до руската революция през 1905 г. 

и Октомврийския манифест на цар Николай II, предвиждащ гарантирането на определени граждански свободи.

*     *     *

Указът на Александър II от Бад-Емс е ключова част от все по-интензивните политики на русификация спрямо неруските народи в западните губернии на Руската империя в периода след полското Януарско въстание (1863–1864). Стремежът на поляците да възстановят своята погълната държава, подкрепен от литовци, украинци и белоруси, е възприет от царската власт като пряка опасност за териториалната цялост на Русия. Във връзка с това годините непосредствено след въстанието са белязани от безкомпромисни мерки срещу всеки израз на национална идентичност в историческите полско-литовски земи – остатъците от автономия са ликвидирани, наложена е административна, образователна и културна русификация, репресирани са представители на интелигенцията и националното движение на подчинените народи.

Специфичен е страхът на тогавашната царска власт от все по-видимия разцвет на украинската култура. Деветнадесетият век е време, когато в обширните украиноезични земи на изток и запад от река Днипро постепенно се заражда украинска национална интелигенция и културен елит. Тези хора творят, издават, събират култура, наследство и фолклор, организират хромади (културно-просветни дружества), 

просвещават своите сънародници

 В резултат на техните изключителни дейности украинската народна традиция постепенно започва да придобива белезите на модерна национална идентичност.

В руската имперска идеология обаче украинците (обозначавани в административния език на държавата като „малоруси“) не представляват нищо повече от етнографско разклонение на голямата „общоруска нация“, включваща още руснаци и белоруси. Във връзка с това развитието на самостоятелна украинска национална култура се схваща като непосредствена заплаха не само за териториалния и политически интегритет на империята на Романови, но също и за самите исторически основи на руската държавност.

Поради тази причина украинският културен възход, привидян сред руските консервативни кръгове в напрегнатите години по време на и след Януарското въстание основно като

 „полска интрига“,

 е посрещнат с безкомпромисни езикови ограничения и политики на русификация. Още в контекста на полското въстание, на 30 юли 1863 г., руският министър на вътрешните работи Пьотр Валуев издава указ (останал в историята с наименованието „Валуевски циркуляр“), с който е забранено публикуването на религиозни и образователни книги на украински език, макар издаването на художествена литература да остава допустимо. Издаденият малко по-късно Емски указ всъщност разширява обхвата на забраните от Валуевския циркуляр върху това, което в тогавашния език на царска Русия се обозначава като „украинофилска пропаганда“.

Забраната на украинския език има тежки отражения върху културното и просветно развитие на украинската нация през втората половина на XIX век. Закрити са важни научни, обществени и просветни организации и издания, уволнени са редица преподаватели от Киивския университет. Един от тях, видният историк и общественик Михайло Драгоманов (починал през 1895 г. в София), осъжда остро Емския указ и се обявява срещу руския шовинизъм по време на Парижкия литературен конгрес през 1878 г.

В резултат на наложените репресии срещу украинския език след 1876 г. много от цензурираните учени, общественици и културни дейци намират пристан в Лвив, тогава част от Австро-Унгарската империя. Постепенно градът се превръща в средище на украинската национална интелигенция и център на културния живот на нацията. Тежкият натиск върху украинската култура и книжнина поражда не само културна и интелектуална съпротива, но и ускорява политизацията на украинското национално движение.

*     *     *

Емският указ на Александър II се вписва в дълга историческа линия от опити на 

руския империализъм да заличи украинската култура 

и национална идентичност – линия, която продължава и в наши дни, пред очите на всички нас. Няма съмнение, че ударът срещу украинския език цели лишаването на украинците от един от фундаментите на тяхното самосъзнание и представлява основна стъпка към ефективната им русификация. В този смисъл далеч не е изненадващо, че днес, в окупираните от русия украински територии, употребата на украински език е преустановена в образованието, администрацията и публичната сфера.

Всяка нация има правото свободно да развива културен, обществен и научен живот на своя език. Ограничаването или отнемането на това право представлява грубо нарушение на основни международноправни принципи и не може да бъде толерирано, още по-малко оправдавано. 

*Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. През 2019 г. защитава докторска дисертация по руска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му занимания са в областта на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От особен интерес за него представляват различни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите конфликти в тези региони.