„Политическата коректност“ цензурира не омразата, а истината

Целта е поставена още през 30-те години на ХХ век от италианският комунист Антонио Грамши

Момчил Дойчев

Момчил Дойчев

Момчил Дойчев, bulgariaanalytica.org

Наскоро Фейсбук ми припомни една моя публикация, която беше цензурирана от самия Фейсбук. Тя изобразяваше и най-коментираната преди 7 години снимка на ранен комунистически символ – значка на РСФР (Руска съветска федеративна република). 

Ето я:

Преди 7 години Фейсбук я „банна“, вероятно заради „фашисткия“ символ в значката. Всъщност на нея са изобразени заедно символите на две еднакво престъпни и човеконенавистни идеологии – комунизма и националсоциализма. Проблемът е, че в световен мащаб само нацизмът и фашизмът са признати за престъпни, но не и комунизмът, въпреки че престъпленията на комунизма против човечеството са несъизмеримо по-големи, сравнени с престъпленията на нацизма и фашизма взети заедно. Цензорите вероятно са се уплашили, че този символ разкрива общия идеен корен и близко родство на двете престъпни идеологии – нещо, което е документирано отдавна. Но в примитивното, дори вече пост-комунистическо съзнание митичната противоположност на комунизма и нацизма все още не е преодоляна. Всъщност тези две радикални идеологии са идейно средства за обща цел – постигане на световно господство чрез насилствено унищожение на всеки несъгласен. Разликата е, че едната е расово, а другата класово нетърпима. Но целите са им общи – създаване на принципно нов роботизиран и дехуманизиран човек, подчинен на всесилната държава.

znachka_fashizam1.jpg

Въпросът, който поставя този бан е:

Може ли да изкореним човеконенавистните идеи като цензурираме техните символи, или с това постигаме точно обратен ефект? Това беше и въпрос, поставен и в моята монография за действителния смисъл на левичарската (външно либерална!)

неомарксистка идеология, наречена „политическа коректност“

При представянето на тази книга преди 10 години присъстваха президентът Желю Желев и Алекс Алексиев, което бе за мене висока чест и признание. Това бяха и хората, които разбираха в дълбочина каква опасност за демокрацията представлява тази левичарска, външно добронамерена и толерантна идеология.

Но политическата коректност съвсем не е идеология за изкореняване на омразата, а много коварна антидемократична идеология, която репресира с „мека сила“ и нивелира мислите на хората с цел постигане целите на комунизма, но с други, по-интелигентни от физическата и психическа репресия средства.

Целта е поставена още през 30-те години на ХХ век от италианският комунист Антонио Грамши – комунизмът на Запад ще се установи само ако първо установи културна, е едва след това политическа хегемония (завземането на държавата от „пролетариата“). Формално тя се бори за всъщност ново издание на социалистически познатия ни „новоезик“ (който Оруел описва прекрасно!) борейки се уж с „езика на омразата“. Всъщност

ефектът е точно обратен 

вместо ликвидиране на „езика на омразата“ – мултиплициране и то не само на езика, а на самата омраза! Всъщност това е интимната им цел – да унищожат „противоположната“ „буржоазна култура“ като я лишат от нейните духовни топоси, ако те носят дори съмнение за наличие на „омраза“.

За целта служат и фабрикуваните от неомарксистките идеолози нови политически малцинства – вече не само на класова, но и на расова, национална, етническа, конфесионална, възрастова, сексуална и пр. основа. За тази цел те започнаха идеологическа и лингвистична война с „капитализма“, използвайки като знаме защита на правата на фабрикуваните политически малцинства и противопоставяйки ги едни на други – работещи на безработни, млади на стари, „бели“ на „черни“, християни на мюсюлмани, католици на протестанти и православни, атеисти на вярващи, граждани на селяни, етнически малцинства на национални мнозинства, коренно население на емигранти и бежанци, жени на мъже, хетеросексуални на хомосексуални и пр.
Това е целта им –

разпарчатосване на цивилизованото общество

и превръщането му във варварско стълпотворение, в което всеки воюва с всеки за „повече права“. Това е комунизъм, само че с обратен знак. Той унищожава „буржоазната“ толерантност, наричайки я „репресивна“ (както я нарича Херберт Маркузе), защото не позволявала на бунтуващите се малцинства да унищожат както толерантността, така и толерантните. Наричат едномерен човека на капитализма, а не вижда, че създават не едномерен човек, а дехуманизиран робот.

Затова и тази коварна идеология постигна точно обратното на това, което външно прокламира. Вместо да унищожи „езика на омразата“, тя го възроди. И резултатите ги виждаме навсякъде днес. Вместо да изкорени нацизма (но не и комунизма!), тя фактически го насърчи със своята крайност и левичарска ярост. И с това предизвика обратна реакция на т.нар. „крайна десница“, която за съжаление с основание посочи безумията на практиките на „политическо коректност“ в университетски кампуси и дори в аудиториите, където цензурира с омраза всеки, който не използва нейния не по-малко носещ левичарска омраза новоезик.

В заключение:

Идеологията на „политическата коректност“ е неморална и репресивна, защото цензурира фактически не омразата, а истината.