Момчил Дойчев, bulgariaanalytica.org

Наскоро Фейсбук ми припомни една моя публикация, която беше цензурирана от самия Фейсбук. Тя изобразяваше и най-коментираната преди 7 години снимка на ранен комунистически символ – значка на РСФР (Руска съветска федеративна република). 

Ето я:

Преди 7 години Фейсбук я „банна“, вероятно заради „фашисткия“ символ в значката. Всъщност на нея са изобразени заедно символите на две еднакво престъпни и човеконенавистни идеологии – комунизма и националсоциализма. Проблемът е, че в световен мащаб само нацизмът и фашизмът са признати за престъпни, но не и комунизмът, въпреки че престъпленията на комунизма против човечеството са несъизмеримо по-големи, сравнени с престъпленията на нацизма и фашизма взети заедно. Цензорите вероятно са се уплашили, че този символ разкрива общия идеен корен и близко родство на двете престъпни идеологии – нещо, което е документирано отдавна. Но в примитивното, дори вече пост-комунистическо съзнание митичната противоположност на комунизма и нацизма все още не е преодоляна. Всъщност тези две радикални идеологии са идейно средства за обща цел – постигане на световно господство чрез насилствено унищожение на всеки несъгласен. Разликата е, че едната е расово, а другата класово нетърпима. Но целите са им общи – създаване на принципно нов роботизиран и дехуманизиран човек, подчинен на всесилната държава.

Въпросът, който поставя този бан е:

Може ли да изкореним човеконенавистните идеи като цензурираме техните символи, или с това постигаме точно обратен ефект? Това беше и въпрос, поставен и в моята монография за действителния смисъл на левичарската (външно либерална!)

неомарксистка идеология, наречена „политическа коректност“

При представянето на тази книга преди 10 години присъстваха президентът Желю Желев и Алекс Алексиев, което бе за мене висока чест и признание. Това бяха и хората, които разбираха в дълбочина каква опасност за демокрацията представлява тази левичарска, външно добронамерена и толерантна идеология.

Но политическата коректност съвсем не е идеология за изкореняване на омразата, а много коварна антидемократична идеология, която репресира с „мека сила“ и нивелира мислите на хората с цел постигане целите на комунизма, но с други, по-интелигентни от физическата и психическа репресия средства.

Целта е поставена още през 30-те години на ХХ век от италианският комунист Антонио Грамши – комунизмът на Запад ще се установи само ако първо установи културна, е едва след това политическа хегемония (завземането на държавата от „пролетариата“). Формално тя се бори за всъщност ново издание на социалистически познатия ни „новоезик“ (който Оруел описва прекрасно!) борейки се уж с „езика на омразата“. Всъщност

ефектът е точно обратен 

вместо ликвидиране на „езика на омразата“ – мултиплициране и то не само на езика, а на самата омраза! Всъщност това е интимната им цел – да унищожат „противоположната“ „буржоазна култура“ като я лишат от нейните духовни топоси, ако те носят дори съмнение за наличие на „омраза“.

За целта служат и фабрикуваните от неомарксистките идеолози нови политически малцинства – вече не само на класова, но и на расова, национална, етническа, конфесионална, възрастова, сексуална и пр. основа. За тази цел те започнаха идеологическа и лингвистична война с „капитализма“, използвайки като знаме защита на правата на фабрикуваните политически малцинства и противопоставяйки ги едни на други – работещи на безработни, млади на стари, „бели“ на „черни“, християни на мюсюлмани, католици на протестанти и православни, атеисти на вярващи, граждани на селяни, етнически малцинства на национални мнозинства, коренно население на емигранти и бежанци, жени на мъже, хетеросексуални на хомосексуални и пр.
Това е целта им –

разпарчатосване на цивилизованото общество

и превръщането му във варварско стълпотворение, в което всеки воюва с всеки за „повече права“. Това е комунизъм, само че с обратен знак. Той унищожава „буржоазната“ толерантност, наричайки я „репресивна“ (както я нарича Херберт Маркузе), защото не позволявала на бунтуващите се малцинства да унищожат както толерантността, така и толерантните. Наричат едномерен човека на капитализма, а не вижда, че създават не едномерен човек, а дехуманизиран робот.

Затова и тази коварна идеология постигна точно обратното на това, което външно прокламира. Вместо да унищожи „езика на омразата“, тя го възроди. И резултатите ги виждаме навсякъде днес. Вместо да изкорени нацизма (но не и комунизма!), тя фактически го насърчи със своята крайност и левичарска ярост. И с това предизвика обратна реакция на т.нар. „крайна десница“, която за съжаление с основание посочи безумията на практиките на „политическо коректност“ в университетски кампуси и дори в аудиториите, където цензурира с омраза всеки, който не използва нейния не по-малко носещ левичарска омраза новоезик.

В заключение:

Идеологията на „политическата коректност“ е неморална и репресивна, защото цензурира фактически не омразата, а истината.