Момчил Дойчев
Никой не обича този, който го буди. Мнозинството от нашите сънародници не са изключение - те не обичат да бъдат будени, а мнозина дори искрено мразят своите будители. Мнозинството в наше време предпочита и си причинява различни възбудители, подбудители, а също приспиватели и дори мъчители, но не и знаещите и можещите, издигнати, с една дума будни свои хора, които са наречени с основание будители.
Вярно е, че само заспалите народи имат нужда от будители. Те трябва да се будят непрекъснато, включително и за това да бъдат свободни, достойни, справедливи, човеколюбиви и в крайна сметка щастливи.
Намръщеният и озлобен човек не може да бъде щастлив. А ние рядко срещаме приветливи хора по улиците. Може би това е част от наследството от социализма, при който радикално беше преобърната ценностната система на българите и основните морални норми - десетте божи заповеди - се тълкуваха по точно противоположния на техния смисъл начин.
Българите като цяло не вярват на учените, можещите и успелите между тях. Носителите на знание и неговото разпространение се смята и досега, че "не работят". Духовните усилия, умственият труд не се цени, а дори се отрича. Народът като маса е склонен повече да вярва на врачки и баячки, а не на учените си хора. Ако пророчицата Ванга беше жива и беше казала "Ваксинирайте се!", ефектът щеше да е несравнимо по-голям, отколкото ако това го каже дори най-големият световен специалист. Тогава прословутите 80% на оня професор щяха да се ваксинират без дори да се замислят.
Масата вярва на ирационални и дори глупави предсказания, а не на рационални научно-издържани прогнози. Народът се юрва след поредни спасители, а не след истинските достойни свои водачи. Тях докато са живи даже ги отрича, дори понякога сатанизира, за да ги въздигне след саможертвата им като икони, вместо да рационално да вземе поуки от тяхното дело. Масата не желае да преодолее своето невежество, което будителите им са се борили да преодолеят.
Проклинаме съдбата си, а не виждаме причината в самите себе си. Склонни сме да обвиняваме за всичко другите, виждаме сламката в техните очи, но не и гредата в своите. Не изпитваме великото чувство емпатия, която може да се преведе с простата дума човечност. Искаме права, но не смятаме, че те са свързани неотклонно и със задължения. Искаме свобода, но не желаем да сме отговорни за нея и да я постигнем сами. Сякаш от времената на Раковски, Левски и Ботев нищо не се е променило в народния манталитет.
Защо и как стигнахме дотук?
Големият въпрос е не как само да обясним, а как да излезем от това нерадостно положение? Наистина ли сме омагьосани и няма ли сила която да ни размагьоса. Може ли с рационални средства да се постигне така необходимото размагьосване?
Най-големият неприятел на това размагьосване е опростачването, което на практика означава дехуманизация на човека и човешкото. Опростачването е враг на рационалния и свободен избор, то води до деградация, до несигурност и до нещастие за страна, попаднала под диктата на простотията, злобата и омразата. Трябва да започнем отнякъде и може би точно оттук. На първо място да спрем опростачването и неговите явни носители в политиката. Това означава да бъдем обективни, а не пристрастни и ирационални. И първо да видим своите кривици, а не кривиците на другите. Трябва да бъдем последователни в това. Само така ще постигнем успех в една тежка, трудна и продължителна борба.