Авторът e историк и политолог, член-кореспондент на Руската академия на науките, директор на Института за САЩ и Канада.
В продължение на дълги години Гарбузов участва в подготовката на информационно-аналитични материали за администрацията на президента, Съвета за сигурност, Държавната дума и Съвета на федерацията, но беше уволнен още в деня, в който този текст беше публикуван в „Новая газета“.
Валерий Гарбузов
Отиващата си епоха отнася със себе си много неща: умират илюзии и надежди, рушат се митове, появява се нова реалност, променя се жизнената среда. Забравя се това, с което са живели цели поколения.
Често управляващите елити на авторитарните и тоталитарните политически режими съзнателно формират утопични представи и митове, целенасочено разпространявани сред масите. Подобно масово манипулиране на съзнанието на обществото поражда у милиони хора утопична картина на света, позволява да бъдат обединени различни политически и социални групи около националния лидер в името на някаква конкретна цел. Заедно с това, то е мощен инструмент за дълго удържане на личната власт.
И руската история не е изключение
За никого не е тайна, че зарядът на външнополитическия експанзионизъм никога не е напускал Русия, преследвайки я през цялото и историческо развитие. Именно той е двигателят на формирането на руската държава.
Тази тенденция се проявява и в годините на съществуването на раннофеодалната древноруска държава Киевска Рус през IX–XII век, и периода на феодалните междуособици XII–XV век, и по време на Московската централизирана държава XV–XVIII век, и след образуването на Руската империя през 1721 година, когато евразийският континентален експанзионизъм става фокус на нерядко агресивната външно-политическа активност на Русия, като я превръща в най-голямата държава в света в началото на XX век.
Митът за световния комунизъм
Идвайки на власт през октомври 1917 година болшевиките с ентусиазъм подхващат знамето на руския континентален експанзионизъм, като му придават комунистическа окраска и глобален мащаб.
След революцията управляващият елит на съветската република „взема на въоръжение“ експанзионистката идея за световната пролетарска революция. Малцина от тях изобщо се съмнявали, че след Русия, революцията ще избухне и в останалия свят и цяла Европа (и даже Америка) ще бъдат непременно съветски.
За да бъде организирана тази световна революция през 1919 година в Москва е създаден Коминтерна, който се превръща във външнополитически инструмент на бързо растящата съветска империя.
Скоро обаче станало ясно, че това е празен мит, утопия, която не би могла да се реализира. И през 1943 година под натиска на съюзниците от антихитлеристката коалиция той се саморазпуска.
Съветската митология
Държавната пропаганда на СССР през 60-те и 70-те години е изградена около няколко фокуса, формиращи външнополитическата съветска митология.
Сред тях е тезата, че американският империализъм се стреми да завладее целия свят и да попречи на останалите страни да тръгнат по пътя към светлото комунистическо бъдеще.
Заедно с това, широко разпространение получава и друга теза – за историческата обреченост на капитализма, който е навлязъл в последния си стадий – империализма, и за трите центъра на междуимпериалистически противоречия (САЩ, Западна Европа и Япония), чието натрупване ще доведе до неизбежната му гибел и победата на световния комунизъм.
За главни отряди на антиимпериалистическото движение са обявени три основни освободителни потока: страните от социалистическия лагер, световното комунистическо движения и национално-освободителното, антиколониално движение, с чиито усилия е трябвало да бъде разрушена империалистическата стена, спираща прогреса на човечеството.
Тази утопична теория съществуваше десетилетия, тотално се разпространяваше в СССР и страните от социалистическия блок и никога не беше подлагана на съмнение.
Но вместо това, под товара на дълбоките вътрешни противоречия рухна Съветският съюз, а заедно с неговото разпадане и попадналата в задънена улица система на социализма. Световното комунистическо движение се оказа в дълбока криза и така и не постигна поставените цели.
Старите песни на нов глас
Днес на вълната на антизападните настроения в атмосферата на псевдопатриотично безумие, обхванало населението на Русия, което с поразителна лекота, наивно и без да мисли възприема тезите на тоталната държавна пропаганда, се създават нови митове, а заедно с тях се формира и съвременното утопично съзнание.
Тези митове се разпространяват денонощно посредством новото поколение добре платени професионални политически манипулатори и участници в безбройни телевизионни предавания.
В условията на пълзяща реставрация на сталинизма благодарение на техните усилия се внедряват новите догми – за кризата на глобализацията и на целия англо-саксонски свят (каквото и да значи това през XXI век), за новата антиколониална революция (в света са останали едва 17 колонии), за загубата на американската доминация (и това след разпада на СССР?), за великата световна антиамериканска революция, за упадъка на Запада като цяло (второто пришествие на „общата криза на капитализма“?!).
Неформалните империи на съвременния свят
Доминирането на САЩ е обективен, постоянно действащ фактор, започнал формирането си в началото на XX век и съществуващ (за дълбоко разочарование на съвременните отечествени псевдопатриоти) и досега.
Разбира се, мащабите на този фактор, както и характерът и формите на проявленията му са еволюирали.
За почти 250-годишния период на съществуването си и развитие благодарение на глобалната експанзия през XX век САЩ са се превърнали в „неформална империя на съвременния свят“, интегрираща почти всички страни и континенти. Именно това е дългосрочният стратегически курс на САЩ – „нацията на всички нации“ и суперсилата на нашето времe.
Американската глобална доминация предизвиква различни реакции – от неприемане, до подкрепа. В света почти 70% от населението признава лидерството на САЩ и се отнасят като цяло положително. Антиамериканските настроения се запазват в Йордания, Китай, Палестина, Пакистан, Ливан, КНДР, Русия, Беларус, Куба, Австрия, Словения, Венецуела, Иран.
Антиамериканскиият външнополитически курс на СССР, насочен срещу САЩ и колективния Запад, води до създаването на алтернативна социалистическа империя, просъществувала едва няколко десетилетия и рухнала по силата на собствената си нежизнеспособност. Нейният глобален крах би трябвало да се превърне в урок за цялото човечество.
Всякакви опити за създаването на нова антиамериканска коалиция в глобален мащаб, от които упорито не се отказват руските власти, обхванати от реваншистки стремеж да си „върнат изгубеното“, едва ли ще доведат до успех.
Интересите на мнозинството държави в света са твърде интегрирани с американските, формирайки стратегическа взаимосвързаност между тях и сдържайки всеки опит за агресивен антиамериканизъм.
Започналият своя възход преди повече от 40 години Китай върви по път аналогичен на американския, завоювайки нови и нови пазари и сфери на влияние по цялата планета. Китай е на прага на трансформацията във втората „неформална империя“ на съвременния свят, основен (след разпада на СССР) глобален конкурент на САЩ. Но факторите, които ще осигурят имперското бъдеще на Китай ще бъдат различни.
И така, днес на планетата съществуват само две неформални империи – САЩ и Китай.
Русия е бивша империя, наследница на съветската супердържава, преживяваща крайно болезнен синдром на внезапно изгубено имперско величие.
Това, че Русия e болна от ярко изразен постимперски синдром е по-скоро типична закономерност, отколкото историческа аномалия.
Неговата особеност се състои в това, че постимперският синдром не се прояви веднага след разпада на СССР през 1991 година, а значително по-късно, когато на власт дойде Путин.
30 години по-късно, отложеният синдром, на чието зараждане преди не придавахме особено значение, придоби заплашителен характер.
Трите геополитически програми
В съвременния свет има само три държави със собствени глобални програми: САЩ, Китай и Русия.
Преди всичко САЩ, които през цялата си история формират собствена геополитическа програма базирана на идеята за американската изключителност и месианство, универсализъм на американските ценности, американската доминация и несъмнено лидерство.
Провеждайки политика на глобален експанзионизъм, разпространявайки отвъд границите си на своите собствени ценности и институции, превръщайки се във втората половина на XX век в неформална империя в съвременния свят, те задълго ще останат със статут на главната супердържава на планетата.
Китай сравнително неотдавна започна да формира собствен глобален курс, като основни етапи в него са реформите на Дън Сяо Пин, политиката „Един пояс, един път“ и концепцията „Създаване на общност на единна съдба на човечеството“. Всички те, така или иначе са насочени към това Поднебесната империя да постигне лидерски позиции в света.
А Русия има собствена орбита. Като главна наследница на създадената върху развалините на Руската империя съветска супердържава, тя се оказа заложник на собствения си имперски комплекс. Именно с това се обяснява настоящото и външнополитическо поведение и проблемите, които създава на света.
Не е тайна, че след разпада на колониалните империи у всички метрополии възниква неизбежна носталгия по изгубеното величие, така нареченият „постимперски синдром“. Той се формирал практически веднага, когато става ясно, че миналото колониално могъщество се руши.
Русия, която сега преминава през крайно болезнен постимперски синдром, също се опитва да формира собствена глобална геополитическа програма. Но тя е твърде нестабилна и еклектична. Съдете сами: програмата (или по-скоро набор от опорки) е смес от идеи на евразийството, „руския свят“, агресивен антиамериканизъм, противоборство с еднополюсния свят и „загниващия“ Запад като цяло.
В нея се съдържат и идеите на „суверенната демокрация“, „дълбинния народ“, носталгия по традиционните ценности и православната вяра.
Цялата тази смес и нейните разнородни компоненти е слепена с лепилото на консерватизма.
По нещо тази мешавица напомня антизападните идейни изобретения от преди 200 години –„теорията за официалната народност“ на граф Сергей Уваров, президент на Императорската академия на науките цели 30 години. Неговата триада „Православие. Самодържавие. Народност“ е идейното въплъщение на руския монархизъм, който заедно с православието и подкрепата на самодържавната власт от народа са надеждна гаранция за съществуването и величието на Русия.
Що се отнася до консерватизма, който така се харесва на сегашните руски власти, той не е толкова еднозначен. Единен, универсален и извън времето консерватизъм не съществува. А този консерватизъм, разпространен в русия в началото на ХХ век и, който сега се взима за образец, едва ли е пригоден за сегашните обстоятелство.
Съвременна Русия, която се оказа главен приемник на съветската свръхдържава и изпитваща носталгия по миналото величие и изгубеното влияние, преживяваща своя отложен постимперски синдром, независимо от малката си тежест в световната икономика, все още притежава силен експанзионистичен заряд и все още неразкрити амбиции за глобално геополитическо влияние.
С богатия опит на комунистическия експанзионизъм, с бързо създадената след Втората световна война сфера за собствено регионално и глобално влияние, което губи моментално след разпада на СССР, съвременна Русия безуспешно се опитва да вземе закъснелия си реванш.
Но тя не съумява да конкурира реално САЩ и Китай и да се превърне в самостоятелен антизападен „локомотив“. А и с помощта на новосъздадената държавна митология едва ли ще успее.
Целта на всичко това е напълно очевидна –като потапя собственото си общество в света на илюзиите с великодържавна и псевдопатриотична риторика да бъде удържана на всяка цена и безсрочно властта, собствеността и политическия режим на сегашната власт и олигархията.
И като замества реалността с илюзии, Русия сякаш е застинала в миналото, като все още се уповава на царя-бащица или на твърдата ръка на върховната власт, като се опитва и безуспешно да си върне миналото величие, изгубените владения и световното влияние.