Покрай Деня за памет на Йосиф Бродски* пишещите в мрежата отново си спомниха антиукраинското му стихотворение „За независимостта на Украйна“, възпяващо превъзходството на "стиховете от Александър" (Пушкин) над "лъжата на Тарас" (Шевченко). Много от коментаторите си посипват главите с пепел и се вайкат: "Как е могъл!"
А пък аз не бях учуден, когато прочетох за първи път тези стихове. Спомних си собствената си семейна история. В моето голямо семейство, което живееше под един покрив, също имаше руско-украинско противопоставяне. Не, в него нямаше нито украинци, нито руснаци. Само евреи. Но... Моята майка, баба ми и прабаба ми бяха родом от Украйна, откъдето са избягали през 1941 г. А баща ми е роден в Русия, в Нижни Новгород, където след войната се е озовала и майка ми заедно с нейния баща – кадрови военен.
Тя е родена в Киев, прекарала е училищните си години в Одеса и през целия си живот в студения и груб съветски Горки си спомняше пъстрия и пеещ
изгубен украински рай на своето детство
Женската част на нашето семейство пазеше следите от украинското културно влияние. От мама, баба и прабаба знаех някои украински думи, пословици, песни.
Както често се случва, баща ми не зачиташе много своите тъщи. Смяташе, че са донесли от Украйна местните културни и поведенчески особености, от които се дразнеше. Това се проявяваше дори в дреболиите. Стигаше например да кажа "скабка" (тресчица) и той ядосано ме поправяше: "Това е на украински, говори на руски – "заноза".
Същевременно моят баща, доктор на физико-математическите науки, беше съвсем прозападно настроен, не можеше да бъде заподозрян в руски шовинизъм и имперщина. Откъде беше този културен снобизъм?
Сега разбирам каква е била работата. За по-голямата част от руската интелигенция, включително моя баща, та и същия този Бродски, руската култура заедно с английската, френската, германската, италианската беше част от "висшата културна лига". Културите на другите народи от руско-съветската империя се възприемаха като
втори ешелон, лига на кварталните отбори,
интересни само като етнографска причудливост. Подобен имперски культурен снобизъм винаги е бил много характерен за тази среда.
Бродски е нарекъл една от книгите си "Смяна на империята". Тоест той преди всичко е възприемал емигрирането си (в САЩ – б. р.) даже не като придобиване на свобода, а като изгодна замяна на една империи с друга. Та къде да живее великият поет, ако не в империя, няма да е в колония де.
В руското обществено съзнание велика е единствено имперската култура, а културите на малките, "покорени" народи, са вторични, второ качество. Това усещане за културно превъзходство се формира у нас от семейството и училището от ранно детство.
Даже гениалният Бродски не се е опазил от тази имперска съблазън. Полша или Литва са възприемани от него като самостоятелни културни държави, макар и малки. Но на Украйна той отказваше това право, съдейки по известното стихотворение и още някои епизоди.
Малко хора се успели да се родят в Русия и да избегнат влиянието на местния културен империализъм. Аз самият цял живот го изстисквам от себе си капка по капка.
…….
* Иосиф Бродски (1940-1996 г.) е руски и американски поет, съветски дисидент. Роден е в еврейско семейство, в някогашния Ленинград, днес Санкт Петербург. Изгонен е от Съветския съюз през 1972 г., а пет години по-късно става гражданин на САЩ. Преподава в Мичиганския университет, а по-късно е професор в Колумбийския университет. През 1987 г. е удостоен с Нобеловата награда за литература.
Превод: Faktor.bg