Методий Иванов*

В последно време в общественото пространство у нас започнаха да се прокрадват някои внушения, касаещи тактиката, която българската страна следвало да приложи при уреждането на договореностите в работата на Смесената експертна комисия за историческите и образователни въпроси, която работи на бавни обороти от подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество преди повече от две години насам. Нека видим накратко какви подривни тези излагат някои от ангажираните с македонската проблематика лица у нас.

Първо и най-главно тяхно становище е 

България да не оказва силов натиск

 за признаване на историческата истина за миналото на земите и населението край Вардар. Трябвало да оставим македонското общество на спокойствие (разбирай в продължение на десетилетия!), за да можело то по естествен начин да стане уверено в собствения си идентитет и доброволно да „узрее“ за приемането на факта, че историята им до началото на 20-ти век е била в същината си българска, и че това не пречи тя да бъде същевременно и „тяхна“ - тоест, че е обща за двете държави, както е упоменато в Договора.  
Да, приемането на истината е процес, който би продължил с години. Именно затова българската страна в Комисията трябва да настоява за промяна в учебниците по история, които са изпълнени с откровени лъжи и фалшификации, както и да се спре говора на омраза в медиите. Само на тази база ще може след едно поколение време да се постигне някакъв напредък по отношение на осъзнаването на историята и развитието на истински добросъседски отношения. 
Пълна утопия е да се твърди, че ако сега оставим нещата да вървят на самотек и Македония стане членка на ЕС, без да бъде приложена цялостна ревизия на образователната й програма, управляващите там изведнъж ще започнат доброволно да полагат усилия за промяна на историческия разказ и обществените нагласи. Виждаме, че дори най-"бугарофилското" правителство до момента (на Зоран Заев) проявява силна резистентност и привързаност към коминтерновските трактовки, постоянно шикалкави на държавно ниво, та какво остава да очакваме при неизбежната смяна на властта с опозиционната, доказано сърбоманска и анти-българска партия ВМРО-ДПМНЕ в следващите години? Няма никаква гаранция, че предлаганата позиция на „снишаване“ (познато още от бай-тошовските речи) ще бъде успешна, напротив – практиката показва, че точно обратното дава резултати, но това ще разгледаме накрая.
Второ, за да не създава пречки и негативни нагласи, 

България трябвало да направи компромиси

 и да признае безусловно съществуването на македонска нация и македонски език, за да можело РСМ да бъде приета безпроблемно в ЕС. Това е пример за недобронамерено спекулиране с понятията, като умишлено не се прави разлика между нация и народност. Някои дори отиват по-далеч и го проектират за минали периоди, което е недопустимо както от научна, така и от морална гледна точка. 
Истината е, че България много отдавна, заедно с признаването на държавата Македония преди почти 30 години, е признала съществуването на съвременната македонска нация, която е съставена от различни народности (българи, македонци, албанци, гърци, власи, сърби, турци, цигани, бошняци, торбеши). Така че ние никога не сме отричали съществуването на съвременната македонска нация, нито имаме проблем с националното самоопределение на част от наследниците на македонските българи, които днес се наричат „македонци“. България е демократична държава и като такава зачита основното човешко и гражданско право на самоопределение на всеки гражданин на РСМ. 
Същевременно не бива да забравяме, че съставна част от македонската нация са и българите, които живеят там и все още се самоопределят като такива, макар че за тях много рядко се говори на държавно ниво. Те също имат граждански права и нужда от подкрепа. Съществува и нарастваща група от населението, което е 

силно разколебано

 относно етническата си принадлежност, поради разнопосочната информация, с която разполага. От една страна, това е тайно споделяната от по-старите роднини по югославско време истина за българския им произход, от друга е югокомунистическата пропаганда от учебниците, по които са се обучавали, от трета е „античната“ теория за непрекъснатия континуитет, която беше на мода по време на режима на Груевски, и не на последно място - актуалния период на ревизия и преосмисляне на цялата тази каша от взаимно противоречащи си теории за македонската идентичност. Ролята на България трябва да бъде тази на майка и учител, за да спомогне за разсейването на заблудите, на базата на неизброимия набор от исторически факти и документи, които са на разположение както на учените, така и на журналистите и обществениците от двете страни на границата. 
В този смисъл, най-полезно би било

 Смесената комисия да провежда публично своите заседания, 

а дискутираните документи да се предоставят за свободно четене от всички граждани. Това ще пресече всички опити за спекулации и манипулиране на общественото мнение – нещо, което към момента се прави непрестанно от страна на Скопие.

Що се отнася до езика, достатъчно е да подчертаем, че Договорът за добросъседство бе подписан на всеки един на официалните езици на договарящите се страни - български език, съгласно Конституцията на Република България, и македонски език, съгласно Конституцията на Република Македония. България дефакто вече официално е признала конституционното право на македонците да наричат езика си, както намерят за добре. Всякакви допълнителни искания излизат от рамките на добросъседството и прагматизма и отиват в полето на реваншизма, противопоставянето и подхранването на шовинистичните македонистки среди. На междудържавно, дипломатическо ниво въпросът за езика е решен и България не може да носи отговорност за промяна в разбиранията на световната научна общност на езиковедите от областа на славистиката, само защото определени среди нямат интерес да приемат научните факти.

Трето, поставя се като приоритет решаването на  въпроса за 

произхода на съвременните македонци,

 вместо „детайлите“ (под което се разбират етническата принадлежност на цар Самуил, на Гоце Делчев и др. исторически фигури). Това е пълен нонсенс, защото подобен научен дискурс не може да бъде обект на междудържавни преговори, нито на дипломация, а е изцяло вътрешна работа на суверенните органи на съответната държава.  Въпросът е свързан както с достиженията на македонската историческа наука, така и с народностната психология, обусловена от десетилетията на насилствена пропаганда и лъжи. Не е наша работа да се занимаваме с него и с някакво евентуално чувство на обърканост, защото македонците, видите ли, щели "да се обидят" от историческите факти. 
За да подплатят по някакъв начин вижданията си по горните два въпроса, апологетите на „меката линия“ най-безскруполно си служат с отявлено анти-български тези, създадени и използвани от враговете на българската кауза в Македония още преди век и прилагани от македонистите в Скопие по предназначение до наши дни. Използва се като аргумент например теорията за „аморфната маса“, създадена от сърбина Цвиич в 1906 г. Той твърди, че македонските славяни нямат развито народностно чувство и са предразположени конюнктурно да станат сърби или българи, както и че принципно старото етнографско име българи е загубило през турското владичество своето национално значение и в обширни области на Балканите се е употребявало в икономически смисъл като рая, земеделец, селянин. Тоест, те поддържат неговата идея, че до средата на XIX век ...е нямало българи (!), и съответно не намират за редно от днешна гледна точка да налагаме на съвременните македонци български произход при положение, че във времената, за които се дискутира, според Цвиич и неговите поддръжници не е имало българи, а само някаква „аморфна маса славяни“. Тази анти-национална теза се развива в македонистически стил - с изречения от текстове от Страшимиров, Цани Гинчев, Блъсков и др. свидетели от епохата, извадени от контекста. Проблемът е, че тя не отговаря на историческата истина. Десетилетия преди времето на Цвиич в Македония вече има добре осъзнат български народ, който самоволно е организирал свои църкви, училища и еснафи. Има и други, по-отколешни примери, като бесарабските българи, които съхраняват своето българско самосъзнание и език още от 1806 г., както и българите в Албания, Банат и другаде, които ги пазят дори от по-отдавна, далеч преди да се случи „Възраждането“ и формирането на българската нация. Разбира се, всички собственоръчно оставени спомени, книги и документи от родените в Македония през 19-ти век възрожденци, революционери и духовници неизменно изтъкват тяхната българска етническа принадлежност, както и българският характер на по-голямата част от населението там, което отдавна е достояние на историческата наука.
Наред с описаното, също така се правят опити да се вменява  вина у тези, които са против „мекия“ подход, с обвинението, че всъщност целят ликвидирането на държавата РСМ. До такъв извод се достига на базата на чисто македонистката стратегия на противопоставяне и българомразство, за което се използват две манипулативни презумпции:
 1. Налагайки историческата истина, България дефакто отрича самата македонска нация. По-горе вече поясних доколко е несъстоятелно това твърдение, защото ние отдавна сме признали македонската нация. Да не говорим, че съществуването на съвременната македонска нация е реален политически факт и по никакъв начин не би могло да се отъждествява с научната дискусия за народностния характер на населението в миналото. По същата смехотворна логика някой би могъл да се възмути, че ако приемем, че на тази територия преди са живеели римляни или турци, значи това е удар по днешната национална идентичност?
2. Отнема се изцяло македонската история до 1944 г., като се обявява за българска. Ако те я признаели за такава, тя щяла да принадлежи единствено на България и би лишила днешните македонци от собствено минало. В абсолютно същия дух бе и скорошното изказване на члена от македонска страна на Смесената комисия, проф. П. Тодоров – „ако Гоце Делчев е българин, защо трябва да го честваме заедно?“. Отговорът е съвсем прост и дори фигурира в Договора за добросъседство – защото 

имаме ОБЩА история
 
Не е за подценяване и фактът, че съвсем преднамерено поддръжниците на „меката линия“ влизат в конфронтационния тон, зададен от повечето македонски политици и коментатори, в т.ч. и президентът Пендаровски, като използват употребения от него глагол „газене“ - в смисъл, че ако България настоява за признаване (съгласяване) с документите и фактите от историята, които говорят за етническия състав на населението в миналото (при това не само във Вардарската част, а в цялата географска област Македония), това би било агресивен подход на „прегазване“ на македонската национална идентичност. Употребата на подобен говор на омраза е манипулативно и контрапродуктивно. Не бива да допускаме обсъждането на междудържавните отношения с истерични термини - това само насъсква срещу нас македонистите и влияе негативно на манталитета на обикновените граждани. 
Напротив, всички трябва да положим усилия да говорим цивилизовано за постигането на прагматични договорености в името на бъдещето членство на Македония в ЕС, паралелно с отстояването на историческата истина (вместо да ги караме да мислят, че ако погледнат обективно на общата ни история, ще бъдат "сгазени"). И за да нямаме проблеми, ще трябва всички, съвместно и честно да изложим фактите за нея. Не може в 21-ви век да си затваряме очите за разни лъжи, не можем да приемем, че някой желае да продължава отричането на българската принадлежност на нашите предци, родени на територията на Македония.  

Какъв е българският интерес в преговорите с Македония?

В рамките на работата на Смесената комисия, така както и при всички подходящи междудържавни срещи на високо ниво, България системно да продължи да изисква, ако е необходимо и от позицията на силата, признаването на историческата истина от македонска страна. Българският интерес е да бъдат убедени македонските държавници да постигнат един прагматичен и честен, спрямо лъганите с десетилетия техни съграждани, доктринален катарзис, в името на бъдещето членство в ЕС. Дължим го на нашите братя там, дължим го и на предците си, които са се борили и жертвали за една наистина свободна, в т.ч. и от пропаганди и фалшификации Македония. 
За съжаление, на международната сцена има антибългарски сили, които активно работиха и срещу Договора за добросъседство, които попречиха на БПЦ да приеме протегнатата ръка и да стане църква-майка на МПЦ, и които сега полагат неистови усилия срещу постигането на резултати от Смесената комисия. Тях ги дразни напредъкът в отношенията и най-вече перспективите, затова се опитват на всяка крачка да минират процеса. Ако сега приемем „мекия“ курс и "забравим" за историята, 

няма да има "после"

 Враговете на българските интереси целят РСМ да влезне в ЕС като нещо напълно отделно и различно от България на всяко едно ниво - религия, народност, история, език, култура. Само така те биха запазили своето влияние над нея, затова и активно пречат. Защо трябва доброволно да допускаме те да успеят - нима е в наш интерес да продължим да бъдем официално отделени и мразещи се с македонците?

Научните факти отдавна са ясни и на двете страни, въпрос единствено на политическа воля е процесът да бъде успешно финализиран, така както се случи досега с останалите искания, силово наложени на Македония от страна на други държави – за промяна на държавното знаме, за промяна на името на държавата, за отказ от посегателства върху чужда история, за Договора за добросъседство. Относно последния, нека не забравяме, че различни анти-български сили в продължение на десетина години пречеха на сключването му. В навечерието на подписването му, в медиите заваляха яростни критики срещу него, със сходни на днешните аргументи – да не сме били „агресивни“ в исканията си, "да клекнем", да не се инатим за разни клаузи и формулировки, да „признаем“ неща и т.н., които като реакция доведоха до приемането на "червени линии" от тогавашното българско правителство и благодарение на тяхното неотклонно следване, сега жънем плодовете от неговото ратифициране! Да напомним, че в последните две години се наблюдават редица положителни промени - президентът Пендаровски призна за българския произход на Г. Делчев, премиерът Зоран Заев говори за българи в РСМ, правителствата ни вече правят общи чествания, откриват се войнишки паметници, оказваме материална и културна подкрепа, реализират се трансгранични проекти и т.н. 
Същият твърд подход трябва да бъде приложен и в работата на Смесената комисия, за да може резултатът от нея да бъде в наш интерес, а не пасивно да чакаме чудеса. Основания да очакваме позитиви от отстояването на истината ни дават наблюденията на процесите от последните години - успешните дипломатически действия както на Гърция (Преспанския договор), така и на България (Договорът за добросъседство), бяха сключени силово, без компромиси спрямо исканията на македонците и обществените нагласи там и въпреки всички критики и протести. Просто трябва да продължим в същия дух, възползвайки се от международна политическа ситуация на нашето съвремие – слава богу, далеч назад са мракобесните години на коминтерновските директиви, на времето на Тито и Кървавиот Божик, когато 

с убийства и терор се скриваше истината

 Днес живеем в демократичен свят, член сме на Европейския съюз и НАТО и трябва спокойно и честно да продължим съвместното си съществуване с нашите най-близки братя в обединена Европа, без да се поддаваме на ничии провокации и манипулации. 

*Авторът е наследник на род от днешна Република  Северна Македония.