Евгени Атанасов
Русия от десетилетия демонстрира специфичен модел на водене на войни, които самата е обявила. Тя води „преговори“, но паралелно ескалира ситуацията с бомбардировки, сухопътни настъпления или хибридни атаки. Това поведение не е хаотично - то е част от устойчив модел, изграден върху съчетанието на дипломация, сила, дезинформация и създаване на контролирани зони на нестабилност. Този модел може да се проследи ясно в Чечня, Грузия, Украйна, Сирия и дори в енергийния и кибернетичния натиск върху Европа.

Изпитана формула : „Преговарям, докато настъпвам“

Руската стратегия следва няколко последователни принципа. Обичайна тактика е да се провокира ескалация преди и по време на преговорите. Това означава, че първо се създава военно или политическо напрежение, което поставя противника в отбранителна позиция. Преговорите се използват не за компромис, а за тактически паузи, разузнаване и натиск за легитимиране на териториални или политически изгоди. Дори подписаните споразумения често се нарушават, когато Кремъл прецени, че балансът на силите му позволява нова ескалация. Тези принципи присъстват във всички големи конфликти, които Русия започва след разпада на СССР. 

Чечня: Прототипът на модела
По време на първата Чеченска война (1994–1996) Русия започва преговори с чеченските лидери многократно, но паралелно извършва масирани бомбардировки. Стратегията включва обсада на градове (Грозни е почти напълно разрушен), успоредни дипломатически заявки, информационни операции, представящи чеченците като терористи. Преговорите в Хасавюрт през 1996 г. настъпват именно след период на руски военни поражения, тоест като начин за пауза, а не за трайно решение.

През втората Чеченска война (1999–2009) Москва разширява стратегията си. След серия от атаки в Русия, за които Кремъл обвинява чеченски групировки (и които някои изследователи свързват с руски спецслужби), Москва започва нова офанзива. Характерни за модела са преговори с „лоялни“ чеченски кланове, масови депортации, бомбардиране по време на „диалог“, налагане на проруска власт. Чечня е ключов пример как Русия използва войната и „преговорите“, за да наложи марионетен режим.

Грузия: Блицкриг под прикритието на миротворство
Преди войната през 2008 г. в Грузия Русия поддържа „миротворчески“ контингенти, които фактически въоръжават сепаратистките сили. Преговорите с Тбилиси вървят в условия, при които Москва раздава руски паспорти в окупираните територии, провокира сблъсъци, твърди, че  „защитава рускоговорящите“.

Прелюдията: Южна Осетия и Абхазия
По време на сраженията Русия приема международни посредници, но продължава офанзивата си дълбоко в територията на Грузия, докато формално преговаря за примирие. След подписването на споразумението по инициатива на ЕС, руските войски не се изтеглят напълно. Те, на практика, утвърждават контрола върху Южна Осетия и Абхазия и използват споразумението като инструмент за легитимация на окупацията.

Украйна: Еволюцията на модела в мащабна война

Русия прилага същия модел на няколко етапа – първо през 2014 г.  в Крим и Донбас. По време на анексията на Крим Москва води „преговори“ с Киев и Запада, докато организира референдум под дулата на оръжията. От друга страна - в Донбас - Минските споразумения служат за замразяване на фронта и за натиск върху Украйна да отстъпи политически.  

Пълномащабната инвазия 2022 и след това
В първите седмици на пълномащабната инвазия срещу Украйна, Русия формално участва в мирни разговори в Беларус и Турция, докато бомбардира Киев, Харков и Мариупол, като подготвя пропагандни наративи за „демилитаризация“ и „денацификация“. Това е най-яркият пример за стратегическото сливане на дипломацията със силата.

Защо Русия използва тази стратегия ? 
В руската военна доктрина компромисът е форма на слабост, а силата е основният език на международната комуникация. Добре е западните държави да вземат пример от тази стратегия и да се опитат чрез  неотстъпчивост към провокациите да постигнат траен мир. 

Контрол чрез страх
Страхът създава преговорна асиметрия - малките държави са склонни на отстъпки, за да избегнат пълномащабна война. Същевременно Русия използва дипломацията като тактическа пауза. Преговорите дават време за прехвърляне на части, попълване на военни ресурси и разузнаване на противника.

Създаване на „замразени конфликти“
Замразените конфликти са постоянни инструменти за влияние – примерите са много и почти идентични - Приднестровие, Абхазия, Южна Осетия, Нагорни Карабах. 

Хибридни компоненти: пропаганда, енергия, кибератаки
Руската агресия не се изчерпва с танкове. Тя е съпроводена от „спомагателни“ действия като дезинформационни кампании, кибератаки по ключови обекти, енергийна зависимост като инструмент за натиск, корумпиране на политически елити, финансиране на радикални партии в Европа. Тези похвати често работят заедно с военните действия.

Руската стратегия е последователна, не хаотична
Независимо дали става дума за Грозни, Цхинвали, Донецк или Мариупол, моделът е един и същ - натиск чрез сила, преговори без отстъпки, окупиране или поддържане на хаос и използване на мира като инструмент за влияние. Докато Кремъл възприема международните отношения като игра на надмощие, стратегията „преговарям, докато бомбардирам“ ще остане основен елемент на руската външна политика. 

Ключов похват – сближаване със силен противник
Москва често използва похвата на сближаване със силен противник ( какъвто са САЩ в случая с Украйна) като инструмент за прокарване на собствените си интереси. Този подход може да се опише като „дипломатическо сближаване за стратегическа изгода“. Тук Русия демонстрира готовност за диалог и участие в преговори, за да създаде впечатление за конструктивност, без реално да търси компромис. Основната цел е да изследва реакциите на противника, да събира информация и да тества до каква степен може да прокара своите условия.

Чрез подобно сближаване Москва се опитва и да разделя коалициите от силни държави, да създава разногласия или да отслаби външната подкрепа за третата страна. Това ѝ позволява да лобира за смекчаване на санкции, намаляване на военна помощ или политическо разколебаване на опонентите. В същото време тактиката дава на Русия времеви прозорец за стратегическо укрепване на позиции, прехвърляне на войски и подготовка на инфраструктура за бъдещи операции. Класически пример за това са Минските споразумения през 2014–2015 г., когато Москва формално участваше в диалог с ЕС и САЩ, докато едновременно окупираше територии в Донбас.

Сближаването има психологически и пропаганден ефект: Русия се представя като „разумна страна“, готова на преговори, което ѝ осигурява легитимност в международната общност и може да обърка противника относно истинските ѝ намерения. Така, сближаването със силен противник се използва като тактическа стъпка за извличане на стратегически, политически и военни дивиденти, без да означава намерение за реален компромис.

Защо Украйна не вярва на Русия ?

Украйна е видяла прекалено много от същото, за да повярва този път. Киев е наясно, че въпреки формалния диалог, руските сили ще продължат офанзивата, обсадите и разрушенията. Това системно нарушаване на договорености и използване на дипломатически разговори като инструмент за военни и политически дивиденти, е причина за дълбокото недоверие на украинската страна.

За Киев всеки нов „дипломатически“ жест от Москва се възприема като част от дългосрочната стратегия за отслабване на Украйна, легитимиране на окупацията и подкопаване на международната подкрепа. В контекста на този модел, вярата в истински мир или добросъвестни преговори с Кремъл изглежда неоправдано рискована.