Илиана Славова
Историческата истина е най-доброто лекарство срещу руските имперски митове, вменяващи на българите задължение за благодарност и преклонение пред Москва. Руският военен кореспондент Евгений Утин разказва добросъвестно събитията от Руско-турската война през 1877-1878 г. в книгата си „Писма от България“, откъси от която предлагаме на вашето внимание. Неговият разказ няма нищо общо с насаждания от Кремъл патетичен образ на Русия и „освободителите“, показва
арогантността на руския имперски манталитет
В повествованието руските военни често използват думата „братушки“. Значението й обаче не съдържа ласкаво отношение, както десетилетия наред внушават учебниците ни по история, писани под руска диктовка. Един от най-авторитетните руски речници – този на Дмитрий Ушаков , тълкува „братушки“ като иронично обозначение за южните славяни по време на войната. Руската дума, с която се изразява ласкаво отношение, е „братишка/братишки“, тя обаче не е използвана по отношение на българите.
Книгата на Евгений Утин казва неудобни истини и разбива пропагандни митове чрез силата на преките свидетелства. И с факта, че никой не може да упрекне автора в русофобска преднамереност.
Истината за руската съпричастност към страданията на „южните славяни“
„Дълго време, като се започне от 1875 г., ние оставахме ако не равнодушни, то поне само зрители на ако щете, на безумната, но във всеки случай героична борба, която водеха шепа херцеговци и бошняци срещу петстотингодишното жестоко турско господство. (...) В нашите очи, дори при наистина хилавото участие на руското общество, Сърбия изнемогваше в неравна битка с държавата, която бяхме побързали да наречем умиращия "болен човек". Със състрадание, но без решимост да пресечем злото, свикнахме с воплите и страдалческите стонове на десетки хиляди българи, измъчени, с изтичаща кръв под свирепите удари на турските ятагани.“
„Войната беше обявена... Спряха споровете и тези, които страстно искаха войната, и другите, които бяха най-решително против, всички се събраха в едно горещо желание - успех на нашето оръжие, тържество на Русия над нейния стар враг.“
Оживлението обаче е само сред образованите кръгове в руската столицата. Пътувайки с влак от Москва към Украйна, Утин вижда безразличие към войната. Едва в Киев нещата се променят:
„Всичко беше обзето от необикновено, безпределно спокойствие, нямаше дори признаци на онова силно вълнение, което обикновено войната води след себе си. Влизате във вагона и чувате хората да си говорят за съвсем различни неща, смеят се, дърдорят, шегуват се, флиртуват със съседката, сякаш това, което се случва там, далече, изобщо не ги засяга. ... Ако по това време се появеше чужденец, който не знае за последните събития, дори да прекоси цяла Русия, нямаше да се досети, че държавата е във война. (...)
Едва в Киев за първи път можеше да се забележи нещо необичайно, някакво движение, чуждо на мирните времена, можеше да се почувства, че Русия наистина е във война…“
Всъщност Украйна е една от основните бази за сформирането на руската армия за войната през 1877-1878 г. Става дума не само за географската близост, но и за различното съзнание на хората там – макар все още да са част от Руската империя, в ход е самоидентификация на украинската нация.
Амбивалентното отношение към Европа – от „защо не сме като тях“ до „трябва да падат в краката ни“
„Скоро отминахме руската граница и след два-три часа бяхме в Яш.
"Европа!" - неволно се изтръгна от всички. Да, Европа - всички почувстваха, всички виждаха, всички почувстваха това. (...)
Дали защото Кишинев е близо до Яш или по друга причина, но много пъти чувах:
- Кажете моля, защо сме такива неудачници, защо не можем да уредим порядъчно живота и градовете си? Не ви ли е обидно, не ви ли е яд, когато сравнявате Кишинев, от който излязохте преди няколко часа, с Яш?“
"Минавайки през Румъния, ние си представяхме, че румънците трябва да падат в краката ни и да ни гледат като богове. Това не се случи, нека признаем, че нямаше причина да се случи, и ние се обидихме. Бяхме възмутени, че не срещнахме раболепно отношение, изненадахме се, че те не се отказват от правото да кажат и своето мнение по въпросите, които засягат съществуването им - "да бъде или да не бъде" тяхната политическа независимост. Всъщност каква странна претенция - да искаш право на глас! Веднага щом забелязахме техния стремеж във взаимоотношенията, тутакси започнахме да използваме най-дребния случая, за да ги обвиним едва ли не в "черна неблагодарност" и в други и също неоснователни престъпления.“
И в османска Турция животът е по-цивилизован от този в Русия
„Тръгнах от Свищов за Търново в най-слънчево настроение. Времето беше прекрасно, слънцето припичаше, всички бяха весели и доволни. И хората, и природата, и цветята съвпадаха с настроението ни. Наистина понякога се мярваше мисъл за това, което предстои, на помощ на въпросите се втурваше въображението и в едно едва забележимо ъгълче виждах картина, която плашеше...
Чудесен път се ширеше пред нас - красива природа, превъзходно шосе, образцови мостове, мраморни чешми, чиста студена вода. Къде сме ние? Нима в нецивилизованата, в дивата Турция? И отново мислим за родината, а тъжните сравнения ни хвърлят в досадно лошо настроение.“
„Когато тръгнахме, очаквахме да видим съвсем разорена страна, занемарени ниви, навсякъде руини, хора, подивели като зверове, които се лутат без подслон. Въобразявахме си, че ще видим страшна картина на човешкото страдание и гладна смърт. Нищо подобно нямаше в България. Всички ниви засети, високо израсла царевица, прекрасни жита, големи стада, хора, които не просят в името на Христа. Навсякъде селата и къщите изглеждаха по-приветливо, отколкото у нас. Недоумявахме.
- Какви ни ги разправяха - повтаряхме все едно и също - за бедите на българския народ, за страдания. Какво повече им е нужно, те живеят по-добре от нас, по-богати са от нашия народ! (...)
При честно управление след няколко години България ще бъде неузнаваема. По плодородие на земята едва ли има друга по-богата страна в Европа. А българите са много трудолюбиви, трезви и разумни хора и това се доказва от факта, че всички пращат децата си на училище.“
Вярва ли България на Дядо Иван?
„Случваше ми се да попитам по-развитите и образовани българи: Защо не им трепва и мускул докато четат това възвание? (Възванието на руския император Александър II към българите при започването на войната през 1887 г. - б. р.)
- Не го наричайте индиферентност, а загуба на вярата - така ми отговориха. - Ние с вас разбираме какво означава това място във възванието: "Сплотете се под руските знамена, чиито победи толкова пъти да огласяли Дунав и Балкана. Като съдействате за успеха на руското оръжие, като му помагате усърдно с всичките си сили, с всички зависещи от вас средства, вие ще служите на вашето собствено дело - трайно въз-раждане на българската земя". Ние с вас разбираме, добави българинът, че в тези думи има решимост, обещание нашето освобождение да бъде постигнато, но масата хора се отнася със скептицизъм, предизвикан от страха, че скъпо трябва да плащат на турците за съчувствието им към вас, руснаците. Не ни обвинявайте за това недоверие! Справедливо е наистина, че победите на руските знамена огласяха Дунав и Балкана не един път, но тези победи досега не ни донесоха нищо друго освен мъка и повече страдания! Да не би българите да не ви помогнаха при всички предишни войни с нашите врагове? (...) Всеки път турците ни заставяха да платим с кръвта си за тази помощ, за съчувствието си към вас!“
„Добре помня как на първия или на втория ден от пребиваването ми в Търново се срещнах от с българин от партията "Млада България" (Евг. Утин има предвид базираната в Румъния революционна организация "Българска омладина", подкрепяща делото на Левски - б.р.), който на моите въпроси за гражданското управление на княз Черкаски, започна горчиво да се оплаква от въведените порядки.
- Какво предизвика вашето недоволство? - попитах.
- О! Много скоро ни дадоха да почувстваме как гледат на нас! С първите си крачки ни показаха, че не са дошли в България, за да влезнат в положението ни, а само за да заповядват и да се разпореждат, без да обръщат каквото и да е внимание на нашето мнение и нашите представи!
Намерих този отзив за голословен и поисках факти.
- Искате факти - продължи българинът: моля. Още преди руските войски да преминат Дунав - започна да разказва той - към Плоещ се отправи българска делегация. Тя била крайно милостиво приета от самия император, княз Горчаков също бил дружелюбен, а след това се отнесли съвсем иначе. Остро им казали, че не се интересуват от никакви депутации, да не са посмели да мислят, че се явяват като представители на българския народ, че България няма и няма да има политическо представителство и със заплахи ги посъветвали да си избият от главата всички политически домогвания. Представете си - разочаровано продължи българинът, - когато един от делегацията поиска да изкаже някакви съображения, високо му закрещели: "Ние нямаме нужда от вашите мнения, длъжни сте само да слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате!" Кажете моля - добави той, - у вас така ли е прието да се отнасяте с хора, които не са извършили престъпление, защото ние мислехме, че така се отнасят само в Турция.
Разбира се, аз не придадох особен означение на този разказ, предположих, че такъв прием на българската депутация е бил резултат на неразбиране или просто на случайно настроение на губернатора на България, на за съжаление, това далеч не беше последният подобен разказ и далеч не последното оплакване на българи от сурово отношение към тях.“
Русия тласка българите към покорство, не към освободително въстание
„Трябва да призная, че ние не само не искахме да използваме подема на народния дух, а и не вярвахме, че едно революционно движение може да предизвика партизанска война навред в театъра на военните действия. Ние сторихме всичко, което зависеше от нас, за да възпрем всенародно въстание на българите. Когато влязохме в България, казвахме на хората, че имат право на нашата защита не заради въоръжената им съпротива срещу турците, а заради вековните им страдания и кръвта на мъчениците в която те и техните предци винаги са били потопени. Ние оценявахме единствено пасивното им страдание, но не зачитахме вековете борба и опитите им да постигнат освобождение с оръжие в ръка. Вместо да призовем българите на всенародно въстание против омразния враг, ние, напротив, им казвахме, че тяхната "сила и спасение" е да са покорни на руските власти и стриктно да изпълняват техните нареждания. Затова трябваше да сме напълно безразлични към знамената, които ще развеят българските партии. Само че ние не бяхме безразлични. Като влязохме в България, имахме опасения от революционно настроение и затова се отнесохме подозрително към "Млада България". Също както се беше отнасял с нея Митхад паша, опитвайки се с коварни интриги и с окови да ги откаже от девиза "Свобода или смърт!"
Мечти за блицкриг и превземане на Константинолоп, за „братушките“ – камшик
„Прибързаността е типична и характеризира цялото гражданско управление. Не се обмисля дълго, не се анализира, приключва се надве-натри, а после как ще бъде извършено, - този въпрос е второстепенен! Може да се попита защо беше необходимо това бързане? Обяснява се с две причини: първата, абсолютно непознаване на страната, в която влизаме; втората, масовото убеждение, че след два-три месеца ще се озовем пред стените на Константинопол и цяла България ще е в ръцете ни.“
„Нямало никакво единство в работата, всичко зависело от субективните разбирания на един или друг. Един е истински защитник на българите и се опитва да предизвика тяхната любов и съчувствие към руснаците, друг е защитник донякъде на турците и към българите се отнася много строго.
- Знам, че "братушките" не могат да ме понасят - каза ми един началник на окръг, когато обхождахме владението му и спирахме в селата, - но ми е все едно. Този народ е калпав и трябва да се отнасяш с него сурово. Сега ги е страх от мен, защото знаят, че нищо няма да им се размине: виновен ли е - двайсет и пет нагайки (камшика - б.р.)! Нека ги е страх!
- Чакайте - възразих му аз, - нагайката е твърде глупаво средство, за да бъде спечелено приятелството на българите. (...) Забравяте, че сме дошли да ги освобождаваме! А вие, с нагайката!
- Повярвайте ми, за тях нагайката е най-доброто освобождение! (...)
Примерът е заразителен и употребата на нагайка бързо минаваше от един на друг. За съжаление тя получи право на гражданство и кой ли не злоупотребяваше с това оригинално цивилизационно средство! Българите очевидно не бяха особено доволни от такова управление, наред с всичките беди и страшни жертви на войната. Между другото, и това понякога зле прикрито недоволство служеше като източник на обвиненията за неблагодарност и поквара.“
„Ако е вярно, че Русия няма хора, подготвени за такава работа, това не е ли най-доброто доказателство, че ние не бива да внасяме в България нашите порядки, че не е нужно да организираме гражданско управление в тази страна? Не е ли по-добре да освободим този народ от петвековното робство и да го оставим да устрои политически си живот по собствена преценка? Току виж българите излязат не по-лоши от сърбите, които успяха без външен надзор да организират своя политически живот и той се опира на разумни основи.“
Удивление от воинския дух на българите
„Не можехме да повярваме, че в Стара Загора има турци, след като само преди няколко часа бяхме получили информация за победата на генерал Гурко при Нова Загора. (...)
На война някак лесно и с желание вярваш, когато чуеш думата Победа! И се пазиш от другата съдбовна дума - Поражение! (...)
- Не попаднахте при нас в подходящо време - обърна се към мен един офицер. - И не мога да изразя колко е обидно, защото до днес така добре вървеше всичко, като по масло. Какво да се прави, налетяхме на страшна сила,, можеха всички ни да унищожат, колко хора загубихме, само колко "братушки" загинаха, а с тях и нашите най-добри офицери.
- Как се сражаваха българите? - попитах аз.
- Молодци, дай Боже, всички така да се бият. За първи път влизаха в сражение, а настъпваха като опитни войни затова мнозина паднаха, половината останаха в строя.“
„Битката при Стара Загора с факти опроверга наложилото се твърде бързо предубеждение за готовността на българите с кръвта и костите си да заплатят за независимостта на своята родина.“
Размислите на автора за несправедливото отношение на руснаците
„Уж беше естествено да не сме прекалено взискателни към българите, но малко неща изглеждаха естествени. Напротив, по време на неуспехите ни ние особено враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко заради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всякакви пороци и престъпления. (...) Едно от първите обвинения срещу българите, което можеше да се чуе в самата България, а и в различни вестникарски кореспонденции, е заради тяхната така наречена "неблагодарност". (...)
Обичта на народа никога не е платонична и тези, които искаха от българите в най-страшните за тях минути да се прекланят пред руснаците, само доказват, че нямат и най-малка представа от характера на взаимоотношенията между нас и славянските народи през последното столетие. Наистина изумителни бяха нашите претенции за благодарност, изискванията ни към българите за робско благоговение.“
„Извънредно често трябваше да слушам за благодеянията, които Русия изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна на в неговата наистина трагична съдба. След като нищо не е направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме основания да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно. За да обобщя, нека попитам: от къде идва обвинението в неблагодарност? Две са причините. Преди всичко, крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас. Народът е чужд на сантименти и не познава платоничната любов. С любов той се отплаща само за наистина извършени услуги, а не за думи и намерения. До края на последната война, освен добри намерения, българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не смятат тези намерения за съвсем искрени.“
„Нашите особености, формирани исторически, са друга причина за прекомерните ни изисквания за благодарност. Нашето общество се развива със стъпки на костенурка. В продължение на векове първо сме били унижавани под татарско робство, след това - под вътрешно иго по време на московската епоха. Общувайки твърде близо с татарите ние почти не сме чувствали нужда от самостоятелност. Някои реакционери, които прикриват лакейските си чувства и мисли зад паравана на нашата обществена незрялост и неподготвеност, са я представили за чуждоземно чудо, неприложимо за самобитния руски народ. Това продължава и днес. По силата на минало, с което още не сме се разделили гледаме на всеки дребен успех в обществения ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на милостиня, зависима от благоприятния случай. Ако искат - ще дадат, ако искат - няма, днес дали, утре взели. При такова отношение към естествените надежди на общество, което, според самото него, е излязло от дивашко състояние, е ясно, че по силата на исторически легенди, ние знаем само да благодарим. Благодарността не пада от устата ни. Погалят ни по главичката, ние благодарим, наплескат ни хубавко за някоя пакост, ние малко помърморим, но в мърморенето ни отеква благодарност за получения урок, както правят послушните деца.
Понятно е, че след като исторически сме възпитавани в чувство на благодарност, я изискваме и от другите, които имат щастието или нещастието да сe срещнат с нас. Длъжни са да благодарят, а за какво - това е друг въпрос.“
„И от българите така от първия ден поискахме коленопреклонност, настоявахме за нея дори в дните, когато нашето покровителство им навлече бедите, описани в предната глава. Прекомерното искане на благодарности по времето, когато нямаше още за какво да се благодари, бе последвано от значително охлаждане на неочакваното влечение, което бяхме почувствали към южните славяни. Въпросът за "благодарността" не е излишен. Сега се усеща някаква хладина, в бъдеще тя може да формира недружелюбни отношения между нас и другите славянски народи и това ще се отрази зле, когато стане възможно осъществяването на всеславянски съюз. (...)
Българският народ се превърна в онзи беден Макар, върху чиято глава, според руската поговорка, падат всички камъни. Той стана и грабител, и жестокосърдечен, и нежелаещ да отстоява своята самостоятелност. Невежеството и апатията също бяха обявени за негова вина. Ние дори започнахме, едва ли не, да упрекваме неговото относително благосъстояние, което забелязаха тези, които си мислеха, че ще видят народ от просяци.“