Д-р Любомир Канов
Народонаселението гледа съдебно-прокурорския спектакъл в България, наричан погрешно Правосъдие, със закоравял скептицизъм, натрупван много десетилетия преди и след 10 ноември 1989 г. Той се засилва още повече, когато най-корпулентния евроатлантик в страната обсеби най-главното говорене по въпроса, а и не само. Основното, което се вижда на повърхността с невъоръжено око е, че някои от притежателите на сейфовете с компромати за лица на висше ниво в последно време бяха отстранени от достъп до тях с точни изстрели, обикновено в главата, за по-сигурно или изчезнаха безследно. Посредством тези сейфове с компромати и респектирането, рекетирането и контрола върху висшите хора в политиката и правораздаването, общо взето, се осъществяваха много процеси по време на т.нар. Демократичен преход в България. Разбира се,
като допълнение, винаги играеше и куршумът,
наред с моркова, който приемаше благовидната форма на подкуп, сексуални услуги на по-елитно ниво или на постове в държавата.
Най-корпулентните оцеляваха, но не винаги разбира се. Луканов може да свидетелства от Отвъдното за това. Наглостта в настоящият исторически момент се проявява в узурпирането на публичния, медиен и политически микрофон и громенето на корупцията от най-главните и най-едрите корупти. Те са хабитуалните говорители на всяка лъжа, с една изумителна говорна улесненост. Впрочем, това никога не е било изненада, откакто сме
заживели затиснати под цървула
от победилите нашият народ червени комунисти, наследявани постепенно от техните наследници и бивши прислужници. То е все едно да се изненадваме, че Путин заявява пред целия свят, че е нападнат едновременно от Запада и от Украйна. Те са така, тези хора. Такива са родени, така са възпитани, такива ще си останат. Вчера са активни борци срещу фашизма и капитализма, днес са милионери и капиталисти, утре са атлантисти, вдругиден ще предадат на враговете ни ключовете на собствената ни държава. Съдбата им е понякога да бъдат разстреляни в главата, друг път да платят някой друг да бъде “сготвен” или заровен някъде на Витоша, трети път да се скрият някъде, но общо взето, това не са щастливи хора с хубава съдба.
Сейфовете съдържат компроматите и тайните на другите подобни на тях хиени, хищници, акули и банални криминали, но същевременно предопределят и техният мизерен жизнен път. С пълни сейфове с подлости и големи банкови сметки, които накрая оставят на силиконовите жени след тях, когато се превърнат в поредните улични трупове.
Какво остава за нас, обикновените и неосведомени зрители наблюдаващи този спектакъл?
Остава ни да гледаме как разни доста
грозни хора, дегизирани като юристи или политици,
говорят за процесуални действия, институции и законодателство. Дават ни закони. Или играят на правоприлагащи органи. Тоест прилагат някакви закони спрямо нас, обществото. Спрямо кого и как? Избирателно, по компроматен принцип? Или по съвест и в името на този така наречен народ?
Аз бях съден някога от онази система в името на този същият народ, като негов враг, защото не приемах комунизма. Онази система хващаше, убиваше, тероризираше и осъждаше невинни. Сегашната система оправдава виновните. Най-отгоре в нея обаче най-успешно застават пак най-безсъвестните. Те решават съдбите ни и затова нашите съдби, както впрочем и техните, в крайна сметка биват също толкова нещастни. В лъжи и измами не се живее добре.
Кой ли ще премахне тези лошите оттам, където те са днес?
Кой?
Самият Кой ли?