Една единствена дума може да реши всички проблеми
Д-р Цветан Мънгов, Германия
Всъщност, чрез Преспанския договор гърците показаха едно единствено нещо – че бившата социалистическа република Македония съставлява само част от наследството на Македония в исторически и териториален план, не е правоприемик на всичко македонско и това трябва непременно да бъде отразено в името на държавата.
По този начин, след почти тридесетгодишни усилия, истината си проправи път. И по-точно – тази част от нея, която касае гърците. Бе направена първата стъпка на отграничаване на Република северна Македония (РСМ) от македонското наследство. Не отнемане, а справедливо ограничаване. Внимателно и последователно гърците обясниха на северните си съседи, че не може да се казваш само Иванов, ако има няколко Ивановци. Трябва ти и лично име, та да е ясно.
Така гърците автоматично профилактираха всякакви исторически и териториални екстраполации, които младата държава би могла да хвърли към това, което те, гърците,
смятат за свое.
Беше бавно и драматично, но резултатът е налице. РСМ взезе в НАТО, а в отношенията и с Гърция настъпи небивал разцвет. Международната общост поздрави това развитие, чуха се гласове за Нобелова награда. Оказа че, че смяна на името на суверенна държава не е толкова трудна работа и душевните драми и екзистенциалните кризи отшумяват бързо, изместени от нови перспективи.
При нас положението е несравнимо по-сложно, в определени аспекти – уникално .
Защото пресечните линии и спорните ареали касаят
нова история, етнически реалности, милиони живи хора и два езика
Осъзнавават ли нашите политици какво точно искат? Изглежда, не.
Политическото ни войнство, водено от историчаря Каракачанов, сплотено и единодушно избра стратегията да мачка съседите с безспорни исторически факти, очевидно без да си дава сметка за реалностите на днешния ден и нулевите перспективи за успех на подобен подход.
Целта – ни повече – ни по-малко - е постигането на обща истина, общ прочит на историята, общи становища за езика и всичко, що произтича от това.
Твърдим неизменно, че признаваме реалностите – два народа и два езика - но обитателите на дълбката държава не пропускат да изчуруликат, че всъщност сме един народ и говорим един език. Това твърдят и историците. Отделно – преживяваме приятен гъдел от „спонтанна ребългаризация“ на съседния народ – над 100 000 паспорта са издадени на основата на деклариран български произход. Дори изглежда, че някои у нас потриват ръце от нарастващата тежест на албанския фактор в РСМ и всичко, което може да произтече от това, току виж се наложило пак да помагаме.
Между другото, стане ли дума за езика, веднага щом обяви, че признава реалностите и няма нищо против, Каракачанов стереотипно напомня Гърция и Кипър, Германия и Австрия, Румъния и Молдова и т.н.., т.е. що пречи да има един език и два народа в две суверенни държави?
Как се държат съседите? Как да обясним тази последователна антибългарска пропаганда, блокирани инвестиции, комуникации и транспортни проекти, пречките за работа на историци и лингвисти?
Първо - на запад от Пиринска Македония и на север от Егейска живее малък народ, който има здраво самосъзнание, като
интегрална част от „идентитета“ е формиран на антибългарска основа
В темелите на тази нация са положени наши основни грехове – от антимакедонската политика на Стамболийски, през „окупацията“ под знамето на третия Райх , депортацията на евреите, криволичещата линия на БКП и т.н. Всички тези деликти са реализирани не от правителства, цар или българската държава, а от бугарите. Точка.
Формирането на нациите е сложна работа, но изглежда политически аргументи могат трайно да се втъкат в идентификационното платно. Понеже сме именно близки, политическата класа на съседите притежава базов, патологичен страх от обезличаване и ребългаризация, който се материализира в блокирането на контакти от всякакъв характер.
Второ – съвременният език на съседите е достатъчно отдалечен от българския. Ние твърдим, не без основание, че това е резултат на процес неспонтанен, но фактът е налице. Формалната страна е категорична: езикът на съседите е кодифициран и международно признат. Отидете на гугъл – предовача. Там има македонски. Отидете в ООН – и там го има. Като македонски език. Не са малко съседите, говорещи и двата езика. Включват от македонски на български както белоруси или украинци включват на руски. Е ?
Трето и основно – почти никой в РСМ не възнамерява да се връща в лоното на българщината. Там дори няма българска партия и това е всеизвестно. Младите хора се определят като „македонски националисти“, включително тези с български паспорт, и това е въпрос на чест за тях. Като премиерът Заев обобщи „ние знаем кои сме, откъде идваме и накъде отиваме“ .
Ясно е като бял ден, че повечето български паспорти ще бъдет върнати веднага, щом РСМ влезе в ЕС.
Съвместната комисия?
Тиктака в зоната на здрача, при това със скорост, на която никой охлюв не би завидял. Тъкмо се разбраха за цар Самуил, уж окончателно, аха да прескочат към Гоце Делчев и се оказа че трябва да се върнат при Самуила! Прогрес, разбира се има - вече е насрочено ново, тринадесетото заседание – за края на април. Ясно ли е какво се очаква? Да. Четиранадесето заседание – септември и още едно по Коледа. Те ще релативизират, ний ще конкретизираме.
И отново и пак. С тази фреквенция, билатералните позиции ще се сближат тъкмо щом съседите станат етническо малцинство в собствената си държава.
И така – какво да се прави, щом опитите за сближаване са нереални, а достигане на общи истини е невъзможно ?
Първото, което е необходимо да осъзнаят политиците ни е, че проблемът между двете държави трябва да се отграничи на дефиниционна плоскост и само върху това да се преговаря.
Както го направиха гърците.
Ние нямаме работа нито в душите на съседни народи, нито в учебниците им, нито в темелите на народността им. Не само Европа – международното право не го приема и нашето „кърваво писмо“ , Меморандумът де, предизвика
остри критики
всред малкото държави, които изобщо го забелязаха и опитаха да вникнат в написаното. Налага се да разберем, че единственото, което може да донесе прогрес е еманципация на политиката от историята и ясно формулиране на това, което искаме. Нека не забравяме , че никой не пречи да пропагандираме нашата истина както намерим за добре.
Съвместната историческа комисия може да помогне само като се фокусира върху червените линии и опита да произведе исторически обосновани и взаимно приемливи дефиниции, по поръчка на политиците. За Гоце Делчев няма да се разберат. Или ще се разберат за трима от седемнайсет войводи.Ще го напишат някъде. И ?
Дойде време да изтрезнеем
и да оправяме грешки. Защото, водени от светли чувства и очаквания проспахме началото – разпада на СФРЮ - и минирахме верния път като признавахме безусловно „Македония“ и подписвахме документи на македонски език.
„Бугарска работа“ , както съседите обичали да казват.
Прав е Зоран Заев, като заяви, че не разбира какво точно искат бугарите. Защото нашата политика лъкатуши от плюс до минус безкрайност, от „признаваме ви“ до „българи сте“.
Така че ние – колкото и болезнено да е – сме принудени да поискаме от РСМ едно нещо:
– да дефинират езика (и народа) си не като „македонски“ изобщо, а да намерят ясно определение – северномакедонски, вардарскомакедонски и изобщо както си решат, което да отрази отделността на този народ от нашите 2 милиона български македонци и техни наследници, които живеят у нас и са българи както са българи добруджанците.
Налага се да търсим дефиниционен еквивалент на трагичния факт, че днес Македония не съществува, да делим наследство.
Вадарска, Пиринска и Егейска Македония се намират в три различни държави. В езиково и популационно отношение, реалност са три македонски ареала – северно/вардарско/ македонският, българо-македонският и македонската емиграция.
А, да не пропуснем и тези, които са на небето - войводите, героите – как са се идентифицирали, на какъв език са говорили и писали и разбира се – за какво са се борили.
Така че за нас е неприемливо да се говори анблок за „македонски народ“ и „македонски
език“, защото не можем да предадем 2 милиона бългаски македонци, наследниците им и кавалкатата на мъртвите.
Очевидно е, че общият европейски път на двата народа минава не през сближаване,
а чрез по-ясно отграничаване.
Точно това направи Гърция: последователно, категорично , ефективно. Чрез „Северна македония“ и Преспанския договор, гърците отграничиха и дефинираха новата държава в териториален и в известна степен – исторически план.
На нас се налага несравнимо по-тежкото – да намерим дефиниционен еквивалент на това разделение в езиков и народностен план, с всичкото уважение и хуманизъм, на който сме способни.
Но като се замислим – защо ние да се занимаваме с това? По-добре е съседите, чийто идентитет се върти около това какви не са, да предложат как да се разделим по-ефективно.
Нашите хора инфантилно промълвиха, че документите трябвало да се подписват на „езика според конституцията на държавите“. Нещо като нищо. Сетиха се !
Да, ние не можем да признаем македонски език. Но можем да признаем „съвременен македонски език“, „северномакедонски език“ или „нов македонски език“. Без подобна изричност всякакви обяснения и декларации биха били вредни. Защото декларациите се забравят. Дефинициите остават. Имената остават.
А Красимир Каракачанов, вероятно като израз на позитивизъм към съседите, в интервюта и изявления щедро пропуска определението „северна“ . Говори за „Македония“ и „македонци“, с което принципно бърка. И като политичар и като историчар.
Мои приятели от Република Северна Македония казват, че е обидно да се добавят определения към имената на народ, език, държава.
Защо да е обидно? Северна Дакота има ли? Американски английски има ли? Е, вече има и Северна Македония. Както има северномакедонски народ и северномакедонски език.
Да си го запишат в конституцията, да си стискаме ръцете – и всеки по пътя си.
А Македония? Македония бе
убита миналия век чрез разчленяване
От великите сили, съдбата и всичко останало. Вие плачете ли ? Май плачем всички. Но поотделно. Тъй е било писано.
Послеслов. Последното значимо събитие напоследък са предложенията на бившия премиер Любчо Георгиевски. Веднага личи мислещият човек и консенсусната личност , но ...
Всичко предложено от него бе посрешнато на нож в РСМ. Защото съдържа елементи на сближаване, „исторически отстъпления“ и пр... Базово предложение е „ Българският парламент да приеме декларация, че термините „македонска нация“ и „македонски език“ се отнасят само за нацията и езика, създадени след 1944 г.“. Посоката е правилна, но не е достатъчно.
И гръцкият парламент можеше да декларира, че името „Република Македония“ се отнася само за настоящите граници на страната, но политиката е занятие за майстори и гърците определено са такива. Успяха да добавят една единствена дума към името на държавата и с това казаха всичко.
За народа и хората на РСМ, те са „македонците“ и те говорат „македонският език“.
Мнозина от съседите обозначават стереотипно българските македонци и сънародниците си с българско самосъзнание като „изроди“. Именно този императив на дълбоката държава, налага дефиниционно отграничаване. Не можем да приемем, че оттатък границата живеят македонци, а отсам – изроди. Щом и езикът на македонците стане като земята им „северен“, или например „нов“ , правдата ще възстържествува.