Полк. о.р. Владимир Миленски*
Точно започнахме да вярваме, че българското правителство най-после, след толкова години си дава сметка в кой век живее Българската армия. Мислех че вече е разбирало как изглежда и как се води съвременната война, че му е ясно с какви технологии и оръжия се налага в нея да борави българският воин и каква индивидуална психологическа закалка трябва той да притежава. Смятах че е осъзнало още и какво сработване на екипа трябва да има в българските батальони и бригади, че да побеждават в такава война, както и че накрая е разбрало в какви икономически и (гео)политически условия се гради и поддържа българската отбрана и националната ни сигурност като цяло. Но изведнъж се намери някой да извади от архивите и да сложи на масата някоя отдавна плесенясала идея, леко позачистена от мухъла и паяжините, но
обилно полята с „дезодоранта“ на демагогията
Призивите за връщане на Българската армия днес към наборна военна служба попадат точно в тази категория.
Подобни приказки е разбираемо да се чуят тук-там, в разкрасените спомени за казармата от мъже над 40-те, в които носталгията всъщност не е към казармата, а към тяхната отминала младост. Или в тъгата по изгубените привилегии на генералите от комунизма, прикрита зад фалшиви патриотарски „примери“ за някакво не съвсем ясно военно величие, пропускайки да отговорят, защо, като е „величие“, загуби Студената война и опропасти живота на няколко поколения. Удобно, в тези спомени никой не пита колко струваше и колко би ни струвало това сега и кой ще плаща?
За щастие има и друга група, които съвсем не сме малцина, и които сме проумели, че поголовната наборна военна служба днес, вече в двадесетата година на двадесет и първи век, не може да се нарече полезно време от гледна точка на обществения интерес.
Както героичните победи на Българската кавалерия в Първата световна война не ни карат да искаме връщане днес в армията на конете и сабите, така и спомените за социалистическата казарма и за големината на Българската армия от времето на Тодор Живков и на Съветския съюз не са аргумент за връщането днес на поголовната наборна военна служба.
Прибързаните и голи „примери от други държави“ са често демагогска манипулация, а не довод за разумен и осъзнат избор, защото в тези „други държави“ има множество „други“ фактори и условия, които в България отсъстват и чиято липса пропускаме да отчетем, а този, който ни дава примерите, умишлено или не, пропуска да посочи. Например, и Северна Корея има наборна армия. Е ли това довод да въведем наборния принцип и ние в България? Но и Германия има известни количества наборни военнослужещи? Но колко те струват на бюджета за отбрана? Колко голяма и колко богата трябва да бъде една нация, за да може изобщо да си ги позволи? И с каква точно цел ги създава и поддържа? И какви исторически рани лекува? Или какви обществени послания отпраща с това? Защото тези неща, в Германия например, са ясно и категорично посочени, обсъдени от законодателя, аргументирани и приети от обществото като разумни. Не само, но те са и постоянно и открито поддържани и аргументирани с публикуване на актуални и верни данни, за ясно информиране на обществото, а не за неговото манипулиране и подвеждане. За разлика от другаде, а често – за разлика и от нас.
Така че, когато политици ни предлагат примери от други държави – очевидно като примери за подражание – само една част ли ни предлагат да приложим, или цялото? Защото в сложната държавна машина всяка отделна част работи заедно и взаимосвързано с останалите. Образно казано, ако ви предлагат скоростна кутия от нов модел Мерцедес, а в гаража си имате Москвич, с каква ли идея ви го предлагат? И наистина ли ще повярвате, че изобщо е възможно да я монтирате на Москвича, и че той изобщо ще завърти тази скоростна кутия и ще заработи като Мерцедес?
Дали и идеята на министър Каракачанов за връщане на трудови войски е по „примера на други държави“? Дано не я е взел от Северна Корея. Или, ако е взел примера от комунистическата ни България,
дано не ни я предлага в комплект с лагер в Белене,
възобновяване на Държавна сигурност и „кльон“ по границата – защото знаем, че нещата работят само заедно, не поотделно.
Но нека не влизаме в спор с господин министъра, дали е възможно да копираме само армията от съвременна Финландия, Норвегия или Турция, както ни подхвърля в отново „претопленото“ си изказване по темата.
Настояваме обаче за ясен отговор на няколко въпроса, всички – пряко свързани с предлаганата ни наборна военна служба:
1. Знаем, че по съвременните стандарти, за съвременната война и при съвременните технологии на въоръженията, сухопътните войски трябва да прекарват в реални тренировки и учения „на полето“, сумарно в годината, поне 180 дни (!). Включително и с бойни стрелби (!), включително и с реални боеприпаси (!). И след като това и в момента се оказва непосилно за Българската армия, въпреки „постоянните“ кадрови военнослужещи, как тогава би било изобщо възможно този стандарт да се постига и поддържа с често подменяни наборници, пребиваващи в армията само по няколко месеца? И какво ще се случва с техните „знания и умения“ след като се приберат у дома? Ами, когато въоръжението и техниката бъде модернизирано и подменено? И по колко пъти в годината и за по колко време тези хора трябва да бъдат привиквани, за да бъдат поддържани тези техни знания и умения? И какво ще става през това време с бизнеса на техните компании, фирми, предприятия…?
2. Аналогичен е въпросът и за Военноморските ни сили: по съвременните стандарти, наложени от логиката и опита от съвременните войни и от технологиите в съвременните оръжия, моряците трябва да прекарват в реални тренировки и учения на море поне 180 дни в годината. Всяка година! Включително и с бойни стрелби, включително и с реални боеприпаси (това са все пари, при това – много). Само тогава можем да твърдим, че са готови. Иначе просто не са. Този стандарт е възприет и в НАТО. И след като този стандарт и сега се оказва непосилен за Военноморските ни сили, при постоянни, кадрови военнослужещи, как тогава би било изобщо възможно той да се постига и поддържа с често подменяни наборници, пребиваващи в армията само по няколко месеца? И какво ще се случва с техните „знания и умения“ след като се приберат у дома?
3. Стигаме и до Военновъздушните ни сили. Тук въпросът не е по-различен: отново, по съвременните стандарти, наложени от логиката и опита от съвременните войни, и особено от високотехнологичното въоръжение и техника (поне за самолетите и най-незаинтересованите знаят, че са сложни машини и се управляват трудно, а в бой – още по-трудно) военните ни пилоти трябва реално да летят и тренират поне 180 часа в годината. Всяка година! Всеки пилот! Включително и с бойни стрелби, включително и с реални боеприпаси (това са все пари, при това – още по-много и от тези за Военноморските ни сили). Само тогава можем да твърдим, че са готови. Иначе пилотите ни стават опасни и за самите себе си. Този стандарт също е възприет в НАТО като критерий! И след като този стандарт и сега е непосилен – плашещо непосилен за Военновъздушните ни сили, как постигането му ще се улесни, облекчи, осигури или гарантира, когато върнем поголовната наборна военна служба?
4. Малцина у нас си дават сметка (дори сред военнослужещите), че войната е такова напрежение на психическите и физически качества на хората в униформа, което не се изпитва при никоя, никоя(!) друга човешка дейност. И не просто само за да издържи българският войн, но и за да победи и да се върне жив и здрав от такава война,
аматьорски методи не помагат, а юнашкият ентусиазъм не стига
Иска се професионализъм. Професионализъм не само на индивидуално ниво, а колективен професионализъм от всяко войсково формирование като цяло. Всеки взвод, рота, батальон, всяка бригада трябва да притежава изключително трудната за постигане и поддържане психологическа сглобеност – да бъде тим, екип, отбор. Това не се постига за 3 месеца или за година. Опитът сочи, че тази психологическа сглобеност съвременният батальон постига някъде през четвъртата година служба на военнослужещите в него. Как тогава, ще постигнем нужната психологическа сглобеност в армията, ако я върнем към наборна? Или ще държим младежите войници за по няколко години? Защото в противен случай ще имаме само механичен сбор от индивиди. Или, ако продължим метафората с Мерцедеса, можем да си купим цял склад с всички необходими части за да си сглобим сами Мерцедес, но това ще ни отнеме доста време. И докато тези части не са сглобени в едно, нямаме автомобил. Парите сме похарчили, а ходим пеша! И се занимаваме със сглобяване. А пък щом го сглобим, го разглобяваме, частите прибираме в склада (т.е. разпускаме войниците да си ходят у дома и да се захващат с живота си), а ние купуваме нови части и започваме отново (викаме поредния набор). Това явно ще трябва да става всяка година, за да няма дискриминация, всеки ще трябва да мине през армията. А ние от време на време ще вадим предишните комплекти части и ще се опитваме да ги сглобяваме за седмица и да ги смазваме – като за краткото време нито ще успяваме да ги сглобим в цял автомобил, нито да го пуснем в движение. Но пък ще харчим многократно повече и усилия и пари – трябва да сметнем и колко фирмите на тези хора ще губят от това периодично привикване. И така – всяка година. Може и по два пъти в годината. Обикновеният съвременен автомобил иска време, умения, усилия и значителни разходи, за да бъде сглобен. За армията, където всяка частица е жив човек, това важи в многократно по-голяма степен и трудността е многократно по-голяма.
5. Ако идеите на министъра включват и така наречения „смесен“ принцип на попълване на армията – и с кадрови, и с наборни военнослужещи, то как ще противостоим на неизбежното създаване на две „класи“ качествено различни армейски подразделения? Кадровите неизбежно ще са много по-добри, елитни, оборудвани, натренирани и горди от себе си за това, че могат да вършат нещо изключително трудно и изключително важно и незаменимо в интерес на обществото. И другата класа – онези, „третокачествените“, наборните, които нямат шанса да бъдат нещо друго, защото идват за малко, и си отиват обучени-недообучени, преминали „вечерни курсове“ и готови за… пушечно месо? Те не ходят на големи учения, защото няма как професионално да са дорасли до тях, те не участват в мисии или операции, защото не са обучени, че да бъдат пратени там с увереност, те не летят, защото оскъдните пари за тренировки се пазят за тези, които ще носят бойни дежурства…
Как ще се гордеят със себе си тези български воини?
Защото лепилото на всяка армия е себеуважението и чувството за собствено достойнство, за чест и за дълг към обществото. В противен случай има всичко друго, но не и армия.
6. И последният ни въпрос е „за напреднали“. И той е важен поне колкото всичките предишни взети заедно: Каква e цената на алтернативните разходи (opportunity costs), които българската икономика ще направи, поради редовното ѝ поголовно лишаване от най-младата и най-енергична, най-креативна и най-ентусиазирана за учение, съзидание и иновации част от българската младеж? Пък било то и за по няколко месеца във всяка година. Защото в цената на всяко Ваше решение, господин министър, задължително трябва да добавяте и цената на възможностите, които се пропускат поради неговата реализация. Вярваме, не Ви е прекалено сложно. А е прекалено важно, за да не му обръщате внимание.
Без да предопределяме отговорите, опитът сочи, че с идеите и решенията на министър Каракачанов и при сегашните, а и при най-вероятните бъдещи икономически и демографски условия, посочените по-горе бойни стандарти няма как да бъдат постигани по-лесно, по-бързо или по-евтино.
Ако това е така, то що за цели си поставяме с ангажирането на хора и харченето на пари „за скоростна кутия за Мерцедес, когато в гаража имаме Москвич“? От такава покупка печели само продавачът.
Какво иска да ни продаде, господин министърът?
И защо?
И освен него, кой друг печели, щом това очевидно няма как да доведе до подобряване, а до влошаване на боеспособността на армията ни?
И господин министър, не ни отговаряйте с „примери от други държави“, а с числа. В лева или в евро, както предпочитате. Коя армейска боеспособност колко струва сега и колко ще струва при наборна войска?
Защото на края винаги става въпрос за народните пари, а не на министъра!
Всяко друго е демагогия!
*Полк. о.р. Владимир Миленски e специалист по отбранителна политика, национална сигурност, демократични отбранителни институции. Член на Атлантически съвет на България.