Памет и паметници

Музеят е друга памет - част от културата на животворната забрава

Авторът

Авторът

Проф. Георги Фотев

Природата на човека е дуалистична. Тя се състои от две хетерогенни съставки: тяло и душа, биологичен индивид (животно) и свръхприродно (социално, духовно, богоподобно и т.н.) същество. Свръхприродната същност на човека е човешкото в човека. Дуализмът на човешката природа е една от най-големите мистерии в полето на нашето съзнание. Раждането на човека, на всеки отделен човек, е чудо на чудесата. Когато поздравявам ближните на техния рожден ден все за това чудо си мисля.
Човешкото в човека, 

свръхприродното е живо благодарение на паметта

Загубата на памет е рухване на човешкото и остава клетия биологичен индивид с непълноценни, в сравнение с други животински видове, инстинкти. Съдбовно важна е паметта на човека от плът и кръв! Не по-малко важна за нормалния човек от паметта е забравата. Човек не може да живее, ако не забравя (Балзак). Паметта и забравата са двусмислени: свързват се с полярни ценностни обвързвания. На животворната памет противостои злопаметния. На животворната забрава ( условие за креативност, свобода и съграждане) противостои забравата като вериги на мъртвото минало. 
Има култура на паметта и култура на забравата. Без такава култура (културно развитие) сме загубени.

Паметниците са опредметена култура на колективната и историческа памет. Всеки паметник е 

ПОСЛАНИЕ

 на съвременниците към идните поколение в иначе безсмисления, сам по себе си, ход на световната история. (Смисъл на този ход се приписва от хората, народите, Бог). Паметникът е многоизмерен и смислово многослоен феномен на обективния дух (ако си послужа с този, от миналото, философски код). Човешкият живот е вечно завръщане към началото си. Завръщане към принципа на всички човешки принципи. В рожденият ден на човека от плът и кръв е първопринципът. Рожденият ден е полярна противоположност на смъртта като абсолютното безсмислие .

В центъра на София, който по разбираеми причини е привилегировано и в известен смисъл свято място на столицата и на България, се издига над всичко 

зловещ (вещаещ злото) паметник

 1954 година! Тоталитарната система е покорила вечността. Паметник на Съветската армия „Освободителка“. В тоталитарната система и в студената война поробения народ не може да направи нищо. Нищо, освен примирение в глуха надежда. До примирението се разперва подло  като щастие на крепителите на системата. Абсолютно безпрецедентна трагедия на човечеството. В България има не малко такива паметници на позора, откъдето и да ги гледат. Общество, което е в подножието на паметници на злото след имплозията на тоталитарно-комунистическата система е в плен на позорно малодушие. Да се обсъжда мястото на тези паметници е по-голямо падение от малодушието. Място на паметниците на позора е в музей. 
Музеят е друга памет! Тази друга памет е част от културата на животворната забрава.