Нася Кралевска, Филаделфия, САЩ, специално за Faktor.bg
Четиринадесет дни „напрегната работа“ били достатъчни на Първия върховен състав на Народния съд и на Втория върховен състав на Народния съд да издадат следобеда на 1 февруари 1945 г. над 100 смъртни присъди.
Според разказа на депутата от Двадесет и петото обикновено народно събрание Петър Шишков - получил на този ден доживотна присъда, осъдените парламентаристи с общ обвинителен акт и без доказателства за вина на най-тежкото наказание – отнемане на живота, образували още в съдебната зала отделна група. С ругатни и псувни милиционерите в миг се захванали да завързват ръцете им откъм гърба. Няколко души, приготвили тайно прощални листчета за семействата си, успели да ги пъхнат в ръцете на надживяващите ги колеги. Други прошепнали в ушите им молбата да прегърнат близките им.
…
В дългия списък на осъдените на разстрел 67 народни представители от Двадесет и петото обикновено народно събрание чул името си петдесет и три годишен мъж с подчертано интелигентно лице и осанка, излъчваща достойнство. Той се навел към стоящия пред него съратник и с тих глас му рекъл: „Но искам да ти кажа: не знам кои са по-щастливи, ние ли, които отиваме на смърт, или вие, които оставате живи. Аз мисля, че вие има много да патите.“ След тези думи човекът се отдалечил накуцвайки от осъдените да гният по затвори българи и се отправил към пейката, определена за
поелите към смъртта
Този мъдър мъж бил не друг, а видният политик и общественик, героят от трите войни в началото на двадесетия век – два пъти раняван в битки и останал инвалид, кавалерът на „Свети Александър с мечове“, на два ордена „За храброст“ и на близо двадесет медала за граждански заслуги Тодор Кожухаров.
Бил на два пъти министър през 1935 г. и 1936 г. и депутат в четири народни събрания, Кожухаров бил известен в цяла България с псевдонимите си Щабскапитан Копейкин и Федя Чорни. Той бил публицист с блестящо перо и остър ум, вещ издател, талантлив фейлетонист и ненадминат с разказите си военен писател. Цели две десетилетия оглавявал като директор авторитетния вестник „Слово“ – ежедневник за политика, стопанство и културен живот.
Страж на конституционните права на българските граждани, Тодор Кожухаров
участвал енергично в спасяването на българските евреи
от лагерите на смъртта на Адолф Хитлер. Прочул се бил с демократичните си убеждения, със силната си обич към отечеството и с ангажимента си към неговия просперитет. Но тази богато дарена личност имала смъртен грях в очите на комунистите – Кожухаров бил враг на терора, упражняван от болшевиките, и на въоръжената им нелегална борба за власт. Идеалът му бил свободна и независима България.
Силният патриотизъм на Щабскапитан Копейкин му попречил да напусне страната преди преврата на червените. Той останал в родината си с ясното съзнание, че вероятно ще бъде убит.
Затова написал: „Мои деца, преди пет минути взех съдбоносно решение, с което се осъдих на смърт, а вас на много страшни изпитания… за което ви моля от сърце да ми простите... Бе ми предложено да вляза в състава на задграничното правителство на Александър Цанков, да стана емигрант… но аз не мога да стана спикер на радио „Донау“ и да лая срещу моя народ и страна.“
Очевидци твърдят, че пред лицето на смъртта големият българин Тодор Кожухаров извикал:
„Не трябва да плачем за нас, а за България!“
Отново изрекъл жестоката истина.
…
Груповата екзекуция на регентите, царските съветници, министрите и народните представители през нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. поставила само началото. Последвали още сто тридесет и пет процеса „на народните съдилища“ – сред които тринадесет на върховни състави - срещу над 11 000 подсъдими. Престъпната им дейност приключила чак през април 1945 г.
Антинародните псевдосъдилища издали общо 2730 смъртни присъди без право на обжалване. Екзекуциите били незабавно изпълнявани с изключителен садизъм. Без граждански и съдебен контрол. Без присъствие на свещеник. И без право на сбогом със семействата на обречените на унищожение личности.
Така партията на българските комунисти само за няколко месеца
обезглавила нацията от елита й
Пострадали не само екзекутираните първенци, а и наследниците им. Синовете и дъщерите на осъдените от антинародния съд прекарали живота си без граждански права, подложени на постоянни репресии и ограничения.
Малцина от тях днес са сред живите.
Нека бъде вечна славата на мъртвите и на живите български мъченици от комунистическия строй!