Силвия Авдала, Tribuna.mk
За да разберат добре тезите на Музея на Холокоста в Скопие, неговите посетители е добре да обърнат специално внимание на свидетелите – онези симпатични стари хора, чиито интервюта в експозицията са прожектирани на десетина монитора.
Кои са преживелите трагичните събития
от 40-те години на миналия век и какво разказват?
Жамила Колономос, Аврам Садикарио, Бено Русо, Роза Русо, Хаим Леви, Мориц Романо са по-близки или далечни роднини на днешния директор на музея – Горан Садикарио. Да интервюираш първо бабите си за нуждите на експозицията може и да е практично, особено ако си решил твърдо да обслужваш общата идея за вината на „българския фашистки окупатор“. Ето какво твърдят свидетелите: „българите се отнасяха с всички в Скопие, както германците с евреите в Полша“, „когато дойдоха германците имаше надежда, но когато дойдоха българите – стана страшно“, „не смеехме да се покажем – българите стреляха на месо“, „българите депортираха всичките ни роднини“, „ограбиха ни цялото имущество“ и „жестоко страдахме от българската окупация, за това и избягахме при сръбските партизани“.
След всички интервюта остава въпросът, все пак имат ли основание оцелелите евреи да говорят по този начин и
има ли поне капка истина
в разказа им? Как се отнасяше България с евреите от т.нар. „нови земи“?
Музея на Холокоста в Скопие
Факт е, че няма данни за нито един застрелян евреин в Македония и Беломорието – особено от българската администрация. Нещо повече – известна е акцията на секретаря в община Скопие – Йордан Желязков, който сигнализира еврейската консистория за готвената депортация и така 200 души успяват да избягат в Албания, в старите предели на България или в сръбски партизански отряди. 64 са евреите от тютюневия склад в Скопие, които са пуснати в нощта, в която са поверени на българска охрана – с мотива че са лекари, аптекари, зъболекари и техните семейства. Няколко семейства са спасени от български полицаи. Затова и в грамата, по повод депортацията от Скопие германският консул Вите твърди, че следствие на саботажите на българската администрация, депортираните евреи са с 10% по-малко от първоначално предвидените. Същата е ситуацията в Беломорието, където например полк. Цветан Мумджиев, ръководил 200 евреи от Драма и Кавала, мобилизирани в трудовата повинност в старите предели, преди готвената депортация – освободил ги в безсрочен отпуск, за да бъдат приютени в семейства от Пловдив.
Свидетелката Жамила Колономос е от Битоля. През 1941 германската армия я заварва като член на младежката организация „Ашомер ацаир“. Жамила бързо се ориентира към бойните групи, в помощ на югославските партизани. Когато две години по-късно е обявена депортацията на евреите, баща и настоява тя да се укрие, защото е наясно с терористичните и акции срещу германски охранителни постове на оръжеен склад. Съгражданинът и – Богоя Силяновски и предлага да я прибере в магазина му за цигари – заедно с други момичета. На 7 април всички те се присъединяват към партизаните. Съпругът и Аврам Садикарио е от същия град. Депортацията на евреите го заварва в София, където води брат си на лечение. Аврам решава да не се връща в Македония и остава да живее при софийско семейство. През юни, когато излиза заповедта евреите от София да се отправят към провинцията той придружава семейството в Плевен. По-късно преминава в нелегалност, като прави опити да взривява складове за оръжие, както и да освобождава арестанти. В края на 1944 г се записва да учи медицина в София и се завръща в Скопие като дипломиран педиатър.
Свидетелката Роза Русо – също от Битоля има може би най-малко основание да оплюва „българския фашистки окупатор“. През 1943 г. е заловена като участник в терористична група, съдена и остава в софийски затвор до септември 1944 г. Завръща се в родния си град, където се омъжва за партизанина Бено Русо. Моминско фамилно име на Роза е Камхи. Чичо и – Рафаел Камхи е смъкнат от влака в Солун, защото българският цар Борис му е издал указ с който му връчва българско гражданство, по настояване на активисти на ВМРО, а Камхи е тогавашният касиер на организацията. Нищо че днес в Северна Македония считат тогавашната ВМРО за фашистка организация. Съпругът на Роза – Бено завършва Втората световна война като генерал от Югославската армия. Напуска я чак през 1980 г, когато умира Тито. Твърди че след септември 1944 г едновременно воювал срещу германци и българи – при какви обстоятелства се е случило това – остава загадка.
Мориц Романо посреща германската войска в Битоля като член на Съюза на югославската комунистическа младеж. През 1942 г. по време на терористична акция е заловен, съден и изпратен в затвор във Варна, където остава до септември 1944 г. После се завръща в Скопие, където биографията му дава всички активи на партиен функционер – до смъртта му – през 2010 г.
Общият поглед върху всички експонирани свидетели очертава и общите им белези – те не само са роднини и съграждани. Всички са част от югославската партизанска съпротива, естествено и от комунистическата партия. Измежду тях има и такъв, който признава че в нощта на българската охрана на тютюневия склад в Скопие също бил освободен …. защото излъгал, че е доктор. Измежду свидетелите няма такива, които ще ви разкажат как българските войници в Скопие са посрещани като освободители. Никога до екраните в музея няма да достигне интервю със Сами Рафаел например, чийто баща Леон е също активист на ВМРО, а майка му – еврейка от Ниш, която успява в София по време на войната, ако и в лишения да отгледа не само собствените си деца, а и децата на починалата си сестра. Сами до последно беше изключително
благодарен на безценния шанс да е живял в Царство България
Музеят обаче отчаяно се пази и от още една категория свидетели – тези оцелели македонски евреи и техните наследници, които никога не дадоха съгласие да се оплюва от името на цялата еврейска общност българската администрация. А също и бяха категорично несъгласни върху имотите им да се построи уродливата сграда с размерите на МОЛ, наречена Музей на Холокоста.