Поколения, раснали в тоталитарна България, бяха насърчавани в училища и университети да възприемат поезията на Никола Й. Вапцаров като върховно национално постижение. Стихосбирката му „Моторни песни“ бе превеждана на десетки езици и разпространявана по целия свят, за да създава впечатлението, че България е била окаяна и злочеста държава до установяването в нея на просъветски комунистически режим.
Признавам, и аз харесвах непретенциозния стих на родения в Банско поет, умението му да ползва диалога и монолога, емоционално наситената му реч, нагласата му да се вслушва в песните на Пирин и да страда за угнетените и неоправданите.
Красиво звучи стихотворението “Пролет”, в което Вапцаров мечтае за песента на “птиците в житата” и си представя смяната на омразния капиталистически строй със свръххуманното комунистическо общество, в което:
“Ще се радват на труда си хората и
ще се обичат като братя”.
Трогателна е грижата му за подрасващите топло изразена в стиха му “Не бойте се деца”, напоен с копнеж по комунизма и с вяра в слънчевия му ден:
“И толкова хубав ще бъде
тогава живота,
и днешната плесен
ще бъде безкрайно далеко.”
Красиво, трогателно. Но едновременно с това - наивно, невежо, заблуждаващо… Всъщност - глупаво, въпреки че не ми е приятно да използвам тази дума за поет.
Но няма как да я спестя. Защото тогавашната “плесен” далеч е била за предпочитане от комуистическата и посткомунистическата. По времето, през което Вапцаров мечтае и действена за насилствена промяна на обществения строй в България, по данни на Обществото на народите тя е
в първата десетка по стандарт в Европа,
преди някои от днешните първенци. Близо 90 процента от българските селянин са собственици. Страната е сред водещите по качество и по количество на селскостопанската си продукция. В нея в много райони са изградени земеделски кооперации, но на доброволни, а не на болшевишки начала.
Неосведоменост и безотговорност е да пишеш по него време стихотворение като “Селска хроника”, освен ако нямаш за цел да пропагандираш чуждоземската болшевишка лъжеидеология:
“Та казвам аз,
понеже няма
олио
и хлябът е
от мъката по-чер,
един е лозунга:
Терора долу!
Съюз със СССР!”
Та когато Вапцаров съставя тези редове, просветеното човечество е осведомено за свирепия терор в Съветска Русия. Известни са му последиците от Гладомора в Украйна и в други републики на СССР, в които милиони селяни са умъртвени чрез насилствен глад по заповед на Йосиф Сталин. Обявеният за антифашист поет Вапцаров няма как да не е знаел за пакта от август 1939 г. помежду двата сътрапа Сталин и Хитлер. Да не му е била известна съдбата на балтийските народи, погълнати насила от Съветския съюз…
Тогава за какво и
за кого са пламенните му възторзи,
които го довеждат до разстрел, като член на конспиративна бойна група, съставена от терористи и антибългари? Кое го кара да стане враг на собствената си родина? Да се превърне в платен слуга на неприятелска държава, поставила си за цел да ни завладее?
Не веднъж съм се питала - какво щеше да стане, ако Никола Й. Вапцаров беше доживял 9 септември 1944 г., когато се изпълниха житейските му мечти – Червената армия ни окупира и съпартийците му завзеха властта? Щеше ли в кървавите септемврийски дни и нощи и той да хукне с дотогава укрития си пистолет,
да стреля и да убива “народни врагове” без съд и присъда
Как щеше да се отнесе спрямо комунистическите изтребления чрез така наречения Народен съд? А как щеше да погледне на новооткритите концлагери на червения режим? Щеше ли и той в качеството си на министър в правителството на ОФ да подпише като Никола Петков документи за организиране на псевдопроцеси и за създаване на “трудови наказателни общежития”? И щеше ли някой ден да бъде обесен като земеделеца Петков и като комуниста Трайчо Костов?
А ако бе доживял до дълбока старост, как щеше Вапцаров да погледне на факта, че любимият му Съветски съюз се е превърнал в държавата с най-зловещия капитализъм? Че някогашните му другари по идеи и техните наследници заграбиха в личните си сметки българския национален капитал? Че и дума вече не се чува за строеж на комунистически рай?
Преди дни наследник на Никола Вапцаров със същото име бе издигнат като кандидат за кмет на столицата на България и избра за мото на кампанията си “Вяра за София”.
По този повод препрочетох програмното стихотворение на “Моторни песни” “Вяра”, издадено през 1940 г. В него пролетарският поет споделя, че не дава да му се отнеме и “пшеничено зърно” от вярата му в СССР и в комунизма:
“Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.”
Ако приемем думите му за истина, то излиза, че Никола Й. Вапцаров е унищожен не от политическите си противници, а от своите – днешните червени капиталисти.
*Кралевска е български писател и изследовател. Завършила е немска филология и журналистика в София. Работила е като редактор и е превеждала романи и разкази. Понастоящем се занимава с публицистика и е автор на книгите: «Без заглавие – Рушители и строители на България» (2001, 2003, 2006 г.), «Споделено детство» (2009 г.), «Communism versus Democracy – Bulgaria 1944 to 1997” (2010 г.), «Без заглавие – Комунизмът в битка с демокрацията (2011 г.), «България под комунизъм» (2016 г.) и «Shared Childhood – Behind the Iron Curtain” (2016 г.).
Живее и работи във Филаделфия, омъжена за д-р Ерън Оуенс.