Светослав Пинтев 

Разказвал съм историята за овчаря Антон, който вдигна малък храм на връх Чернатица в Родопа планина и ме накара да повярвам, че си говори с Бога, но наскоро я видях някак по-ясно, осмислих я по друг начин, като частица от летописа на българщината.

Сънувах го една нощ, събудих се и започнах да ровя безцелно в лаптопа, където случайно отворих  звуков файл, на който имаше записан разговор с отишлия си месеци преди това приятел и колега Цветан Томчев. Усмихнах се в себе си и си казах, че Цецо ми се обажда от Отвъдното. И пак говореше за една от големите си болки.

„Българинът е загубил, като цяло, паметта си. Като си помислиш, хората

масово не си знаят родовата история

 Това не се поощрява в училище, което води до следващи неща… Много хора напускат България по икономически причини, заселват се някъде в чужбина. В един момент решават да продадат имотите си. Те са забравили вече какво има вътре, няма кой да провери тези неща. Старите книги, документите на техните баби, дядовци, албуми със снимки се озовават на битаците или в кофите за боклук. По този повод. В момента са напълно изчистени, изчезнали, изличени безброй много фотографии, фотодокументи. Това е същото като да оставиш портретите на баба ти и на дядо ти да се валят из боклуците на битака или просто да изчезнат завинаги“, говореше гласът на Цецо Томчев.

Малко след това попаднах на папка с негови снимки на овчаря Антон и построената от този необикновен мъж  църква. Този овчар се оказа носител на паметта, на пробудената памет на българина. И май наистина е на „ти“ с Всевишния.

И си спомних първата ни среща с него. Когато после разказах за нея на една приятелка, баскетболистката Силвия Пеева, тя отсече със смях:

„Много ясно! Не си ли забелязал, че

овчарите са най-близко до Бога?“

Преди доста години отидохме за първи път, по идея на Цецо Томчев, в родопското село Брезе, за да занесем икони на овчаря Антон Мустанов, който сам си беше построил малка църква. Продал цяло стадо овце, крави, шест коня, направил проект, не било сложно, така казва, и запретнал ръкави. Лека-полека, с двете си ръце, с малко помощ от съселяните, я построил. Цецо умееше да открива такива сърцати българи, носители на родовата ни памет, за да ги покаже на останалите като герои, като пример. Всячески се стремеше да им помага.

Той намери икони, отиде при свещеник, който ги освети в софийската църква „Св. Св. Петър и Павел“, дойде да ме вземе с една зелена „Шкода“ от Петте кьошета и тръгнахме. След няколко часа бяхме в село Брезе.

Църквичката се оказа навръх планината, та ни чакаха километри изкачване по баирите, покрити с повече от метър сняг, който продължаваше да се трупа. Нямаше начин да стигнем по светло. Решихме да се разходим из селото, а на другата сутрин да се качим.

Беше малко преди Коледа, т.е. времето, когато все още се пости, но тук правилата се оказаха съвсем други, не по църковните канони, бяха променени от изискванията на живота.

Във всеки двор прасето вече беше заклано, кръв червенееше по искрящия сняг, тлъсти мръвки цвърчаха на огъня, обилно се лееха вино и ракия, виеха се мъжки хора, някъде в студа звънеше смях на момиче. Навсякъде ни канеха като близки приятели, като роднини, които отдавна не са виждали, хранеха ни и ни поеха щедро.

Цецо направи убийствени снимки, жалко, че не разполагам с тях в момента, за да ги видите. Попитахме защо колят прасетата преди Коледа, не е ли грях това, а един възрастен човек ни каза така:

„Вижте сега, ние сме

„помъчени българи“

 Бяхме преди много години българомохамедани, но сами се върнахме към Христовата вяра, много още преди Възродителния процес, през 60-те години още. В цялото село всички сме християни, църква искаме да си построим и тук, но ДПС сега ни натиска да се прави джамия. Никой не я иска, ама дават голям зор. И кмета напират да го махат, щото е за църквата. Искат барабар с бюрото да го изхвърлят от кабинета. Затова всеки стопанин коли свинята си, за да покаже, че яде свинско, че не е мюсюлманин, че помни рода и вярата си. От мъка го правим, не от друго“.

Кметът Румен Билянов наистина го бяха притиснали здраво и напираха със страшна сила да го изритат от кабинета, както вече бяха направили с кмета на Девин по онова време. Това беше другата причина да сме там. 

Не можехме да повярваме, че такова нещо се случва в свободна България, но беше факт. А ние се опитвахме да дадем гласност на тази идиотщина. И да разкажем за Антон. 

На другата сутрин тръгнахме да занесем иконите с изографисаните образи на Иисус Христос, на Божията майка, на св. св. Петър и Павел, на св. Йоан Кръстител и  на красивата св. великомъченица Злата Мъгленска, убита защото не пожелала да приема исляма.  

Бяхме разпитали вече хората за овчаря, който сам си направил църква. 

„Бог му е казал къде да я вдигне и как точно

 Той ще ви разкаже“, казваха ни  в Брезе... И повториха на своя напевен родопски говор:  „Ние сме помъчени (измъчени – б.а.) през робството българи“. 

От думата помъчени идвало и названието помаци, което те изобщо не обичат. 

Някои от тях пазят някакъв смътен праспомен, носен от преданията,  от разказите на баби и дядовци, който гласи, че по времето на царете ни, през Второто ни царство, в местността, където сега се издига църквичката на бай Антон, е имало много манастири, било свято място за поклонение, където се събирали вярващи от всички български земи.

Накрая ни изпратиха с думите: „Гльодайте да стигнете по светло, ама без зор, че е много тежък път“. 

Прави бяха хората. Пристигнахме след много драпане по снега,  измръзнали и уморени до смърт. Приютиха ни в кошарата, сгряха ни с малко люта ракия, сипаха ни най-вкусната супа, която някога сме яли. Бяхме абсолютно единодушни по този въпрос. Овчарите се смееха, че просто сме много гладни, затова ни се е усладила толкова. Хапнахме и най-великото, уникално и неповторимо в историята на света овче кисело мляко.  

Антон се оказа възрастен, но як мъж, който вечер дялкаше парчета дърво и ги превръщаше в красиви фигурки.  Негово единствено око просто светеше, когато разказва за църквичката си. Тя  ни смая с простотата и силата си.  Малка, но истинска, усещаш я веднага като място, което познаваш, което ти е скъпо. Нищо, че си там за първи път. Колоната в средата на храма е направена от огромен боров дънер. В полумрака, под светлината на свещите, светците сякаш мърморят нещо и даже  леко се усмихват. Чувстваш се като сред свои хора. 

Дори олтара Антон е направил сам, от дънери, донесени от гората, като е оформил всичко необходимо вътре. Свещниците е изработил от празните гилзи, които му дават скитащите из местността ловци.

Бай Антон твърдеше, че

невидима ръка му посочила къде да издигне църквата си

Вдигнал храма след няколко ужасни пророчески сънища. Първо му се явило кошмарно видение, че по-малкият от двамата му синове, 20-годишният тогава Милен, катастрофира тежко. Видял всичко с подробности, но не можел да направи нищо, освен да стене и скърца със зъби. Виждал в съня си как детето му се обръща, карайки руския камион, известен като виетнамка.  Не минало много време и това се случило наистина. С досущ същата „виетнамка“, камионът от съновидението, младежът изхвърчал от пътя, като тежката машина се обърнала и започнала да се премята по скалиста стръмна урва. Накрая се приземила с трясък на покрива  на една стара къща. Милен останал не само жив, но и съвсем невредим. Нещо, което  дори по филмите не се случва често. Минало още време, а ето че една нощ Антон пак сънувал страшна сцена с момчето.  След няколко дни синът му отново катастрофирал много сериозно и пак оцелял по чудо. После всичко това се и потретило… 

„Наистина сънувах три пъти как малкият ми син Милен катастрофира, а над него светеше кръст, тамън беше отслужил в казармата. По-после сънувах и хълма срещу кошарата ми. Сам Бог трябва да ми го е посочил. Сънувах и Света Богородица веднъж.

Разбрал Антон, че над детето му е простряна ръката на Всевишния, а той самият трябва да намери начин да му благодари. 

 „Тогава си казах:

Трябва да се поклоним на Бога, ние сме христиени“,

разказва той и продължава:

„Като започнах да копая основите, излязоха останки от стар храм. Знаех, че името на новия ще е "Св.св. Петър и Павел", просто го знаех", разказва Антон.

„Аз по-рано се казвах Саид, много отдавна беше това. Съвсем сам се върнах към Христовата вяра. Още през 60-те станах христиенин. Аз тук си живея, няма поп да ме е карал, нито някой друг. Ние винаги сме говорили на чист български, една дума турски не разбираме. Върховете наоколо, дето сме им научили имената от дядовците ни как се казват, са все с имената на христиенски светци – Свети Никола, Св. Константин и Еленка, много са.

Преди да насилят вярата ни, 

на всеки връх е имало манастир. Затова още се казват така. Ето онзи пък е Чьорквата, другият Чьорквина“, сочи към хълма Антон.

Ходихме още няколко пъти при Антон, отидохме и след 10 години със семействата си, на събора там за Петровден,  храмовия празник .

Към църквичката, построена на 1500 метра надморска височина, за да се помолят, през гори и чукари прииждаха хора от всичките околни краища, а и от други краища на България. Някои яздеха жребец и бяха гордо изправени върху гърба му, както в стари времена са правили дядовците им.

Бай Антон заколи овца предишния ден, това бе неговият дар за поклонниците. Призори сложи курбана на огъня, а по обед го раздаде - за здраве и късмет.

По обширните зелени поляни, оградени със стена от борови гори, и още по-зелени хълмове, глас извиват писнаха родопски гайди, пееха се песни юнашки-хайдушки 

Хора от цяла България се събираха отново край храма в  свещената местност, както е било и преди 700 години. Това го направи един най обикновен овчар, нали е по- близо Бога.